Преди да забележа нещата, които ще опиша тук, нямах представа, че присъствието на театрална постановка може да бъде сложна операция, ако човек е с ниска мобилност. Като студентка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ почти всяка вечер бях в различна зала с небрежна радост към любимото изкуство.
От три години и половина съм във физически рехабилитационен процес. Половината от това време не можех да се движа без инвалиден стол. Сега ползвам проходилка. Където няма препятствия, тя стои облегната на стената.
Докато бях на колела, не смеех да мечтая да гледам театър. Много близки са ми предлагали помощ, но съм се страхувала – трудно е да се предаде логистиката в ръцете на хора без непосредствен опит.
Все пак след средата на този период започнах с опити. Духът не признава, че тялото не смогва. През цялата изолация на интензивното възстановяване най-много ми липсваше възможността да гледам постановки на живо. И нямаше как.
Походът започна по сцените на Народния театър „Иван Вазов“. След сериозно предварително проучване и напрежение дали реално оценявам възможностите си, гледах постановки и на Камерната сцена, и на сцена „Апостол Карамитев“.
За Камерната сцена имах късмета да ми се предложи група от двама-трима служители, които да ме придържат и да носят проходилката, докато сляза до салона. Изпитах известен шок, че това се случи без инциденти. И гордост, че оцеляването е възможно.
За другата сцена обаче ползвах сервизен асансьор. И съм благодарна, че ми беше позволено. Разпоредителите винаги са отзивчиви и се стараят да е спокойно, но чувството за вина заради нуждата от специално отношение и намеса е неизбежно. Това всъщност може да се избегне с парапети, които не са от плюшени въжета, колкото и те да са стилни, с асансьори с капацитет като за публика и не на последно място – с механични седалки по стълбищата, които биха превърнали преминаването по тях от спасителна акция в далеч по-семплото придвижване за достатъчно време, в случай че повече от един гост се нуждае от помощното средство.
В залите на други театри същите процедури се случват само с късмет, или иначе казано, ако на някой приятел му се гледа същата постановка и има време в този ден. По стъпалата на тези места с едната ръка се подпирам за стената, с другата се държа за човек, а проходилката леко пречи, докато не стигнем до равен терен. Човек в инвалиден стол не може да си позволи да влезе там. Или е по-точно да се каже, че никак не е очакван в тези театри.
Известно облекчение изпитах в Театър „Българска армия“, защото движението на първия етаж беше свободно. На тръгване видях и зрител в инвалиден стол, което означава, че и той е успял да гледа. Единственото препятствие беше, че се наложи да ползвам тоалетна. Към нея се спуснах по стълбите с предложената помощ от разпоредителния екип, понеже без изненада установих, че перило няма.
Имам още сцени за изследване, но дотук откритията са такива. Достъпът е изключение.
Не е нужно човек да е с постоянна ниска мобилност, за да има нужда от опора. Всякакви всекидневни обстоятелства могат да я наложат – умора, слаби стави, навяхвания. Най-обикновеното нещо е движението в такива моменти да не е повод за нови травми или координация на асистенти. Въпрос на достойнство е всеки да може да гледа театър като личен избор, а не въпрос на масово неудобство.
Трудно е да се очаква финансиране за персонал, който да се грижи единствено за зрителите с ниска мобилност, но е далеч по-постижимо поне оптимизиране на самите помещения: да се направят промени – опори, роботи, рампи. Това е абсолютният минимум, ако честно се приоритизира присъствието на хора, които са свикнали, че не могат да присъстват. Остава надеждата, че това е важно за всички, без да се налага те да бъдат убеждавани. А функцията на законовите наредби, които не се спазват, е само да поддържат илюзията за внимание към тази част от живота.
