Живеем в общество на дълбоки разделения. Комунисти – антикомунисти, русофили – русофоби, олигарси и лузъри… Българската история и българският характер ни поддържат настръхнали един срещу друг. Не щеш ли, напоследък се наложи да се делим още на две – на либерали и консерватори. Няма лошо – ако сме в Европа, ако сме в демократичния свят, това деление представлява съдържателни различия, осмислящи идейния и политически макрокосмос, който ни заобикаля… Стига да не се случва по логиката на „видяла жабата, че подковават коня – и тя вдигнала крак.“ Внесените отвън разделения на постмодерната междукултурна война стихийно се наместиха в нашия локален (лоша дума е „провинциален“) контекст. Българчетата с готовност приеха играта на замерване с ценности и се разделиха на „продажници“ и „малоумници“ – според класификацията на изконната нетърпимост към другата позиция или убеждение в България. Другият не просто е неправ – той задължително е нефелен.
Либералните космополити не са в състояние да отчетат простичкия факт, че докато България – и цяла Източна Европа – изпълняваха поредица от петилетки под управлението на съветската империя, през втората половина на ХХ век европейският и американският Запад преминаха през няколко вълни на културна и политическа промяна. Разрушена и унизена от катастрофите през първата половина на ХХ век, Западна Европа избра пътя на едно обединение, което от самото начало преполагаше раздяла с част от националния суверенитет и развитие на наднационална, европейска идентичност. В началото – преодоляване на взаимните подозрения и страхове, партньорство в търговия и развитие. След културната революция от 1968 г., Европа и Западът приеха за своя перспектива една по-радикална прогресистка визия за бъдещето. В Америка тази визия произведе ценностна и идейна поляризация, а в Европа тя се превърна в господстваща култура, политика и претенция за идентичност. Европейският консерватизъм нямаше шансове – той бе отдавна асоцииран с ексцесите на национализма, със социалното неравенство, с вината за милитаризма, шовинизма и колониализма… Историята работи през парадокси – постмодернизмът, който отрече визията за прогрес и културно усъвършенстване, се превърна в господстваща прогресистка визия и идентичност на обединена Европа.
Апогеят на европейския интеграционен прогресизъм съвпадна с освобождението на източните европейци от господството на съветския комунизъм. Новите елити на Изтока се втурнаха към Брюксел (и Вашингтон) с молба „да се завърнат в Европа“ и успяха да го направят – с членство както в НАТО, така и в ЕС. Но още преди да се разделят с кратката еуфория на своя успех, източноевропейците разбраха, че са пристигнали на място, твърде различно от техните спомени и очаквания. Западният постнационализъм се оказа чужд за тези, които едва след рухването на Съветския съюз успяха да заживеят в свои суверенни национални държави. За съжаление – държави слаби и уязвими. Второто издание на сексуалната революция на Запад – експанзиращите права на сексуални малцинства – скандализира остатъчния традиционализъм на Изтока, съжителстващ с противоречивите процеси на модернизация, продължаващи след комунизма. С влизането си в ЕС източните европейци бяха поели ангажименти, чиято дълбочина те, в ентусиазма на своето пътешествие на Запад, не бяха дори подозирали. И ако икономическите и институционални „изненади“ на европейските стандарти се оказаха относително поносими, то регулациите на постлибералната ценностна система, официализирана като стандарт на поведение от Запада, се оказаха съвършено нетърпими.
Всяка източноевропейска страна прие предизвикателството по свой собствен маниер. Мнозинството поляци се разбунтуваха и казаха „не“ на Брюксел – не на квотите за миграция, не на гей браковете, не на ценностния пермесивизъм, който им бе представен като изискуем стандарт на обществено поведение. Унгарците настръхнаха в типичната поза на малка нация, застрашена от големите вълни на чужда идентичност. Дотам, че приеха не само авторитарния модел на „нелибералната демокрация“ в стил Орбан, но и опитите му да флиртува с Москва, на която съвсем наскоро бяха показали вратата – „Товарищи – конец!“. Българите също реагираха по свой си табиет – началниците ходят в Брюксел, на всичко казват „да“, ръкопляскат на всяко новоприето решение, а като се върнат, си правят каквото поискат. Законът тук си е „врата у поле“ – нам не пречи какъвто и да е закон. Много сме хитри – затова сме на този хал.
Така стигнахме до Истанбулската конвенция, до Стратегията за детето, до Закона за закрила на детето, до всеки прецедент – законодателен или събитиен, чрез който трябва да установим правила за обществено поведение по значими социални и ценностни проблеми. Голямата дилема на всеки български обществен дебат е, че спорещите страни целенасочено се плъзгат по повърхността и подсъзнателно се стремят да осуетят всяка възможност за компромис и споразумение. Либерално-прогресистката визия се основава върху простия аргумент – „така е в Европа“ и погрешно разчита на успех, наложен отвън върху дебелоглавия и тесногръд българин, орисан все да се съмнява. Привържениците на тази визия разбират, че са в ограничено малцинство и нямат шансове за победа чрез демократични процедури. Това ги прави нарцистично високомерни и неотстъпчиви в публичния дебат, въпреки, че сред тях обикновено присъства голямата част от интелектуалният елит на нацията.
Консерваторите гордо бранят традиционните устои на българското общество. Тук няма голямо значение кое е традиция, кое е ценностна мярка за идентичност и кое – обикновено тесногръдие. Достатъчно е някой да надуе тръбата със сигнал „опасност“ – и противниците на всяка промяна или новост са на крак. Аз разбирам тревогата, неприемането на регулации, основани върху „социален пол“ – второто издание на сексуалната революция на Запад е все още много чуждо на обикновения българин. (Няма да се учудя, ако остане чуждо и за в бъдеще – не на всяка мода ѝ е съдено да се превърне в дългосрочно съгласие на обществото да я следва.) Разбирам подозрението към авангардистки методи за отглеждане на деца, безотносително към волята на техните родители. Подкрепям разбирането, че основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата лежи върху семейството. Но не разбирам готовността, с която всички тези „консерватори“ ентусиазирано приемат и прегръщат всяка партенка, пусната с цел да отнеме и остатъка от критична мисъл, заменяйки го с гняв, слухове и откровени лъжи. Без значение дали тази партенка е пусната от пропагандната фуния на другаря Путин, от истеричната фантазия на поредната радикална религиозна секта, или е замесена от примитивни мозъци от махалата. Не разбирам отказа от здрав разум в полза на враждебното отношение към всичко, което се различава от това твърде неблаговидно статукво, в което живеем.
Време е някой да припомни, че основен белег на консерватизъм е здравият разум. Останалото не е консерватизъм – то е простотия. Отговорността за децата се носи от семейството. Така е. А ако няма семейство? Ако има семейство, в което единият родител отсъства, а другият е девиант – пияница, наркоман, крадец…? Ако отглеждащият родител е психично болен, а другият – най-често бащата – е без права? По-точно – с право на „свиждане“ два пъти месечно за по два часа… Кой носи отговорност, ако детето също е болно, ако родителят или семейството отказват да го заведат на лекар или да го лекуват? Мрачни хипотези, ще възрази някой, хипотези от периферията, от гетото. Извинете – не са от гетото! Който не познава кризата на българското семейство от последните – дори не 30, а 50 години, само той може да обяви тези примери за маргинални.
Кой трябва да се погрижи за децата, изложени на насилие – дори само поради факта, че родителите са се разделили и немилостиво воюват за контрол върху практически осиротелите деца. Защо осиротели? Защото майката и бащата вече не са опора, а враждуващи страни. Аз не подкрепям инвазивната доктрина за отглеждане на децата, в която приоритет има държавата и нейните институции – независимо дали става дума за САЩ, за Скандинавия или Германия. Но имам известен опит в общуване с българската държава по повод на социалните ѝ дейности – включително тези за децата. И мога категорично да твърдя, че ефективността на социалните институции на държавата е по-ниска, отколкото средната – и без това невисока степен на ефективност на българската държава като цяло. Социалните институции страдат от най-мизерното финансиране в сравнение с който и да е друг ресор. Капацитетът им да подпомогнат деца в риск или родители в отчаяние в много случаи е близък до нулата. Не можете да искате тази държава да продължи да се оттегля от грижата за децата в риск, за децата без подходяща семейна среда, за децата с увреждания, за децата, тръгнали по лош път. Такова искане не е разумно, то е идиотско, антисоциално.
Вече чувам протести – ние не сме против държавата, а против намесата на НПО. На организации, прокарващи чуждо злотворно влияние. Добре, хайде да продължим да мислим разумно. В обществото има огромно многообразие от потребности и проблеми, ценности и интереси. Възможно ли е за една държава да понесе крайната отговорност за всички тях? Възможно е, ако държавата е всеобхватна – или тоталитарна. И пак не е възможно. Защото зад претенцията за тоталност стои фактическата безпомощност на диктаторската власт, контролираща обществото с цел запазване на властта си, а не с цел удовлетворяване на човешките нужди. Това сме го живели – тази държава, предишната, затова рухна, поради претенциите си за тоталност и мизерния си капацитет да служи на обществото.
Съвременната, модерната държава е ограничен – но не сведен до нищожност – инструмент в служба на обществото. Ако някой е болен – държавата има инструмент на здравно осигуряване, но няма експертиза. Болният отива на лекар. Образованието на децата е толкова важна дейност, че държавата обикновено го взема изцяло под свое управление. Но образованието не е всичко. Детето се възпитава от примера на родителите. Учи се на добро и зло в семейството, в общността, в църквата. Но и в училище, и в църквата, и в читалището детето отива при хора и организации с експертиза. Защо отричате по принцип възможността подобни организации да подпомагат децата в риск, да ги обгрижват ако са загубили семействата си, да им предоставят психологическа подкрепа в ситуации на отклоняващо се поведение? По-добре ли е тези деца да се самоотглеждат на улицата?
Проблемът не е в това, че „соросоидни“ НПО водят децата ви към идеологии и поведение, което вие не одобрявате. Проблемът е, че обществото и държавата не са в състояние да разработят и приемат политическа, ценностна и стратегическа рамка за правилата, по които българското общество ще отглежда децата си. Държавата не е в състояние, защото е слаба, лишена от мотивация и капацитет да поеме пълноценно социалните си отговорности – включително по отношение на децата. Обществото не е в състояние, защото се е разделило на враждуващи лагери и е заменило здравия разум, познанието и прагматичните решения с клюки, идеологически щампи, фалшиви новини и митове за самодостатъчност. Било то самодостатъчност на семейството, самодостатъчност на чуждия – европейския опит, самодостатъчност на НПО, заявили готовност да свършат това, което държавата, обществото, църквата и общността не се наемат да вършат. Ако се опитаме да разработим разумна рамка на обществените ценности, на обществените цели и обществените перспективи за отглеждане на децата – в семейството, в училището, в общността – ще задължим и държавата да признае тази рамка, и НПО да работят в нея, без да я нарушават. Кой се е наел с това? За съжаление – никой…
Ценностният и политическият дебат в едно общество не е средство за чесане на езиците, нито инструмент за постигане на пълна и окончателна победа на либерали над консерватори или обратното. Общественият дебат има смисъл тогава, когато води до съзряване на взаимноприемливи решения за едно максимално широко обществено мнозинство. Оттам идва и интересът на държавата да припознае тези решения и да ги приложи като институционални правила.
Време е да се приключи абсурдният дебат „на кого са децата“. На семейството, на държавата или на НПО… Децата не са на никого – човекът е ценност сам по себе си, цел, а не средство. Децата се раждат – трябва да се раждат – в семейството, от двама по възможност обичащи се родители. Децата трябва да се възпитават и да се социализират в семейството, в училището, в църквата, в общността. И споделянето на тази най-важна обществена роля – отговорността за съзряване на децата – трябва да се прави с разум, добронамереност и максимално съгласие. Ако съгласие няма – с мнозинство. Но с разумно и просветено мнозинство, мнозинство от граждани, а не нарцистични активисти и махленски клюкари.
