0
2086

Културата има значение

Опитвам се да разбера протестиращите от BLM, които събарят паметници. Опитвам се дори да ги оправдая, защото съзнавам, че отминалото и отречено днес време на робството е оставило в тяхното съзнание болезнени травми. Давам си сметка, че когато гневът, дори от единично престъпление, избухне, съзнанието се превъзбужда и травматичната болка се усилва. Давам си сметка, че масовият бунт е стихия, че стихията е разрушителна, че отричането на право на протест усилва гнева и го насочва срещу тези, които го отричат. Точно поради това смятам, че и протестът, и неговото отричане трябва да бъде в рамките на демократичните достижения на днешното общество, тоест протестът не бива да прилича на онова, което отрича. Защото не е едно и също, ако във времето на робството някой роб подпали къщата на господаря си и ако някой, който днес има гарантирани демократични права, пали и руши.

Робството в света не датира от времето, когато тъмнокожи африканци са откарвани с кораби в Америка. От възникването на човешката цивилизация пленниците в непрестанните войни са превръщани в роби. Дори много от войните са се водили именно с тази цел – да бъдат набирани роби. Затова робството няма цвят – съществувало е винаги и навсякъде. На всички континенти, във всички епохи, за всички цивилизации робството е било част от системата. Единствената епоха, в която то е отхвърлено и отречено, е съвременната демократична цивилизация. Насилието поражда само насилие. Днешното насилие безспорно е отговор на предишно, но точно това го прави неприемливо. Защото днешното време не е време на насилие. Ако не можем да изличим предишното насилие, можем да не го повтаряме, да не го възпроизвеждаме.

Нима желаем днес да се повтори якобинската „справедливост“ от 1793 година, да се смени календарът, да се затворят всички храмове, да бъдат гилотинирани свещениците, единственото наказание да бъде смърт и това да бъде наречено „култ към разума“? Терорът предизвиква опиянение. Това опиянение се повтаря много пъти и на различни места по земята. Неговите одежди са различни, но лицето му е едно и също. Терорът расте на различни почви, но покълва от едно и също семе.

Активистът на BLM, бившият пастор Шон Кинг, днес призовава да се унищожат статуи, фрески, витражи и икони, където Иисус е изобразен като бял мъж, защото това изразявало превъзходството на бялата раса, било израз на идеите на робството. Своите лични проблеми, породени от сложната му семейна история, той облича в идеологическите клишета на протестното движение, за да се издигне като негов идеолог. Революционните движения намират подобни личности, които стават техни изразители и водачи и ги повеждат към безконтролна агресия и тотално отрицание.

Апогеят на отрицанието, достигнат по време и след болшевишката революция, може би никога няма да бъде надминат. Човечеството все пак си е извлякло някакви поуки. Тогава червеният терор срещу „безполезната класа“ е приветстван, възхваляван и издигнат в норма. Жертвите му са много милиони, повечето от които са мирни и беззащитни граждани. Под чуковете му попада културното богатство, защото е обявено за класово. Днес на прицела на протестите, опаковани като расови, отново са предимно културни ценности.

Както и да се опитвам да разбера протестиращите от BLM, това, което не мога да оправдая, е тяхната екстремистка насоченост към паметниците на културата. Те оправдават своите действия с мотива, че паметниците, които рушат, не са културни, а исторически. Струва ми се, че точно в пресечната точка между история и култура е взривоопасният проблем. Затова чрез паралела с нашите протести срещу паметника на съветската армия става по-ясен. Нас също ни обвиняват, че с желанието си за премахване на този паметник ние искаме да променим историята, а тя не може да се променя. Точно обратното – историята не трябва да се подменя, но може да се променя. След края на Втората световна война в Германия е извършена цялостна и методична денацификация, която се изразява именно в това – от държавата са премахнати всички исторически паметници и остатъци от нацизма, за да бъде премахнат той от съзнанието на гражданите. У нас не беше извършена подобна декомунизация, но нашето настояване за премахване на паметника е продиктувано от същата причина. И тук няма никакво значение, че съветската армия е победителка във войната. Тоталитарният режим, наложен от нея, не е нещо добро, което да заслужава увековечаване чрез паметници.

Това се отнася за паметника като история. Много по-различно стоят нещата с един паметник като културна ценност. Поруганието над културата обръща колелото на човешкото развитие в обратна посока. Има и ретроградни пропадания в развитието на цивилизацията, но от своето зараждане тя следва положителна посока. Нейните постижения са архивирани в паметта на човечеството чрез артефактите на културата. Затова култура и цивилизация са толкова неразривно свързани.

В никоя епоха досега постиженията на културата не са били така масово достъпни и така строго охранявани. Не всичко може да бъде поставено зад бронирано стъкло, но това не може да бъде оправдание за вандализма. Най-невинната му форма е, когато е вследствие на психическо разстройство. Но разрушителните страсти трябва да бъдат безкомпромисно осъдени и възпрени, когато са резултат от идеологически подбуди. Еднакво осъдително е взривяването на хиляди храмове в болшевишка Русия, на хилядолетни паметници по време на „Културната революция“ в Китай, на древни паметници, попаднали на пътя на „Ислямска държава“. Точно толкова осъдително е оскверняването и разрушаването на културни паметници днес. Да боядисаш в кърваво червено очите на статуя на Сервантес, показва не само, че „борците против робството“ са хора без култура, но че и декларираната кауза е фалшива, тъй като самият испански класик в продължение на пет години е бил роб, след като е пленен от османците през 1574 г. Фрапиращо е едни борци да поругават други, какъвто е случаят с Махатма Ганди, чиято статуя в Лондон е взета на мушка. Една от най-вдъхновяващите личности на новото време, борецът за свобода и човешки права, вдъхновителят на Мартин Лутър Кинг е обявен за расист и фашист.

През 2001 г. талибаните взривиха гигантските статуи на Буда в долината Бамян, а молла Мохамед възхвали вандализма като каза: „Мюсюлманите трябва да се гордеят с разрушаването на идолите“. Без да изпитвам никаква симпатия към исляма, никога не бих приела да се руши културното наследство, създадено от тази религия. Не бих и помислила да се унищожава стойностното културно наследство, създадено през тоталитарния комунистически период – напр. паметникът на Незнайния воин пред храма „Света София“. Затова когато говорим за спорния паметник, който се извисява над Столицата, подчертавам именно, че той няма културна стойност, а идеологическа и увековечава единствено налагането на тоталитарната система в нашата страна.

Протестите на BLM започнаха след неправомерно полицейско насилие, към което се прилага справедлива законова санкция. Разрастването им е резултат от грубото им използване за политически и партийни цели. Това е друг осъдителен фактор, тъй като политическите манипулации не бива да водят до разрушаване на културните основи на обществото и да се превръщат в политическа пандемия.

Може би някои мои опасения изглеждат преувеличени, но ние още не сме видели всичко. Протестите не затихват, а напротив, нагнетяват се с все повече радикализъм, който е направляван към все по-опасна посока.

Независимо къде се намират, паметниците на културата принадлежат на цялото човечество. Това е уникалното на културата, което я прави различна от всичко друго, създадено от човека. Затова посегателството на културата е проблем на цялото човечество.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПоследните дни и часове на Стамболов (I)
Следваща статияБиблиотеката