Начало Идеи Гледна точка Кулата на Алеко
Гледна точка

Кулата на Алеко

4362

Тъгата на зимния пейзаж се отпечатва в душата с гасненето на сетните слънчеви лъчи. Ала днес не ми е до неясните копнежи, хладната ирония или хапещата тъга – състояния, тъй проницателно уловени от „писател минувач“ като Жорж Перек. Ускорявам крачка по улица „Раковски“ не само заради бръснещия леден вятър, а и защото си имам съвсем конкретна цел.

Подтикът е един разговор отпреди няколко дни с Алберт Бенбасат, в който между другото той  спомена как „преди“ – сиреч още преди 1989 г. – успели с доста мъки да сложат паметна плоча върху софийския дом на Алеко Константинов. Образът на този дом отдавна витае в съзнанието ми като загадка. И ето че изведнъж двете половини на реалността – убягващото минало и смътното настояще – се насложиха случайно, сливайки се във въпрос.

„Никога не съм влизал в този дом“ – казвам с вълнение в гласа. Ъгловата кооперация „Задруга“, между ул. „Раковски“ и бул. „Дондуков“, е била леко ударена при бомбардировките, виждал съм някъде снимка, но за съседния дом на Алеко не знам нищо. Съхранил ли се е, какъвто си е бил в края на XIX в., или е възстановяван по-късно? Пък и Щастливеца не е ли живял в задния двор?…“ Алберт свива рамене и скептично поклаща глава: „От Литературния музей направихме, каквото можахме… Нямам спомен да съм влизал там, не знам запазено ли е нещо. Просто поставихме плочата. Ти си по старите къщи. Иди и проучи“. Кимвам ентусиазирано, но няколко дни все не намирам време „да гостувам“ на Алеко. Междувременно издирвам написаното за този дом, което, за мое учудване, не е никак много. Ала все пак узнавам някои неща.

Докато взимам височината по „Раковски“ до градинката на „Св. София“, а после рязко се спускам към Операта, си мисля, че тъкмо местоположението на дома сигурно се е понравило на Алеко. По онова време наоколо е било незастроено. Какъв шанс „да видиш как изгрява слънцето, това удоволствие, което могат да си доставят само опитните туристи“ (из „Невероятно, наистина, но факт: 300 души на Черния връх“). До приятеля си Найчо Цанов той описва как от този си дом е гледал „гиздава Витоша“, като се питал: има ли нещо по-красиво в света? Какво ли щеше да гледа от днешна презастроена София?

С тези леко мрачни урбанистични мисли в главата пресичам бул. „Дондуков“ и търся добро място за наблюдение към „червения дом“ на ул. „Стара планина“ 1, което не е лесна задача. Ориентиран по оста на долната улица, домът лежи някак встрани, затиснат от две кооперации и двата околни магазина. Най-сетне успявам да стигна до островчето около някогашната будка (знаменитият Будко, вече описван от мен в „софийска история“). Проядените черчевета на първия етаж на къщата и грозната входна врата с бяла алуминиева дограма не вдъхват особена надежда. В дома се помещава спа-салон, както личи от табелата. Особено тъжно ми става от вида на вратата. В книгата си за София Александра Монеджикова особено набляга на нея: „Когато къщата в стил „възраждане“ пак минала в ръцете на първия собственик – археолога Вацлав Добруски (1858-1916) – той, понеже бил културен човек и особено ценял Алеко, след смъртта му поставил мраморна плоча с неговия монограм над входната врата на дома“ („София през вековете“, издателство „Факел“, 1946 г.).

Явно така е било някога. Но днес няма и помен от оригиналната врата, а над входа, под балкона на първия етаж, мястото е заето от търговска реклама. За сметка на това плочата от 1985 г. е преместена вляво като „сираче“ – над електрическото табло. И пак добре, че я има.

Пресичам улицата и оглеждам входа. Отдясно има кутия с името на вероятния собственик, по която са налепени разкъсани съобщения на частен съдебен изпълнител. Лоша работа. Забелязвам три бутончета на звънеца на спа-центъра, на които последователно пробвам късмета си. Никакъв отговор.

Не е лесно да гостуваш на Алеко… Въздъхвам и решавам да направя обходна маневра – през монолитната съседна кооперация. Навремето там се е помещавала богатата застрахователна компания „Задруга“, на чието име е кръстена кооперацията, с множество клонове, издаващи полици срещу земетресения, бедствия, пожари или кражби с взлом. Звучи актуално. Администрацията на компанията е заемала първия етаж на седеметажната сграда, изградена в края на 30-те със скъпа желязна конструкция. Някъде бях виждал реклама на това строително „чудо“ – 30 тона желязо и железни прозорци „фенестър“… А стълбището и колоните били от карарски мрамор. Време е да проверя дали е така.

За какво ми е тази кооперация, сигурно ще попитате вие? Да не съм се леко чалнал и вместо да вървя по дирите на Алеко, да съм решил да издирвам ланшните застраховки? Работата е там, че търся изглед към „скрития двор“. По спомените на вуйната на Алеко – Екатерина проф. Ем. Иванова – той е живял не в самия дом, а в стара турска сграда, скрита зад червената къща. Наричал я „кулата“. Става дума за постройка от турско време, пристроена на три етажа, с по една стая, което я прави подобна на кула. Алеко остава там и след 1891 г., когато археологът Добруски отново си връща къщата, тъй като Щастливеца, закъсал финансово, му я предлага на много изгодна цена.

Историята с това вземане-връщане на този Алеков дом сякаш отразява цялата му детинска и непрактична природа. През 1885 г. в Свищов се е споминала майка му Тинка. Малко преди това си отива от този свят най-малката му сестра Люба. Пенчо Славейков, близък негов другар, с няколко безмилостни щриха описва родителите на Алеко така: „горделив и студен поглед на бащата, и мълчалив лик на страдалницата майка“. Бащата Иваница хаджи Константинов бил заможен и доста образован човек, говорел четири-пет езика, въртял сериозна търговия. Той взема Тинка хаджи Иванова за жена, когато тя е на 16 години. И тогава, покрай ранния брак, идва и първото нещастие, с ранното заболяване на младоженката:

Българските сватби са свързани с много стари обичаи, които се изпълняват през цялата неделя с музика и хора… Но моята сватба бе през януарий и аз, здрава и млада, 16 годишна, не обръщах внимание на студа. Такъв беше случаят с тържествената сватбена баня, на която присъстваха всички роднини. През време на церемонията бях задължена да излизам често навън, за да целувам ръка на всяка една от поканените. Наметната съвършено леко, тогава за първи път се простудих, но не помислих за себе си. Слабата простуда се усили в деня на сватбата ми. Отидох в църква, облечена във венчалната рокля, силно деколтирана, според букурещката мода. Веднага след сватбата почувствах неприятните последици на това лекомислие и през целия си живот не успях да се избавя от последиците на спечелената тогава простуда, която много отслаби организма ми и ми донесе страдание (Разказ на майката Тинка, цитиран в книгата на Екатерина проф. Ем. Иванова „Алеко Константинов в семейна и роднинска среда“, София, 1939 г., отпечатък от сп. „Български турист“).

Съответно Алеко се ражда като слабо и хилаво дете. Фонтанелата на главата му така и не зараства, костите остават меки, както при пеленачетата. И той, по разказа на Кирил Христов, понякога дори дава на приятелите си да видят как има „дупка в главата“ . Само и само да не отвори някой пак дума за „Бай Ганю“.

Болнави са и сестрите му. Затуй, когато през 1885 г. прочутата свищовска къща (посрещала Царя Освободител) опустява, Алеко решава да събере фамилията в София. Така богатият някога бащин дом бива разтурен. С парите, останали от някогашното охолство, се придобива дома на Добруски, тогава обявен за продан. Къщата е кокетна, етаж и половина със сутерен, има голям салон. Ала съдбата е отредила тежки изпитания на Иваницовия род.

На етажа с широкия салон и рояла лягат болни баща му и сестра му Елена. Туберкулозата върлува из този дом. Вероятно затуй Алеко и по-малката му сестра Веселина често се уединяват в „кулата“ в двора, където той страда, чете много, свири с часове на цигулка. И превежда ли, превежда от руски и френски… „Полтава“ и „Бахчисарайският фонтан“ от Пушкин, „Демон“ от Лермонтов, „Тартюф“ на Молиер. Първи литературни занимания. А и трябва да припечели от тях някой лев, нали е уволнен от службата си като помощник прокурор към Софийския апелативен съд. Най-тежките пет години (1885-1890) в живота на човека, нарекъл себе си Щастливеца. Отиват си петима души от неговото семейство: майка, баща и три сестри.  

Дали е оцеляла „кулата“ в двора, приютила го в онзи период? Това искам да изясня, но входната врата на кооперация „Задруга“ е здраво залостена, а не ми се ще да хулиганствам и да натискам звънците.

Затова пак се връщам при входа на „червения дом“. Задържам пръст на най-горното бутонче. И, о, чудо, вратата щраква. Вече съм във фоайето. Високото и извито мраморно стълбище, леко наядено от времето, истински ме очарова. Стъпалата са от деветнайсети век. Представям си как Алеко, този преизпълнен с енергия русоляв момък, ги е вземал набързо, докато тантурестият му приятел, политикът и адвокат Найчо Цанов, е пуфтял след него. Често казано, и аз се поспрях на стълбището на първия етаж. Дойде ми нанагорно. Но любопитството не ми дава мира, вече съм на втория етаж. Ъгловите прозорци обаче са замацани с някаква съвременна шарения – никаква гледка към двора. Нищо. След малко звъня на стъклената врата към спа-салона. Отваря ми любезна жена в престилка. Така прониквам в отдавна лелеяния от мен дом.

Уви, не в някогашни богатски салон със скъпите виенски мебели, пренесени от Свищов, а в дълго помещение с всевъзможни апаратури, откъдето стърчат непонятни за мен маркучи и кабели. Пространството, макар и голямо, е претрупано с техника.

„Какво обичате? – пита жената, представяйки се като Юлия. Честно си признавам, че не идвам на спа-процедури, а заради Алеко. Очакването ми е, че набързо ще ме отпрати с думите, че ѝ губя времето. Напротив, тя изглежда видимо очарована от неочаквания обрат. „Колко интересно, казва тя. Никой никога не е идвал тук по тази причина“. Което, ако се замислим, също изглежда странно.

Съобщава ми, че домът се продава. И не знаят какво ще стане с тях, ще се наложи ли да се местят. Пита ме с какво може да ми помогне. Казвам, че искам да хвърля едно око към вътрешния двор, което определено я слисва. Замисля се и ме повежда към малката стая. „Но побързайте, настоява тя, очаквам клиентка за процедури“.

Стаята е уютна, но тясна. Основно заета от масажна кушетка. Мислено си казвам, че тук би трябвало да се е споминала Алековата сестра Елена. Няма как да е иначе.

„Отворете прозореца“ – ми предлага жената. Дръпвам ръчката на дограмата и виждам дълъг вътрешен двор със стар плочник. И най-удивителното: странично са издигнати три стари постройки. Не една триетажна кула, а три малки къщички, някои от по два етажа. На вид от началото на ХХ в., с характерните гипсови апликации под прозорците.

Може още Добруски да ги е пристроил? Първата къщичка изглежда най-стара и най-малка. Дали там не е била основата на турската кула, гадая аз мълком, но чувам гласа на Юлия, който звучи вече нетърпеливо:

„Побързайте, моля ви, момичето за процедурата е тук“.

Бързо излизам, но под въздействие на видяното решавам да споделя част от „болничната история“ на този дом:

„Тук е бил салонът, който е обитавал бащата на Алеко, а долу в сутерена е била кухнята. По думите на вуйната „домакинството се състои от две чужди жени, и двете рускини, червени от пиене и безконтролни в действията си“.  А пък масажната е била стаята на сестра му Елена.“

„Наистина интересно“ – възкликва клиентката и аз усещам, че двете жени не бързат вече чак толкова много за процедурата. Тогава, обзет от плама на новопокръстен Алеков биограф, им разказвам следното:

„Разбирате ли, той повежда хора да изкачат Витоша, за да избяга от болестта! Туберкулозата е онзи бич, който съсипва майка му и малката Люба. Сетне тук, на това място, болестта поваля и хаджи Иваница. В същия този салон…“

„А сестрата?“ – пита момичето, дошло за масаж.

„Нейната история е най-тъжна, признавам аз. Вуйната на Алеко, за която ви споменах, помни двете сестри още от пансиона в град Николаев, тя описва Елена като впечатлителна и романтична девойка. Вглъбена в себе си, с прекрасни руси коси и замечтани очи. Тя завършва със сребърен медал, получава предложение за женитба от богат руснак, но отказва. Връща се в отечеството си, където среща младия си съгражданин д-р В., който обявява, че тя е жената на неговите мечти. Млади и щастливи, двамата сякаш са родени един за друг. Ала започва Сръбско-българската война и младият доктор е мобилизиран в един от лазаретите. Годениците си пишат почти всеки ден. Елена чертае планове, подготвя сватбения чеиз, бащата ѝ дарява сребърните съдове със семейния монограм.

Изведнъж писмата от фронта се разреждат. Една от милосърдните сестри, знойна чужденка, хвърля око на младия лекар и черните ѝ очи го омагьосват. Накрая пристига писмо, с което докторът разтрогва годежа: здравето му било разстроено, страдал от неизлечима болест, не искал да направи годеницата си нещастна. Елена не е на себе си, ридае по цели нощи. Нищо не я утешава. Отхвърля всички други предложения.

Сякаш върви към смъртта, следвайки примера на майката: излиза леко облечена вечер в студа, дълго броди така по „Дондуков“ или „Раковски“. Силна пневмония я поваля на легло, болестта се обръща на скоротечна туберкулоза. Алеко, в това време останал без работа, не знае що да стори. Отчаяно пилее пари по лекари. Изпраща Елена в санаториум край Драгалевския манастир, където от влагата тя съвсем с влошава. Но така се церели навремето „жълтата гостенка“. Вуйната Екатерина описва как я видяла за последен път в същата тази стая. Младото момиче било едва бледа сянка на самото себе си. А след дни – изложена за прощаване в църквата „Св. София“ – била толкова красива, както преди…“

Усещам, че разказът ми не е особено подходящ за реномето на спа-салона. Затова, след като благодаря от сърце на двете дами, си тръгвам, оставяйки ги в някогашната стая на Елена. Внимателно се спускам по мраморните стълби, държейки с ръка сецесионния парапет от усукано желязо. Но ми се иска да зърна още веднъж двора.

Преди малко на въпроса ми откъде влизат собствениците на къщичките в двора, Юлия ми обясни, че няма как да е от този дом. Наистина е така. Замислям си и се досещам, че дворът някога е бил по-голям, включвал е и площта на съседните кооперации. Това е сърцето на някогашната махала „Капана“. Тук по-надолу, може би върху днешното училище „Пенчо Славейков“, по турско време се е издигала Зинджирли джамия със схлупените си цигански къщурки около нея. А днес тук е идеалният център.

Интересното е, че когато копаят основите за дома на Вацлав Добруски, археологът не е на себе си от щастие, тъй като откриват огромна глава на Аполон, обогатила сбирката на Народния музей. 

Дали аполоновското начало е носило вдъхновение на бъдещия автор на „Бай Ганю“ и на „До Чикаго и назад“? Ако Алеко е знаел за този факт, сигурно се е радвал на съвпадението. Както, убеден съм, не би имал нищо против срещу днешното съседство с Операта (навремето там е била немската лутеранска църква).  

Истината е, че Алеко е бил невероятно музикален. Пенчо Славейков пише, че цигулката му не млъквала, била му вярна спътница в радости и в скърби. Особено във второто. Приятелите му я помнели все без една корда, а той все им обещавал да я донатъкми. И всеки път, тръгвайки към музикален магазин, попадал на някой клетник, на когото давал последната си пара, скътана в джоба. После се връщал при „Весела България“ с обяснението, че и на него му липсва един преден зъб, а я колко хубаво говори. Вуйната Катя свидетелства как той все подсвирквал арии из опери или улавял в движение някоя мелодия с цигулката си. А в празнични дни викал цигански оркестър от „виртуози“, заръчвал им да изсвирят нещо от „Аида“ или „Набуко“, сетне се превивал от смях и дълго ги имитирал.

След смъртта на сестра си Елена пренася рояла от големия салон в дома на вуйчо си Емануил и на вуйна си Катя (на днешния бул. „Васил Левски, къщата е запазена, в нейното подземие е ресторантът „Махалото“): „Той търсеше като че ли да се възнагради за многобройните загуби, които го бяха калили със своята жестокост  и го бяха направили, тъй да се каже, философ… Мразеше мрачното, черното, а обичаше само светлото, хубавото, радостното. Музиката бе най-главната част на веселите събирания, които някак си естествено ставаха в нашата къща“.

Той има и конкретен план в главата. Иска вуйчо му (тогава младоженец) да вземе под малък наем цялата „червена къща“, а той и едничката му останала сестра Веселина да се приберат в „кулата“. Тогава двете прислужници рускини са заменени с „две туркини с фереджета, две нещастни жени – бежанки, майка и дъщеря, които беше прибрал в приземните стаи, за да извършват къщните длъжности“ (Екатерина Иванова). Пенчо Славейков твърди, че били помакини и разказва следната история за Щастливеца в периода, когато в джобовете му вее вятър, а жакетът му е с отдавна протъркани лакти: „Една сутрин другарят му, всекидневен негов гост, забелязва случайно, че кръглата табела, отвън до портата, бе изчезнала: слугинята на адвоката – шалава помакиня – направила снощи една делва армея за борша на своя обичен чорбаджия и бе захлупила зиналото гърло на делвата с вивеската на адвоката… Така той закачи адвокатството на куката и поведен от един по-млад от него другар, тръгна да пробива път в литературата. Тоя другар неведнъж е делил неговите богати обеди или вечери – обядът борш, а вечерята често пъти само сирене и хляб… И техните уединени разговори рядко са били прекъсвани от някой случаен познайник или роднина, дошли вероятно да се осведомят дали той е жив още… Така се появиха един след друг Алековите поетични преводи“.

Планът на Алеко да не продава „червения дом“, а с наем от роднини да издържа сестра си Веселина в скъпия френски пансион, бързо се проваля. Емануил и Екатерина Иванови са силно стреснати от предложението. Вуйчото кара съпругата си след всяко посещение в този дом грижливо да дезинфекцира ръцете си. А в същото време Алеко спи в кулата под завивката на Елена, а сестра му Веселина е преместила леглото си в стаята на кака си, спуснала е пердетата в цялата къща и сякаш живее жива погребана. От което няма как да няма последици.

След продажбата на къщата Веселина се пренася при богата леля в Свищов, влюбва се в местен адвокат. Алеко ѝ подарява всичко, заедно с бащиния им дом. Ала след женитбата се разнасят тревожни слухове. И един ден той показва на роднините си къс хартия, на който са написани следните редове от ръката на сестра му: „Аз съм болна. Нашето бебенце живя само 1 час. Закопахме го в градината“. Поредният фатален удар за Алеко. След убийството му става ясно, че и неговите дробове са били увредени от охтиката.

Екатерина Иванова го чува веднъж как повтаря с горчивина, докато изкачва стълбите на техния дом: „Щастливец, Щастливец, Щастливец…“. И се пита дали е с разсъдъка си. „Че аз съм щастливец, пише сам той в „Страст“, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки, да си купя тютюн, обстоятелство, което никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие“.

Жизненият подвиг на Алеко Константинов е в това, че той лекува болката си и страха от смъртта с искрящ смях, тъй потребен на цялото българско общество. Като повежда напред съвременниците си – не просто нагоре към планините, а към по-различен живот. Неговият събрат Найчо Цанов го е доловил най-отрано: „Той разсмиваше отначало тесния кръг роднини, за да се подготви, види се, да разсмее после цял един народ и да го накара да се вгледа в себе си, в своите пороци и недостатъци“. За да се стигне до личната му битка с „чардафонството“, с политическата простащина и „бай-ганювщината“, на която пада жертва:

„Съзнавах, че Бай Ганю е безобразен, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен простак, грубиян и простак до мозъка на костите си… Но съжалих го. […] Като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявил досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се обърне на жива сила“. [„Бай Ганю в Русия“].

В личен план най-смайващо е, че уволнението на Алеко като прокурор се дължи на Захарий Стоянов! Такива са българските политически нрави. И най-някой ден не е зле да се издаде в една книжка писаното от Захарий срещу Алеко и обратното. За да се помни и знае.

А историята е следната. В брой 1 от 1888 г. на в. „Народни права“ е поместена статия срещу Стамболов. Една сутрин Пенчо Славейков посещава дома на Алеко и го сварва „да се разхожда из стаята си бледен и с гневно стиснати устни. На масата бе смачкана визитната картичка на Захария Стоянов: „Умолявате се, г. Прокуроре, да се постараете за строгото осъждане редактора на в. „Народни права“… Никога някой другар не е виждал човека с бохемските нрави да дава воля на своята сиромашка гордост с такива енергични и безцеремонни думи по адрес на политическия мазник…“.

Ала стамболовистите са на власт, а Алеко изхвърча на улицата. Съответно принуден е да стане адвокат и да закачи табелата си (вивеската) на стобора, с която слугинята затиска при случай кацата с кисело зеле. Лично Захарий Стоянов го громи от страниците на официоза: „Де бе Алечко, де бе чоджум, ха да те видим и тебе… Абе, чоджум, ти как мислиш, зер ще те оставят хората и тебе да злоупотребяваш с положението си? Можеш ли се обърна ти на припек? Знаеш, от теб ще се уплаши правителството. Колко атове са го ритали, та от дългоухите ли ще се уплаши?“ (в. „Свобода“, 1888 г., брой 143).

Ето затова ми се искаше да стигна до „кулата на Алеко“. Не до кулата-наблюдателница на Витоша, а до „кулата на българската свобода“.

Най-накрая успях да проникна в кооперацията „Задруга“, където има и офиси на рекламна компания и лекарски кабинет, тъй че входната врата от време навреме остава отворена. От вътрешните прозорци на стълбището донякъде съумях да разгледам плочника и постройките. Така и не разбрах обаче как се стига до двора. Навярно обитателите си имат ключове за затворените железни врати на партерния етаж.

И изведнъж се размечтах как на някой 1 януари, тъкмо на рождения ден на Щастливеца, можем да съберем кръг почитатели край „кулата на Алеко“. Ако не друго, за да прочетем някои от тези горчиво-парещи редове:

Да, братя, хубава е нашата земя, богата е нашата земя, ама нали ний не сме хора, си извъртаме очите. Дал ни Господ всичко: и яденето ни си е ядене, и пиенето ни си е пиене, ама де-де, декам ще стоим мирно? По другите земи отглади мрат, по сокаците се търкалят, а зер свят много, па землище малко. Па ний от боллук, от кръв сме пощръклели. Че ний хора ли сме?

О, да знаете вий колко е страдал българския народ, а оттука логически следва, братя, че ний трябва да презираме всички, които искат да изпият костите на началството; мразете ги, братя, презирайте ги, тъпчете ги, омаскарете ги, защото, господа, най-доброто нещо е свобода, равенство и братство. О, братя, дайте ми сто драма вино, защото ми пресъхнаха устата.

(„На свободна почва. Картини из народния живот в две действия“)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора