
Наскоро вече бившият министър на културата Атанас Атанасов сподели в социалните мрежи удовлетворението си, че с един от последните си подписи преди падането на кабинета е осигурил държавно финансиране за Проект Бузлуджа, чиято цел е реставрирането и опазването на Дом паметника на БКП. Преди година монументът, издигнат на върха по времето на комунистическия режим в негова възхвала, беше предложен за разглеждане като недвижима културна ценност от национално значение…
Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен е действащ закон на Република България, приет от XXXVIII Народно събрание на 26 април 2000 г. и обнародван в Държавен вестник, брой № 37 от 5 май 2000 г.
Най-вероятно решенията на министър Атанасов от 2022 г. и на служебното правителство, назначено от президента Румен Радев през 2021 г., трябваше да бъдат предшествани от отмяна на споменатия действащ закон. Можеше да се направи поне това, за да се избегне видимото противоречие между актовете на държавните институции. Но като казахме противоречие – да, в обсъжданията по темата никой не крие противоречивостта на въпроса. Но ето че без да се изчака постигането на съгласие, все пак властимащите, с „цялото разбиране за сложността на проблема“, обявяват Дом паметника на БКП за недвижима културна ценност от национално значение и осигуряват държавно финансиране за реставрация и опазване.
Аргументът да се постъпи така сигурно звучи като „в политическата история противоречията никога не изчезват, но културата си е култура и ние сме длъжни да се погрижим”. Такава позиция непременно ни връща към дълбокото изначално питане какво е култура.
Общоприетото разбиране е, че културата представлява усъвършенстване, облагородяване, всички културни дейности имат за цел подобряването на житейската среда в едно с нейните обитатели, които са и нейни създатели. Но има и възглед с уточняващ детайл. Той включва всичко изброено с уговорката, че „доброто“ не е универсално и в този смисъл културата налага определена представа за “добро”. Погледнато от такъв ъгъл, културата се превръща в агресивна борба за отвоюване на територия, на която да се живее според нечии предписания, понеже точно те са подходящи за предписващия ги.
Подобен възглед навява известна тревога и помрачава може би наивната представа, че културата е една за всички и все е хубава. Но пък на помощ идва успокоението, че дори културите да са различини, те могат да съжителстват в хармония, да не воюват, а да битуват в елегантна толерантност помежду си. Тази толерантност вече можем да наречем универсално културна.
И така – Дом паметникът на БКП е венец на комунистическата култура, която е част от нашата история, нека толерантно да го съхраним, нищо че сме обявили комунистическия режим за престъпен. Даже нацистките концлагери са музейно съхранени, защото цивилизованите държави имат внимателно отношение към паметта. Един освободен от предубежденията и в крайна сметка помирителен поглед дава светла перспектива и на мрачното минало – хората ще разгледат, ще помислят. Да не говорим, че креативният подход може да отключи поле за неочаквани употреби, а пък и икономическият ефект от туристическия поток не е за пренебрегване.
Приятно звучи.
И все пак като концлагерите се дават за пример, нали не забравяме, че оценката по отношение на случилото се в тях е категорично отрицателна, те не са запазени паметници в прослава на нацизма, а обратно – в тях е заклеймен и запечатан ужасът, който никога не бива да се повтаря. А Дом паметникът на БКП е изграден, за да възвеличае едно дело, обявено за престъпно. Ако се реставрират и опазват картините на прослава, не се ли реабилитира престъпникът? И нима универсалната културна толерантност трябва да инвестира средства в напудрянето и излъскването на един образ, който е нейно отрицание? Нима трябва да си затваряме очите, че това свещено за БКП място и до днес е сборен пункт за политически акции, в чийто лозунги се дочува ехото на престъпленията, които далеч не са така категорично отречени от наследниците на партията и точно паметникът подкрепя нагласите, че изобщо не става въпрос за престъпления?
Поддръжниците на идеята за реставриране и опазване твърдят, че си дават сметка за основателното безпокойство, но пък очевидно смятат, че решението им въпреки всичко е правилно. В забележката за концлагерите има смисъл, но… Пирамидите не са ли паметници в прослава на абсолютната фараонска власт и робството – да ги съборим ли?
В тази аналогия проблясва парадоксът, че точно радетелите на равенството и братството са сравнявани с фараони, в каквито наистина се бяха превърнали. Само че, за разлика от фараоните, комунистическите лидери лъжеха народа, че са част от него, че управляват не те, а той и че благата са за него, а не за тях. БКП може да е пирамида само в преносния бизнес смисъл на думата – измамническо предприятие, в което хората губят средствата и живота си. Струва ли си да се грижим за неговия паметник?
А как бихме се отнесли към идеята да съхраним един подобен монумент, ако си представим, че някой от настоящите политици реши да издигне такъв за себе си и своята партия? Какво бихме казали, ако някой след време се загрижи за Дом паметника на ГЕРБ, ДПС, ПП, ДБ или Възраждане? Или за Дом паметника на Единна Русия и Путин?
Изглежда, че въпросът не е поставен коректно, защото Дом паметникът на БКП е друго нещо – той е свидетелство за дълъг период на тоталитарна власт, установена не само България, а и в значителна част от света, по силата на теория и революционна практика, така че представлява културна ценност според сериозен критерий. Споменатите партии са далеч от тази историческа значимост.
Но нима това значи, че ако една корумпирана организация се задържи достатъчно дълго на власт, то нейната културна стойност се увеличава? Не насърчаваме ли корумпираните да упорстват в безобразията си с надеждата, че след години ще имат паметници, за които обществото ще бъде длъжно да се погрижи?
Отговорът на поддръжниците е, че това отново са некоректни внушения, защото паметта за злодеите не означава насърчаване на злодействата, а превенция срещу тяхната поява.
Тогава обаче подходът към Дом паметника на БКП трябва да е по-различен. Може да се запази, но като се консервира разрухата му – това би бил културен жест с истинско значение, защото би съхранил не лъжата, а истината. Културно-историческите паметници, които са останали от древността до днес по цялото земно кълбо, имат стойност, ако съхраняват не лъжата, а истината. Начинът, по който изглеждат, и маниерът, предложен за тяхното възприемане, трябва да са адекватни на тази цел. На Бузлуджа можеше да има упоменателен знак, свързан с началото на социалдемократическото движение в България – неговата витална идея се споделя от политици по целия свят. А Дом паметникът на БКП е образ на престъпното й извращение – само видът на неговия упадък може да представлява смислено послание за поколенията.
Ако се върнем на разбиранията за културата и културите, то не можем да не отбележим, че толерантното мултикултурно съжителство не бива да отменя значението на културата сама по себе си или с други думи – не можем да толерираме културни феномени, чиито прояви нямат общо с усъвършенстването и облагородяването в техния общоприет смисъл. Нюансите са добре дошли, но само при положение че обогатяват, а не подменят същността на понятието. В противен случай не бива въобще да го употребяваме.