Публикуваме откъс от изследването, излязло неотдавна в УИ „Св. Климент Охридски“.  

Обектът на изследването е канадското френскоезично литературно течение „мигрантска литература“ (écritures migrantes) – термин, който започва да се налага в квебекското литературно поле от средата на 80-те години на миналия век. Рецепцията на явлението през годините е противоречива и предубедена, колебае се между безкритично преклонение пред екзотичното и автоматично изключване на различния, черпи сили от дискурсите на квебекския национализъм.

Д-р Явор Петков е бакалавър по френска филология (2006 г.) и доктор по франкофонски литератури (2016 г.) към СУ „Св. Климент Охридски“. Завършил е и магистратура по лексикография и компютърна лингвистика в Университета „Шарл дьо Гол“ (Лил III), Франция, със стаж в Речниковия отдел на Френската Академия в Париж (2007 г.). Настоящият труд е разработен въз основа на докторската дисертация на автора, написана и защитена на френски език под научното ръководство на доц. д-р Рени Йотова. През декември 2016 г., изследването е удостоено с наградата на Университетската агенция по франкофонията и Френския културен институт в България за най-добра френскоезична докторска дисертация в България от областта на хуманитарните науки за 2016 г.

Явор Петков, „Културна принадлежност и индивид в квебекския мигрантски роман“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2017 г.

Културна принадлежност и индивид в квебекския мигрантски роман

(…) Важно е да се ситуира исторически обектът на настоящето изследване. Критиката единодушно посочва, че началото на течението е средата 80-те години на XX век. Неговият край обаче остава труден за определяне с точност. Някои теоретици, като например Моазан и Илдебран, приемат годината 1997 за крайна, но повечето студии не уточняват позицията си по въпроса. В настоящото изследване се приема, че течението е все още активно, но че е еволюирало в посока метафорична и екзистенциална трактовка на миграцията (например „Гарата“ от Сержио Кокис, представя една фантастична миграция, в „Усмивката на малката еврейка“ от Абла Фаруд миграцията е психическа, а в „Едно дете на вратата ми“ от Инг Чен героинята осъществява социална миграция, свързана с ролята на майка).

Корпусът на изследването се ограничава до романовия жанр. Той се състои от единадесет романа, а именно: „Турмант“[1] от Алин Апостолска, „Невъзвращенка“[2] от Соня Ангелова, „Как да правим любов с негър без да се уморяваме“[3] и „Хроника на гладкия самотек“[4] от Дани Лафериер, „Лудият на Омар”[5] и „Усмивката на малката еврейка“[6] от Абла Фаруд, „Павилионът на огледалата“[7] и „Гарата”[8] от Сержио Кокис, „Китайски писма“[9] и „Неблагодарност“[10] от Инг Чен и „Вълшебната смокиня“[11] от Марко Миконе. От тях единствено „Невъзвращенка“ съществува в превод на български. Включените тук цитати от романа са именно от това издание. Колкото до останалите романи, преводът на цитатите, както и на заглавията на романите, е дело на автора на настоящия труд. Принципът, залегнал в този подбор, е продиктуван от желанието да се включат автори, чийто произход е колкото се може по-разнообразен, така че да се гарантира общата представителност на корпуса и да се избегне евентуалната му по-тясна обвързаност с определена литературна диаспора.

ИСТОРИЯ, СЪЩНОСТ И ПРОБЛЕМИ НА МИГРАНТСКАТА ЛИТЕРАТУРА В КВЕБЕК

История

Първата вълна писатели имигранти (предимно от Франция, Белгия и Швейцария), по време на уникултурния период, ако си послужим с типологията на Моазан и Илдебран, се адаптират добре към издателските реалности и литературните институции (напр. Ален Орик, Клод Ефли), но и към националистическата тематика, която преобладава в литературата в онази епоха[12]. През 50-те години на миналия век, новопристигналите писатели допринасят за изработването на нови тематики, особено в поезията (напр. Клод Ефли, Ален Орик, Теодор Кьонинг, Мишел ван Шендел). Тези писатели се асоциират с две естетически течения: сюрреализма (или автоматизма, както той е наричан в Квебек) и т. нар. земляшка тематика (thématique du pays)[13]. Плурикултурният период започва, според Моазан и Илдебран, с т. нар. Тиха революция от 60-те (авторите, имигрирали през този период, се заселват в Квебек през периода 1955–1965 г. и всички публикуват първата си книга преди 1970 г.). Това са именно Алис Паризо (Полша), Наим Катан (Ирак), Жак Фолк-Рибас (Испания), Жан-Фрасоа Сомчински (Аржентина), Хуан Гарсия и Доминик Блондо (Мароко), Жан Базил (Русия), Максимилиен Ларош, Жерар Етиен, Антони Фелпс и Серж Льоганьор (Хаити) [14] и др. Те обръщат гръб на сюрреалистичната поезия и правят завой към темите на културното разнообразие, полифоничността и формалните иновации, към постмодернизма. Най-емблематичният представител на това поколение имигрирали писатели е Жан Базил[15]. Други представителни за периода имена са тези на Патрик Страрам, Еманюел Кок, Жан-Фрасоа Сомчински и Алис Паризо. Имигрантската литературна продукция (в която романът е преобладаващият жанр) се вписва в литературни тенденции, познати в Квебек като контра-култура, формализъм и феминизъм. Често фабулата започва другаде, но завършва в Квебек[16]. Моазан и Илдебран предлагат следната типология на романите от плурикултурния период: тукашни романи (действието се развива в Квебек), тамошни романи (действието се развива извън Квебек) и тук-тамошни романи (действието се развива на две или повече места)[17]. Двамата изследователи отбелязват, че в случаите, в които романът включва образи на повече от една култури, противопоставянето на тези култури е представено като постоянно, плътно, поляризирано, т.е. липсва взаимопроникване. Така например, в творчеството на Паризо, Квебек има единен, органичен образ, белязан от своите въжделения по независимост. В нейния „полски“ романов цикъл, полското е аналогично на квебекското[18] – това отново е една целокупна, ясно дефинирана нация. Освен чужда страна, другото пространство може да бъде и „всяко друго място на света, в което индивидът, персонажът, се сблъсква със ситуации, които правят видим неговия вътрешен дебат на имигрант, на изгнаник, на лишен“ [19].

Въпросът за идентичността е централен на имигрантската литература след 1975 г. (интеркултурния период). Имигрантите, които избират писателското поприще, се дистанцират от националната кауза на Квебек. Авторите от интеркултурния период се разграничават от „чистокръвните“ квебекчани, разпознават се като различни. Имигрантската литература от този период се занимава с противопоставянията и приликите между двете култури – родната и квебекската. Писането вече не е самотно занимание, а колективна дейност и започва да се самоназовава като „имигрантско“. Появяват се немалко антологии, включващи автори мигранти[20]. Характерното за Квебек в тази епоха е, че постмодернизмът е съвременник на възхода на идеята за националната държава[21]. Именно в този период Марко Миконе дефинира термина имигрантска култура[22] (в сп. „Вис Верса“[23]), която обхваща три съставни елемента: опита от изживяното в родната страна, мигрантския опит и квебекското бъдеще. От 70-те нататък, писателите от франкофонска Европа спират да бъдат мнозинство. За писателите мигранти от този период, френският често не е майчин език[24]. Писателите желаят да работят за междукултурния обмен[25]. Моазан и Илдебран обособяват една-единствена тема, характерна изключително за мигрантския корпус, а именно чувството за изкорененост, за непринадлежност към настоящата поставеност в пространството. Другите теми (смърт, време, детство) се откриват и в „чистокръвната“ квебекска литература. Темата за идентичността вълнува с равна сила и двата литературни корпуса.

Имигрантската литература става мигрантска в средата на 80-те и през 90-те години на миналия век – транскултурния период – благодарение на теоретичната дейност на учени и мислители като Шери Саймън, Пиер Л‘Еро, Симон Арел, Режин Робен[26]. Според Моазан и Илдебран : „Транскултурността, характерна за този период [(1986-1997)], отива отвъд съжителството или противопоставянето на културите, за да открои мостовете между тях и да обрисува тяхното взаимопроникване.“[27]

Според Беруе-Ориол и Фурние, появата на мигрантската литература е подготвена от една страна от формализма и феминизма, а от друга – от масовата култура, тази на бестселърите, телевизионните сериали и т.н.[28]. В исторически план, транскултурният период съвпада с първите стъпки на квебекските политики по въпросите на културното разнообразие, които от своя страна са мотивирани от негативния резултат на първия референдум за независимостта на Квебек от 1980 г. Преди тази промяна, както отбелязва Маунеймне, „имигрантите отсъстват от публичния дискурс“[29]. По същото време, отбелязват авторите, квебекските автори „кореняци“ се захващат все по-често с чуждестранни теми и избират чужди страни за декор на действието в своите романи. Ако Другият в квебекската литература е Индианецът до 60-те, Жената през 70-те, то от 80-те нататък, този образ е въплътен от Културната общност, т.е. от Имигранта[30]. В този смисъл, разсъждават Моазан и Илдебран, някои квебекски романи, напр. „Китайското дете“ на Ги Паран, „Токио Експрес“ на Ан-Мари Л‘Еро или „Морските пътища“ на Андре Дандюран спокойно можеха да минат за мигрантски романи[31]. Двамата изследователи подчертават високата степен на интертекстуалност или транстекстуалност при мигрантските текстове и дават множество примери[32]. Говорят и за активното участие на новопристигнали писатели в литературните институции в Квебек – издателства, участия в обществени дебати, и т.н[33]. Ако през втората половина на 70-те фигурата на писателя мигрант повдига въпроси що се отнася до това дали той е част от квебекската литература, то след 1986 г. имигрантите са тези, които приспособяват литературата към своята ситуация и изграждат едно равновесие между миналото и настоящето, с поглед към на бъдещето (което препраща към основните положения в теорията за имигрантската култура на Миконе)[34].

В началото на 1980-те, писателите от хаитски произход (Емил Оливие, Антони Фелпс, Жерар Етиен и т.н.) започват да размишляват върху литературата на изгнанието и върху това доколко е възможно тя да бъде „осиновена“ от квебекската литературна институция. В това те се отдалечават от пътя, прокаран от Сезер и Сенгор (маргиналност и негритюд)[35]. Преди тях, Марко Миконе вече е разработил своята теория за имигрантската култура. Ключовите събития за по-нататъшното развитие на мигрантската литература са следните:
1. Излизането на „Квебеняма“[36] от Режин Робен през 1983 г., което съвпада с основаването на „транскултурното“ списание „Вис Верса“ от група италиански интелектуалци, а именно Фулвио Кача, Антонио Д‘Алфонсо и Ламберто Тасинари, където Марко Миконе и Режин Робен са редовни сътрудници. Според статията на Дюмонте за историята на „Вис Верса“[37], списанието постепенно загърбва своя политически ангажимент и прегръща американската култура в най-широкия, континентален смисъл на думата. Тази еволюция като че ли е предвестена от самата теоретична постановка, залегнала в концепцията на изданието – според същата, културата би следвало да изиграе ролята на медиатор, на мост към транскултурата, т.е. следва да има една инструментална, временна роля. Загърбването на политическото идва с обезсилването на етикета „мигрантски“, в хармония с позициите и на самите мигрантски писатели.
2. Излизането на есето „Силата на думите, болките на силата“[38] на Жан Жонасен през 1986 г., където авторът обявява настъпването на една „епоха на трансцендирането, на хибридното писане“[39]. Все пак, както напомня Прутеану, на този етап, „критическата мисъл говори единствено за карибските писатели и не предизвиква отговор от другата страна, тъй като нито един представител на квебекското литературно поле не поема щафетата и не изразява собствено становище“[40].
3. Публикуването на статията „Ефектът на изгнанието“[41] на Робер Беруе-Ориол, във „Вис Верса“ през 1986 г., където същият отново подхваща дебата, призовавайки литературното поле да реагира и приканвайки квебекската литература да приеме „смело, че самата ѝ същност е изпълнена с хибридни гласове“[42].
4. Излизането на „Екология на реалното“[43] от „чистокръвния“ квебекски поет и теоретик Пиер Непвьо през 1988 г., което представлява официалното утвърждаване на мигрантската литература в литературното поле на „кореняците“. Непвьо посвещава на писателите мигранти последната глава на своето есе, която изследва мотива за изгнанието (буквално и като метафора) като изграждащ за квебекската литература от самото ѝ зараждане.
5. Един първи опит за изграждане на една типология на мигрантските текстове се появява през 1992 г., със статията на Беруе-Ориол и Фурние „Възникването на мигрантската и хибридната литература в Квебек“[44]. Именно тази статия налага и названието мигрантска литература (écritures migrantes).
6. Излизането на „Неблагодарност“ от Инг Чен и на „Павилионът на огледалата“ от Сержио Кокис, които получават впечатляващо голям брой награди и вдъхновяват множество критически и академични студии.
Пионерските студии на Арел („Крадецът на пътища“[45]), Саймън („Да пишеш различието“[46]), Л‘Еро („Фикции на идентичностното в Квебек“[47]), справочният труд на Васал и Ели[48], социокритическата монография на Готие[49], многобройните студии на Люси Льокен и др. разкриват теми и форми, чрез които произведенията поставят под въпрос парадигмата на културната идентичност, вместо да се „окопават“ в рамките на общността, от която произхождат. Сред най-важните по-късни изследвания трябва да се спомене това на Льокен и Вертюи от 1996[50], както и главата, която Лиз Говен посвещава на Инг Чен в своята монография „Лингважираност“[51].

Даниел Шартие посвещава множество изчерпателни студии на литературната имиграция в Квебек от началото на 19 век. Той разграничава пет големи периода: преди 1900 г., началото на XX век, периода между 1940 г. и 1959 г., периода на Тихата революция (хаитяни и европейци) и „съвременния период“[52] (който съвпада с интеркултурния и транскултурния период на Моазан и Илдебран). През този т.нар. съвременен период първите писатели от Латинска Америка пристигат в Квебек, в началото на 70-те[53]: Глория Ескомел, Сержио Кокис, Марилу Мале и др. Френскоезичната имиграция става по-разнообразна: писателите са вече алжирци, субсахарски африканци, ливанци (Уажди Муауад, Абла Фаруд), както и едно второ поколение хаитяни (Дани Лафериер, Стенли Пеан). Новите имиграционни политики привличат и емигранти от частично франкофонски страни като Румъния (Константин Стоичу)[54]. Както отбелязва Шартие, „все пак най-яркият израз [на тази тенденция] си остава публикуването на произведения на френски от автори, които владеят слабо или изобщо не владеят“[55] френски език преди да се настанят в Квебек: Инг Чен, Маурисио Сегура, Оок Чун, Теча Вербовски (към тази категория би следвало да причислим и Соня Ангелова).

Моазан и Илдебран избират за край на своята хронология годината 1997. Маунеймне отбелязва, че след 1996 г., годината на т.нар. Афера ЛаРю, когато сп. „Вис Верса“ спира да излиза, се усеща „известно задъхване на дебата“[56]. Според изследователката[57], тази вялост се обяснява с факта, че явлението е зле дефинирано от самото начало, твърде изплъзващо се, твърде противоречиво, било е „обект на прекомерно много теории, някои теми (като например „мигрантността“, изгнанието, скиталчеството, междинността, паметта, принадлежността и рецепцията) са били свръх-експлоатирани“[58], а терминът назовава няколко неща едновременно. Маунеймне забелязва също, че критиката се занимава приоритетно винаги с едни и същи текстове, което създава впечатлението за един силно ограничен корпус, докато в действителност той е доста обширен[59].

Днес терминът мигрантска литература е преминал отвъд границите на Квебек и е започнал да назовава цяла една категория от текстове, а именно текстове, написани от мигранти – факт, за който говорят Льобрьон и Колес[60], Дюпюи[61] и др.

Рецепция: ролята на интеркултурализма

Според Карин Белер[62], признанието за приноса на писателите-мигранти през втората половина на 80-те години е отзвук от идеите, залегнали в имиграционните политики:„Така дискурсът на литературната и училищна институции по отношение на мигрантската литература се разбира правилно единствено в светлината на квебекския политически дискурс за имиграцията – той е отзвук от неговите ценности и речник.“[63]

Мигрантското литературно явление е отражение и на глобализация (в средата на 90-те). Ако през 80-те се говори за имигрантска литература (имигрантски кризи), 90-те предпочитат термина мигрантска литература. Дейхъб започва монографията си със същото твърдение[64]. Значението на квебекската и канадска политики за признаване и подкрепа на коренните и други култури е отчетено и от Моазан и Илдебран, които не без ирония отбелязват, че тези политики „правят от „двете самоти“ повече на брой самоти“[65]. (…)

Критически подходи

Люси Льокен разграничава два противоположни подхода към зараждащото се явление мигрантска литература – подхода на не-оразличаването и този на категоризирането. Стараейки се да надмогне тази опозиция, изследователката търси други подходи, а именно „една холографска критика, която да ни доведе до „новото въображение, способно да изрази сложността на диаспоричното бъдеще на света“, за което говори Робен“[66]. Според Дюпюи, тези два подхода са наследници на две традиции: тази на хуманистичния универсализъм (който поставя в „гето“ всичко локално, частно) и тази на периферията, на народното изкуство[67]. Арел също говори за два типа рецепция на мигрантската литература, които се припокриват с типовете, обособени от Льокен и Дюпюи. Според Арел, мигрантската литература бива използвана от читателя като средство за определяне чрез контраст на „границите на собствената идентичност”[68]. В този случай, на писателя-мигрант е възложена ролята на просветител; предполага се, че той „може да предаде определено знание за плурализма”[69]. Този подход е в основата на един така наречен „топографически” дискурс, който обвързва мигрантската литература с конкретно географско място, с определена историческа културна реалност. Това е по същество един етнокултурологически прочит, който подчертава антрополическата стойност на текстовете. От друга страна, Арел наблюдава един „топологически” дискурс, който скъсва с „предвидимостта на пространството като сетивна априорност”[70], т.е. разглежда принадлежността като абстрактно явление, а идентичността като едно динамично, относително познание. Този подход се характеризира, според Арел, с една донякъде конформистка възхвала на движението, на неопределеността, на номадството, на транскултурата, като така по-скоро изпразва понятието мигрантска литература от съдържание, отразявайки една утопична идея без конкретен смисъл[71]. За Арел, и двата подхода изопачават литературния артефакт, като му приписват едно предначертано място. Критикът препоръчва една по-реалистична и внимателна към социалните референти на текста екзегеза. Лапоант повдига идентични въпроси. Като отчита силните страни на топологическия дискурс (който изследователката сравнява с някои канонични за културологията положения), тя посочва и неговите слабости: „Не е ли говоренето единствено за ефимерността и необичайността на едно произведение начин да се избегне неговото четене, в силния смисъл на думата?“[72] (…)

Определение

Разглежданото явление не се поддава лесно на недвусмислено дефиниране. То остава някак мъгляво въпреки многобройните студии, които са му посветени, които сякаш вместо да го осветлят, го правят още по-неясно.
Робен разграничава три подхода при категоризирането на писателя, които почиват върху три ясно разграничими критерия:
1) етническия произход, в тесния смисъл на думата, когато човек „е етнически писател, защото е етнически. Забележителна тавтология. Който не е „чистокръвен“ е „нео“, тоест етнически“[73];
2) темите: „не е важен произходът, а засегнатите теми“[74] ;
3) „и най-сетне: стила, чисто и просто, почерка, както са казвали преди – формата, а не толкова съдържанието“[75]. Основният проблем, около който гравитира този стил, е, според Робен, движението и неговите фигури, „тъй като имиграцията предразполага повече към формални експерименти, отколкото към институционална приемственост“[76]. И все пак точните граници на тези формални експерименти, техните конкретни характеристики, остават твърде неясни.

Би могло да се твърди, че нито една от тези три гледни точки не заема доминираща позиция. Изследователите залагат ту на една, ту на друга от тях, а често и на трите едновременно.

Тина Маунеймне изброява множество подходи, обуславящи определени критерии за включване на даден автор в мигрантския корпус: значение на естетиката (напр. „мигрантския глас“[77] у Робен), постколониалната гледна точка (напр. „негъра-мигрант“, на Жан Жонасен[78]) и т.н. Според изследователката, в повечето случаи става дума за един политически мотивиран избор. Маунеймне разграничава пет мисловни категории: поставяне на акцент върху маргиналността (гранична, периферна, малка, развиваща се, постколониална литература и др.), върху движението (емигрантска, номадска, имигрантска литература и др.), върху етнокултурната принадлежност (етнически, етнокултурен писател и т.н.), върху езика на писане (писатели-билингви, другоезични писатели, френскоезични писатели (писатели-франкофони) и т.н.) или пък върху синкретичността (кръстосана, хибридна, транскултурна литература и т.н.) [79].

Кача смята, че на този етап не е възможно мигрантската литература да се сдобие с едно компаративистко определение, а единствено с феноменологично такова („движение, емоция“[80]) и цитира Рембо, за да изведе една ключова метафора, която да служи за индикатор на новото, на мигрантското – горчивата красота: „Горчивината на красотата – това е емоцията, изпитана пред онова, което ни озадачава със самата си новост.“ [81]

Отвъд мигрантската литература

Едно важно разграничение, което следва да направим от самото начало, е подчертаното дистанциране на мигрантската литература от етническата литература, която от своя страна е характерна за периода, който Моазан и Илдебран наричат интеркултурен. Етническата литература има общо и с постколониалната литература, с движението негритюд, и т.н. Дори топографическият подход, макар и да е дълбоко белязан от етнокултурността, отчита отворената, динамична ориентация на мигрантския герой. Ако топологическата критика настоява върху транскултурността, с нейната непредвидимост и неограниченост, то топографическата критика говори за кръстосване, за множествени идентичности, в един по есенциалистки план, но все пак отбелязва културната отвореност на Аза.

Моазан и Илдебран изброяват пет характеристики на етническата литература, които мигрантската литература не споделя[82], най-важната от които е фактът че етническата литература се намира под силното влияние на етническия произход на авторите и че си служи с архетипи от национален или общностен характер. Освен това, смятат авторите, етническото дефиниране предполага доминиращата позиция на друга литература – тази на родната[83] или на приемащата страна.

Според Шартие, мигрантската литература може да бъде възприемана като жанр, който следва да се разграничи от други близки жанрове[84], повечето от които влизат в категорията „етническа литература“. При мигрантската литература, текстът се откъсва от нацията и се ориентира към стила[85]. Така тя се превръща в литература „на периферията, на безтегловността, на междиността и на извънпоставеността“, според Саймън[86]. Ертлер също вижда в хибридността един отличителен белег на мигрантската литература от 90-те[87]. Берние прави същата констатация: това е една „естетика на дуалността“[88]. Както напомня Прутеану, критиката изиграва съществена роля за осмислянето на мигрантския жанр. Дефинирането му се случва постфактум, след публикуването и прочитането на произведенията. Мигрантският жанр се дефинира посредством самото нарушаване на хоризонтите на очакване, формирани от имигрантската литература (в най-широкия смисъл на думата)[89].

Мигрантска образност

Маунеймне си поставя за цел да дефинира естетиката на течението, като изследва различните видове „мигрантска образност и техните проявления в текста“[90]. Тя разграничава два вида мигрантска образност[91] – двукултурната (където образността е разкъсана между два обективно съществуващи хронотопа) и транскултурната (не-бинарна, а флуидна и субективна, при която „ретроспекцията и обръщането назад отстъпват пред интроспекцията, пред едно завръщане към себе си“[92] и при която „имиграцията е възприета като повод за размишление върху самия себе си, а не толкова като припомняне на миналото“[93]). Една обща характеристика на мигрантската образност произтича, според Маунеймне, от мисловното отдалечаване от родната страна, провокиращо „въображаеми пътувания“[94] и едно „релативизиране на важността на реалната страна“ [95]. В крайна сметка изследователката достига до заключението, че не можем да говорим за някаква характерна мигрантска образност, тъй като разликите между отделните автори са твърде големи[96].

През 1991 г., Беруе-Ориол и Фурние предлагат следното определение на течението, което и до днес остава едно от най-често цитираните: „Мигрантската литература представлява микрокорпус от литературни произведения, създадени от мигранти: това е литература на тялото и на паметта; обикновено в нейната тъкан присъства един мащабен референт – оставената или загубената страна, реалната или въображаемата страна, която формира първичния материал на повествованието.“[97]
Двамата теоретици отново подчертават значението на темата за изгубената страна и на нейното влияние върху текста.

Литература на съмнението

Според Габриел Феврие, именно питането, съмнението по отношение на собствените ценности и култура са отличителният белег на мигрантската литература[98]. Същото може да се каже обаче, в по-голяма или по-малка степен, и за цялата квебекска литература, както Пиер Непвьо демонстрира в „Екология на реалното“[99], а и за постмодернизма като цяло. Квебек е поначало дълбоко белязан от съмнението и търсенето на идентичност, както наблюдава и Рени Йотова: „[…] писателите мигранти в Квебек описват една множествена, кръстосана идентичност, белязана от космополитен дух, приютен от един Квебек, който сам търси себе си и собствената си идентичност – като се идентифицира силно с територията си, като разсъждава върху европейските си корени и като се противопоставя на английския език […].“[100]

Спецификата на мигрантската литература е по-скоро в уникалната комбинация от фактори, свързани с нейното местоположение (дискурсивния контекст, в който тя се вписва), както и в склонността ѝ да надмогва конкретното, топографическото, за да достигне до топологическото, онтологичното: „В мигрантската литература трябва преди всичко да чуваме желанието да се оспори всяко окончателно установяване на себе си, което превръща писателя в докладчик, а не в преводач“.[101]

Според Робен, мигрантската литература е „литература на междинното, на зеещото, на пролуката, или, както красноречиво се изразява Жан Клод Шарл, на „entracinerrance” […], на движението, на преминаването“[102]. Другаде, тя я описва като „хибридна, дълбоко американска (в континенталния смисъл на думата), квебекска и френскоезична, силно транскултурна, вписваща се в постмодерното бъдеще на обществата, призвани повече от всякога да прегърнат културния плурализъм“[103].
Сравнявайки мигрантската с еврейската литература, Режин Робен[104] извежда следните няколко възможни позиции: отричане съществуването на такава литература; отчитане единствено на етническия произход; отчитане само на тематиката; вземане предвид ангажираността на автора с живота на дадена общност; отчитане присъствието на архетипи; разглеждане на евреина като писателя пар екселанс. Тя се позовава и на термина „маранска“ (marrane) литература (по Дерида). Маранската литература е литература, която „устоява на идентичностното самовглъбяване, характерно за основните френскоезични литературни полета“[105].

Кастило Дуранте говори за една „хибридна, пореста литература, […] литература, която стои на прага на една критична будност“[106].

Според Мод Лабел, чиято гледна точка е споделена и от немалко други критици, би трябвало да търсим основната черта на мигрантската литература на нивото на дискурса: „Намираме, че мигрантският текст, посредством своето дискурсивно функциониране, описва движението и различието и настоява върху самата игра между чуждото и познатото, а не толкова върху едното или върху другото.“[107]
Ефектите на дискурса включват не само лингвистичните особености, но и фигурите. Така Лабел наблюдава, що се отнася до образа на пространството, антиномии между общественото и частното, луната и слънцето, деня и нощта, живота и смъртта. [108] Бинарността на дискурса е осезаема и при проблематизирането на истината и паметта. Тъй като паметта се разпада, истинността на спомена е непрестанно поставена под съмнение[109]. Друга особеност е, че отношението към езика (на родната страна и на приемащата страна) е само по себе си тематичен елемент в текстовете[110]. Ефектите са забележими и в писателския стил. По този въпрос, Лабел отбелязва следното: „Употребата на езика честно изразява едно затруднение да се предаде даден чужд идиом – трудност, илюстрирана чрез прекъсвания, акумулации, наслагвания, изброявания.“ [111]

И все пак характеристиките, изброени от Лабел, като че ли не са изключително присъщи на мигрантската литература, а могат да характеризират по-общо постмодерния роман. Освен това, макар някои аспекти (напр. бинарността на пространството или стилът на писане) да свидетелстват за чуждестранен, мигрантски произход, те не са специфични за Квебек и могат да се отнесат до всяка литература с имигрантски произход. А и ако читателят не е запознат с чуждестранния произход на писателя, би могъл да възприеме стиловите особености (прекъсванията, натрупванията и т.н.) като стилистични ефекти, несвързани с етноса. Да се възприема езика на писане като следа от чуждестранния произход на автора е просто една друга форма на етническо дефиниране на литературата и на едно омаловажаване на свободата на художествен експеримент у писателя – подход, който самата Лабел критикува.

Миконе посочва, че самото движение (от етническото към онтологичното, от частното към универсалното, от стереотипа към неговата деконструкция) е самата същност на явлението: „Мисля, че ако ние имаме някаква обща култура, то тя е самата ни различност спрямо културата, от която произхождаме, и спрямо културата на квебекчаните кореняци.“[112]

„[…] в момента, в който чужденец пристигне в една хомогенна група, всички започват да си задават нови въпроси. Това за нас е добре дошло, защото ни позволява да се задълбочим върху фундаменталните въпроси на човешкото съществуване.“ [113]

Кариер[114] прилага психоаналитичен метод, за да разгледа проблемите за загубата и меланхолията в творчеството на трима писатели мигранти – Лтаиф, Фаруд и Миконе. Тя констатира по-специално, че мигрантският опит прави видима една „онтологична безтегловност“[115], което ни позволява да съзрем органичната връзка между историчното, личното и онтологичното, да откроим онтологичното значение на всеки акт на миграция…

[1] APOSTOLSKA, Aline. Tourmente. Ottawa, Leméac, 2000, 153 с.
[2] АНГЕЛОВА, Соня. Невъзвращенка. Прев: Рени Йотова. София, Сиела, 2013, 163 с.
[3] LAFERRIERE, Dany. Comment faire l’amour avec un nègre sans se fatiguer. [Nouvelle édition]. Paris, [Groupe Privat/Le Rocher], 2007. 168 с.
[4] LAFERRIERE, Dany. Chronique de la dérive douce. [Nouvelle édition]. Montréal, Les Editions du Boréal, 2012. 209 с.
[5] FARHOUD, Abla. Le Fou d’Omar. Montréal, VLB Editeur, 2005. 186 с.
[6] FARHOUD, Abla. Le Sourire de la petite juive. TYPO, Montréal, 2012. 256 с.
[7] KOKIS, Sergio. Le Pavillon des miroirs, La Tour d’Aigues, [Editions de l’aube], 1999. 334 p. (поредица “Regards croisés »)
[8] KOKIS, Sergio. La Gare. Montréal, XYZ éditeur, 2005. 210 p. (поредица Romanichels)
[9] CHEN, Ying. Les Lettres chinoises (nouvelle version). Montréal, Actes Sud – Leméac, 1993. 141 с.
[10] CHEN, Ying. L’Ingratitude. Montréal, Leméac / Actes Sud, 1995, 133 с.
[11] MICONE, Marco. Le Figuier enchanté. [2^ème édition]. Montréal, Boréal, 1998. 117 с. (поредица Boréal Compact, N° 93)
[12] MOISAN, Clément, HILDEBRAND, Renate. Ces étrangers du dedans : une histoire de l’écriture migrante au Québec (1937-1997). Québec, Editions Nota Bene, 2001. 364 с., с. 58-64.
[13] Пак там, с. 64.
[14] Пак там, с. 92-93.
[15] Пак там, с. 95.
[16] Пак там, с. 96.
[17] Пак там, с. 98: „romans de l’Ici“ ; „romans de l’Ailleurs“ ; „romans de l’Ici-Ailleurs“.
[18] Пак там, с. 105.
[19] Пак там, с. 106: „tout autre lieu du monde où l’individu, le personnage, voit des situations propres à mettre en valeur son débat d’immigrant, d’exilé, d’exproprié“.
[20] Пак там, с. 52-53.
[21] Пак там, с. 95.
[22] culture immigrée.
[23] Vice versa.
[24] PRUTEANU, Simona Emilia. L’écriture migrante en France et au Québec (1985-2006) : une analyse comparative. München, LINCOM Studies in Language and Literature, 2013. 164 с., с. 17.
[25] Пак там, с. 155.
[26] Пак там, с. 54.
[27] Пак там, с. 207: „Le transculturel, caractéristique de la présente période [(1986-1997)], dépasse la mise en présence ou en conflit des cultures pour dégager des passages entre elles et dessiner leur traversée respective“.
[28] BERROUËT-ORIOL, Robert, FOURNIER, Robert. L’Emergence des écritures migrantes et métisses au Québec // LittéRéalité, 1991, 3.2, с. 9-35, с. 16-17.
[29] MOUNEIMNE, Tina. Vers l’imaginaire migrant. La fiction narrative des écrivains migrants francophones au Québec (1980-2000). Bruxelles, Peter Lang, 2013. 208 с. (поредица Etudes canadiennes, номер 25), с. 13: „les immigrants sont absents du discours public“.
[30] Moisan et Hildebrand, пак там, с. 210.
[31] Пак там, с. 8-219.
[32] Пак там, с. 267.
[33] Пак там, с. 271-272.
[34] Пак там, с. 316.
[35] Pruteanu, пак там, с. 149.
[36] La Québécoite.
[37] DUMONTET, Danielle. La revue Vice Versa et le procès d’autonomisation des ‘écritures migrantes’ // Zeitschrift für Kanada-Studien, 2014, бр. 34, с. 87–104.
[38] Le Pouvoir des mots, les maux du pouvoir.
[39] JONASSAINT, Jean. Le Pouvoir des mots, les maux du pouvoir. Montréal, Arcantère/PUM, 1986. 274 с., с. 93: „l’époque du dépassement, une écriture métisse “.
[40] Pruteanu, пак там: „la réflexion critique porte exclusivement sur les écritures caribéennes et reste unilatérale, car aucun représentant du champ littéraire québécois ne prend la relève pour donner son avis“.
[41] L’effet d’exil.
[42] BERROUET-ORIOL, Robert. L’effet d’exil // Vice Versa, декември 1986-януари 1987, бр. 17, с. 20-21: „à visière levée qu’elle est travaillée transversalement par des voix métisses“.
[43] NEPVEU, Pierre. L’Ecologie du réel : mort et naissance de la littérature québécoise contemporaine. Montréal, Boréal, 1988. 243 с.; Une application de la théorie de Nepveu, se proposant de mettre en évidence les similitudes entre les romans néo-québécois et les romans « nouveaux québécois » (nés à la suite de la Révolution tranquille), est proposée par Lewis : LEWIS, Alfred Daniel. Pierre Nepveu, Transculturalism and Neo-Quebecois Texts. Магистърска дипломна работа. Lettres et communication. Sherbrooke, Université de Sherbrooke, 2002. 105 с.
[44] Berrouët-Oriol et Fournier, L’Emergence …
[45] HAREL, Simon. Le voleur de parcours. Identité et cosmopolitisme dans la littérature québécoise. Longueuil, Le Préambule, 1989. 309 с. (поредица L’Univers des discours).
[46] SIMON, Sherry. Écrire la différence. La perspective minoritaire // Recherches sociographiques, 1984, т. 25, бр. 3, с. 457-465.
[47] L’HERAULT, Pierre. Pour une cartographie de l’hétérogène: dérives identitaires des années 1980 // SIMON, Sherry (éd.). Fictions de l’identitaire au Québec, Montréal, 1991, с. 53-114.
[48] HELLY, Denise, VASSAL, Anne. Romanciers immigrés : biographies et œuvres publiées au Québec entre 1970 et 1990, Montréal, IQRC/CIADEST, 1993. 122 с.
[49] GAUTHIER, Louise. La mémoire sans frontières. Émile Ollivier, Naïm Kattan et les écrivains migrants au Québec. Sainte-Foy, Editions de l’IQRC, 1997. 143 с.
[50] LEQUIN, Lucie, VERTHUY, Maïr. Multi-culture, multi-écriture. La voix migrante au féminin en France et au Canada, Montréal, L’Harmattan, 1996. 277 с.
[51] GAUVIN, Lise. Langagement. L’écriture et la langue au Québec. Montréal, Boréal, 2000. L’écriture nomade, с. 181-207.
[52] CHARTIER, Daniel. Les origines de l’écriture migrante. L’immigration littéraire au Québec au cours des deux derniers siècles // Voix et Images, 2002, т. 27, бр. 2 (80), с. 303-316: „période contemporaine“.
[53] Пак там, с. 315.
[54] Тук Шартие споменава и Алин Апостолска, но това споменаване не е съвсем коректно, тъй като Югославия никога не е била подчертано франкофонска страна като Румъния, а и Апостолска владее френски по съвсем друга причина – прекарва във Франция по-голямата част от живота си.
[55] „manifestation la plus marquante […] reste cependant la publication d’œuvres en français par des écrivains qui maîtrisaient peu ou pas du tout“. Шартие пише „писатели, които не владеят този език („écrivains qui ne maîtrisaient pas cette langue“), което е невярно: Инг Чен владее френски, макар и това очевидно да не е майчиния й език.
[56] MOUNEIMNE, Tina. Vers l’imaginaire migrant. La fiction narrative des écrivains migrants francophones au Québec (1980-2000). Bruxelles, Peter Lang, 2013. 208 с. (поредица Etudes canadiennes номер 25), с. 187: „un certain essoufflement du débat“.
[57] Пак там.
[58] Пак там: „le phénomène a été surthéorisé, certains sujets (tels que la « migrance », l’exil, l’errance, l’entre-deux, la mémoire, la filiation et la réception) ont été surexploités“.
[59] Пак там, с. 188-189.
[60] LEBRUN, Monique et COLLES, Luc. La littérature migrante dans l’espace francophone : Belgique – France – Québec – Suisse. Fernelmont, E.M.E., 2007. 346 с.
[61] DUPUIS, Gilles. Redessiner la cartographie des écritures migrantes // Globe : revue internationale d’études québécoises, 2007, т. 10, бр. 1, с. 137-146, с. 139.
[62] BELAIR, Karine. L’écriture migrante au Québec : l’interculturalisme dans le discours littéraire et politique. Магистърска дипломна работа. Langue et littérature françaises. Montréal, Université McGill, 2010, 94 с.
[63] Пак там, с. ii: „Ainsi, le discours des institutions littéraire et scolaire en matière d’écritures migrantes ne se comprend bien qu’à la lueur du discours politique québécois en matière d’immigration, dont il épouse les valeurs et les mots.“
[64] DAHAB, F. Elizabeth. Voices of Exile in Contemporary Canadian Francophone Literature. Plymouth, Lexington Books, 2009. 227 с., с. 4-9.
[65] Moisan et Hildebrand, пак там, стр.10: „ont fait passé les „deux solitudes“ à plusieurs“. „Двете самоти“ е популярна метафора (заета от едноименния роман на Хю Макленан) за липсата на обмен между двете основополагащи нации на Канада – френската и английската.
[66] LEQUIN, Lucie. Ecrivaines migrantes et éthique // DE VAUCHER GRAVILI, Anne (éd.). D’autres rêves. Les écritures migrantes au Québec. Actes du Séminaire international du CISQ à Venise (15-16 октомври 1999), Venise, 2000. с. 113-142, с. 114-115: „une critique holographique pour atteindre le „nouvel imaginaire propre à exprimer la complexité du devenir diasporique du monde“ dont parle Robin“
[67] Dupuis, пак там, с. 140-141.
[68] HAREL, Simon. Les passages obligés de l’écriture migrante. Montréal, XYZ Editeur, 2005. 249 с. (поредица « Théorie et littérature »), с. 27: „les pourtours de sa propre identité“.
[69] Пак там, с. 44: „transmettre un savoir à propos du pluralisme“.
[70] Harel, Пак там, с. 28: „la prévisibilité de l’espace comme forme a priori de la sensibilité“.
[71] Harel, Пак там, с. 39.
[72] LAPOINTE, Martine-Emmanuelle. Disparaître ? // Voix et Images 2009, т. 34, бр. 3, с. 124-128, с. 124: „Ne dire que l’évanescence et l’étrangeté d’une œuvre, n’est-ce pas aussi une manière d’éviter de la lire, au sens fort du terme ?“
[73] ROBIN, Régine. Introduction : Un Québec pluriel // DUCHET, Claude et VACHON, Stéphane (éd.). La recherche littéraire : objets et méthodes, Montréal, 1998, с. 367-377, с. 374: „“est écrivain ethnique parce qu’on est ethnique. Tautologie remarquable. Qui n’est pas „pure laine“ est „néo-„, donc ethnique“.
[74] Пак там: „ce n’est pas l’origine qui compte mais les sujets abordés“.
[75] Пак там: „l’écriture, enfin, tout bêtement, l’écriture comme on disait autrefois, la forme plus que le fond“.
[76] Пак там: „l’immigration inclinant plus à l’expérimentation formelle qu’à la continuité institutionnelle“.
[77] Mouneimné, пак там, с. 20: „parole migrante“.
[78] Пак там: „nègre migrant“.
[79] Пак там, с. 29.
[80] CACCIA, Fulvio. Avant-propos : A quoi servent « les écritures migrantes » // ARINO, Marc et PICCIONE, Marie-Lyne (éds.). 1985-2005 : vingt années d’écriture migrante au Québec. Les voies d’une herméneutique. Bordeaux, 2007. с. 5-15, с. 13: „mouvement, émotion“.
[81] Пак там, с. 14: „L’amertume de la beauté, c’est l’émotion ressentie face à ce qui, dans sa nouveauté même nous dépasse.“
[82] Moisan et Hildebrand, пак там, с. 314.
[83] Под родна страна (епитет използван за краткост), тук се има предвид не непременно страната, в която мигрантът се е родил, а от която е дошъл, преди да се установи в Квебек.
[84] Chartier, пак там, с. 305.
[85] Moisan et Hildebrand, пак там, с. 326.
[86] SIMON, Sherry et LEAHY, David. La recherche au Québec portant sur l’écriture ethnique // BERRY, John W. et LAPONCE, Jean A. (éds.). Ethnicity and Culture in Canada. The Research Landscape. Toronto, 1994. с. 387-409: „de la périphérie, de la dérive, de l’entre-deux et du hors-lieu“.
[87] ERTLER, Klaus-Dieter. Thématique et poétique de l’écriture migrante au Québec // L’Autre langue. L’altérité dans la culture canadienne. Première conférence internationale organisée par l’AYEC en collaboration avec l’Ambassade du Canada à Belgrade. Belgrade, 2003. с. 91-100, с. 100.
[88] BERNIER, Silvie. Les héritiers d’Ulysse. Québec, Lanctôt Editeur, 2002. 241 с. ISBN 2-89485-226-6, с. 11: „esthétique de la dualité“.
[89] Pruteanu, L’écriture migrante en France et au Québec…, с. 50-51.
[90] Mouneimné, пак там, с. 71: „imaginaires migrants et leurs modalités textuelles“.
[91] Под „образност“ (превод на френското imaginaire) се има предвид съвкупността от естетически принципи, характеризиращи въображаемия свят на автора или на конкретната творба.
[92] Пак там, с. 108: „[l]a rétrospection, le regard en arrière cèdent ici la place à l’introspection, à un retour vers soi“.
[93] Пак там, с. 186. „l’immigration est perçue comme une invitation à une réflexion sur soi plutôt qu’à une remémoration du passé“.
[94] Пак там, с. 15: „déplacements d’imaginaires“.
[95] Пак там: „relativisation de l’importance du pays réel“.
[96] Mouneimné, пак там, с. 16.
[97] Berrouët-Oriol et Fournier, L’Emergence …, с. 17: „Les écritures migrantes forment un microcorpus d’œuvres littéraires produites par des sujets migrants : ces écritures sont celles du corps et de la mémoire ; elles sont, pour l’essentiel, travaillées par un référent massif, le pays laissé ou perdu, le pays réel ou fantasmé constituant la matière première de la fiction.“
[98] FEVRIER, Gabrielle. Litterature migrante comme lieu de construction de cultures de convergence // Carnets – Revue électronique d’études françaises, 2010, Numéro spécial printemps/été, с. 27-42.
[99] Nepveu, L’Ecologie…
[100] YOTOVA, Rennie. L’écriture migrante et la pensée nomade. Le Québec hospitalier // Fréquences francophones. Revue de l’Association des professeurs de et en français de Bulgarie, 2009, бр. 13, с. 31-36, с. 31: „[…] les écrivains migrants au Québec véhiculent une identité multiple, métissée et imprégnée d’un esprit cosmopolite qui trouve son hospitalité dans un Québec qui s’interroge lui-même sur son identité : en s’identifiant fortement au territoire, en se questionnant sur les origines européennes et en s’opposant à la langue anglaise […]“.
[101] Harel, Les passages …, с. 65: „Il faudrait surtout entendre dans l’écriture migrante le souci de contester toute inscription rigide du soi, qui transforme l’écrivain en rapporteur plutôt qu’en traducteur“.
[102] ROBIN, Régine. Les champs littéraires sont-ils désespérément monolingues ? Les écritures migrantes // DE VAUCHER GRAVILI, Anne (éd.). D’autres rêves. Les écritures migrantes au Québec. Actes du Séminaire international du CISQ à Venise (15-16 октомври 1999), Venise, 2000. с. 19-43: „écritures de l’entre-deux, de la béance, de l’interstice, ou selon la belle expression de Jean Claude Charles, de l’entracinerrance […] du déplacement, du passage“
[103] ROBIN, Régine. L’écriture d’une allophone d’origine française // Tangence, 1999, бр. 59, с. 26-37, с. 28: „hybrides, profondément américaines (au sens continental), québécoises et de langue française, éminemment transculturelles, elles s’inscrivent dans le devenir post-moderne des sociétés vouées plus que jamais à la pluralité culturelle“
[104] Robin, Les champs littéraires…
[105] Пак там, с. 38: „résiste aux replis sur soi identitaires opérés par les principaux champs littéraires en français“
[106] CASTILLO DURANTE, Daniel. Les enjeux de l’altérité et la littérature // TETU DE LABSADE, Françoise (éd.). Littérature et dialogue interculturel, Québec, 1997, с. 3-18, с. 9: „littérature hybride, poreuse, […] [u]ne littérature qui se tiendrait, en somme, sur un seuil d’éveil critique“
[107] LABELLE, Maude. Les lieux de l’écriture migrante : territoire, mémoire et langue dans Les lettres chinoises de Ying Chen // Globe : revue internationale d’études québécoises, 2007, т. 10, бр. 1, с. 37-51, с. 38: „Nous pensons que le texte migrant, par son fonctionnement discursif, rend compte du déplacement et de la différence, et qu’il insiste sur ce jeu entre étrangeté et familiarité plutôt que sur l’un ou l’autre“.
[108] Пак там
[109] Пак там, с. 47
[110] Пак там, с. 48
[111] Пак там: „L’utilisation de la langue traduit souvent une difficulté à se raconter dans un idiome étranger, difficulté illustrée par les coupures, les accumulations, les superpositions, les listes.“
[112] VAÏS, Michel et WICKHAM, Philiс. Le brassage des cultures : table ronde // Jeu : revue de théâtre, 1994, бр. 72, с. 8-38, с. 34: „Je crois que si nous avons une culture commune, nous, c’est cette différence que nous avons par rapport à notre culture d’origine, et par rapport à la culture québécoise de vieille souche.“
[113] Пак там: „[…] aussitôt qu’un étranger arrive dans un groupe homogène, tout le monde se pose de nouvelles questions. C’est profitable pour nous, car cela permet d’approfondir des questions fondamentales, relatives à l’existence humaine.“
[114] CARRIERE, Marie. Parole du refus, exil mélancolique: Trois Textes migrants du Québec contemporain // Nouvelles Études Francophones, 2005, т. 20, бр. 2, с. 143-158.
[115] Пак там, в резюмето: „dérive ontologique“.