За автентичността на културното наследство, събарянето на сгради-паметници, подмяната на културни ценности с крепости от бетон и надеждата за един туристически бум – вижте повече за френския опит и българската реалност.

Разрушаването, а по-късно и опожаряването на тютюневите складове в Пловдив за пореден път фокусира общественото внимание върху темата за културното наследство и националните паметници на културата. Промените в законодателството, които предвиждат по-големи правомощия на общините в управлението на културното наследство, предизвикаха реакции от срана на различни гилдии, а разрушаването на сгради с национално културно значение мобилизира граждански групи в акции по спасяване на културни паметници, застрашени от унищожаване. В края на септември тази гореща тема събра в Червената къща в София експерти и граждани, които се опитаха да търсят отговори на многобройните въпроси. Докъде може да се намеси държавата в случаите, когато културни паметници от национално значение са частна собственост? Допустими ли са промяна на конструкцията, материалите, съобразяване с енергийните изисквания на съвременните сгради или пък промяна на предназначението на една или друга сграда? Централизация при взимането на решения за културното наследство или децентрализация на регионален принцип е по-доброто решение? Как страна като Франция намира баланс между държавата и нейната функция по опазване на културното наследство, гражданите като изразители на обществения интерес и собствениците като представители на частния интерес? В дебата, организиран от Френския институт в София, взеха участие проф. Дени Гранжан (гост лектор от Франция, експерт по културно наследство и дългогодишен ректор във Висшето училище по архитектура в Нанси), доц. д-р по археология Бони Петрунова (заместник-министър на културата), проф. Тодор Кръстев (почетен председател на ИКОМОС/България и експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС по Световното наследство), арх. Константина Пехливанова от Пловдив, Здравко Здравков (главен архитект на София).

Дени Гранжан: Дори при децентрализация държавата трябва да поеме цялата си отговорност

Трябва да кажа, че във Франция също наблюдаваме понякога ценни от архитектурна гледка точка сгради, които изгарят. Доста често има сгради, които не се поддържат добре и бавно се сриват. Естествено ние се сблъскваме с този проблем във всички страни, тай като в един момент се озоваваме в конфликт между спекулативния интерес на специалистите по недвижими имоти, а от друга страна интереса за опазването на културното наследство. Но във Франция все пак сме късметлии по няколко причини. Първо, налице е консенсус що се отнася до наследството в нашата страна. Скорошно проучване по повод 100-годишнината от Закона за историческите монументи, приет през 1913 г., показа, че голям процент от французите – 75% – заявяват, че се интересуват от опазване на наследството. 40% твърдят, че са доволни от начина, по който се опазва наследството във Франция. Естествено останалите считат, че усилията са недостатъчни. Но важното е, че има интерес към наследството, става дума за културен, но също така за исторически интерес, тъй като Франция е голяма туристическа дестинация и голяма част от БВП на страната се дължи на приходите от туризъм. Това са около 8%. от БВП. Така че наследството е не само бреме и източник на разходи, но също така и ресурс. Смятам, че има подкрепа от страна на общественото мнение и съответно политическите фактори са принудени да вземат предвид този интерес към наследството.

Второ, ние имаме една правна уредба, която позволява да опазваме наследството и която е доста стара. Един от първите закони по тази тема е от времето на крал Франсоа I. През 1543 г. Франсоа I се погрижил да опази римските монументи в гр. Ним, като имате предвид, че по това време античната архитектура е модел за подражание. Френската революция води до разрушаването на голяма част от културното наследство на Франция и това предизвиква като реакция едно движение за защита и опазване на наследството на кралете, духовенството и аристокрацията. Първите мерки за опазване на наследството се появяват няколко години след Френската революция.

Трето, отново като следствие от Френската революция държавата слага  ръка върху почти всички имения на аристокрацията и духовенството и в крайна сметка по този начин държавата се оказва отговорна за огромно недвижимо наследство. Така че мерките са от самото начало държавни и продължават да бъдат такива и до ден-днешен. Сега, през 2016 г., единствените дълготрайни форми за опазване на наследството са държавните. Освен това във Франция тази стара правна уредба е доста солидна и отива отвъд правото на частна собственост, тъй като имаме закон, който позволява да опазваме даден паметник въпреки мнението на собственика. Самият Виктор Юго е говорил по този въпрос, в средата на XXI век той казва, че лицето на един паметник не принадлежи на неговия собственик, а на цял един народ. Но тогава сме все още под влиянието на гражданския кодекс на Наполеон. През 1913 г. общественият интерес към националното наследство е считан за по-важен от правото на собственост.

Освен това ние имаме една държавна система, която е деконцентрирана и се разпределя между местните структури – областите и департаментите, – които се грижат за прилагането на законовите текстове.

В момента във Франция сме в етап на децентрализация, искаме да дадем повече правомощия на местните администрации. Самият аз съм бил зам.-кмет на гр. Нанси в Източна Франция. Това е град с ок. 300 хиляди души население. Бях зам.-кмет в продължение на 20 години и се занимавах с урбанистика, с опазването на наследството, така че съм запознат с проблемите на местната администрация. Какво е равнището на децентрализация, която се постига – когато става дума за национално наследство, държавата трябва да поеме всичките си отговорности. Пристъпва се към арбитраж, но като последна инстанция това трябва да се прави от държавата, като тя не трябва да го прави интуитивно или на някакъв случаен принцип, а трябва да се произнесе в ролята си на арбитър на базата на признати експерти, чиито експертизи са публични. Така че считаме, че дори при децентрализация държавата трябва да поеме цялата си отговорност.

Тодор Кръстев: Без експертност наследството не може да бъде опазено

Ние, експертите, приемаме, че културното наследство е винаги на границата на застрашеност. Съществуват универсални заплахи не само за България, които водят до загуби на ценности. Затова цивилизованият свят е приел международни документи, които утвърждават принципи и методи на опазване. Международни експертни организации като ИКОМОС съблюдават спазването на тези принципи и методи. Създават се национални системи, изработват се инструменти за опазване. Френската система с нейните инструменти представлява наистина един забележителен еталон. Повишава се най-общо нивото на експертност, без която наследството не може да бъде опазено коректно. Но преди всичко трябва да имаме ясна представа за заплахите и проблемите. Затова би било добре да идентифицираме заплахите за българското културно наследство особено в една съпоставка с френския опит. Ще се опитам да маркирам някои от тях.

Първо, днес има един силен инвестиционен строителен натиск върху историческите градове, една атака срещу културните ценности, които обикновено са разположени на апетитни места, в централните градски части. Пресният пример с унищожаването на четирите ценни сгради в тютюневото градче в центъра на Пловдив показва докъде може да стигне този натиск. Очевидно в сравнение с френските инструменти за защита българските не са достатъчно ефективни. Кои са тези, които са на наше разположение? Първо, статутът културна ценност. В България има 40 хиляди ценности, които имат този статут. Второ, режимите, правилата за опазване, без които статутът остава само един празен етикет. Но за много защитени зони такива режими липсват. Разбира се, това е много изгодно за инвестиционния натиск, който няма нужда от никакви правила.

Устройствените планове, които са друг инструмент, предвиждат специфични правила и норми. Както знаем, за защитените територии но-голяма част от плановете са стари и тотално компрометирани от многобройни частични изменения, свързани с най-различни интереси. Ще дам пример с Несебър: неговият план е от 1986 г. – става дума за световно наследство – и има повече от сто частични изменения.

И накрая, последният инструмент, който бе въведен със закона от 2009 г., са плановете за управление. Но досега е изработен, през 2012 г., само един план за управление за Несебър, приет с висока оценка от Комитета за световно наследство, но до момента не и от българските власти. Липсват онези специфични планове за опазване от типа на френските планове. При тези обстоятелства ценностите на историческите градове са силно уязвими и застрашени.

На второ място, бих посочил неефективната система за опазване, която съществува при нас. Съвременната система за опазване представлява един колективен проект с много партньори, с регламентирани взаимоотношения между тях и баланс на техните интереси. Например френската система постига една оптимална деконцентрация и децентрализация между актьорите, както те се изразяват, в системата. В сравнение с нея нашата система за управление е силно централизирана и концентрирана в Министерството на културата, а единственият държавен експертен орган – Националният институт за недвижимо културно наследство, е концентриран в София. Та този институт през последните години е в процес на една непрекъсната деградация, лишен от кадри и финансиране. До 1990 г. той представляваше една мощна експертна сила с 2000 специалисти и беше децентрализиран в рамките на 6 филиала. След това бе намален на 60 човека, после на 40, като при това изгуби своята експертна самостоятелност. Сега институтът само предлага, а решенията се взимат на политическо ниво, често без съобразяване с неговото становище. В същото време институтът загубва и своето експертно качество. Той не е в състояние да създава необходимите режими и правила за опазване, което устройва инвестиционния натиск, но е  фатално за историческите центрове. Той не е в състояние също да поддържа една модерна информационна система, днешната е архаична, нецифровизирана и недостъпна отвън. Това силно затруднява една децентрализация на системата за опазване. Това, което се случва с института в момента, е един удар срещу експертността. От друга страна, местните органи и общините, в повечето случаи са с нисък експертен капацитет. При тези обстоятелства една ефективна децентрализация в нашата система е невъзможна. Затова новото изменение на Закона за културно наследство, което дава права на местните органи да вземат решения за съдбата на културните ценности, създава големи рискове. Да припомня – община Пловдив дори не знаеше, че тютюневият склад на ул. „Одрин“ №8 е културна ценност и се намира в защитена зона. В този смисъл френският опит в областта на деконцентрацията и децентрализацията на системата за опазване е извънредно ценен.

От друга страна, поради силно рестриктивния характер на българския закон, който почти не предвижда стимули, собствениците на исторически паметници, които са принципно много важен партньор на публичните власти, са дезинтересирани за тяхното поддържане, за да се стигне дотам през 2010 г. жителите на Несебър да подпишат петиция, за да излезе градът от списъка на световното наследство. Това е уникален случай – всички искат да влязат, ние искаме да излезем. На практика държавата е безсилна срещу действията на собственици, които умишлено обезобразяват или не поддържат своите сгради-паметници. Законът не позволява тяхното експроприиране като една крайна мярка, въпреки че България е подписала европейската архитектурна конвенция, която го изисква. Във Франция е така, тоест там това е възможно, тъй като това е общественият интерес. На този фон днешната законодателна политика в областта на културното наследство остава малко неясна, предлагат се хаотично нови изменения на закона, отговарящи на различни интереси, но при липса на една единна стратегия за опазване на културното наследство.

На трето място, при тези обстоятелства тече един процес на нарушаване на автентичността на българското културно наследство, подмяна на оригинала на културните ценности с крепости от бетон върху археологически руини с надеждата за един туристически бум, събаряне на сгради-паметници и тяхното преизграждане, силно променени според интересите на собственика. Свидетели сме на една постепенна подмяна на българското културно наследство с фалшификати-клонинги без стойност. Нарушава се идентичността на средата, което не се свежда само до защитените паметници-културни ценности, но и до пейзажи, до скромни селищни структури с дух, до сгради като Японския хотел. Днес те са напълно беззащитни за инвестиционни и архитектурни издевателства. Това са проблеми, които водят до неизбежни загуби на ценности. Ние, българските експерти, предлагаме нашето партньорство на държавата за тяхното разрешаване. За целта европейският опит, в частност френският, и помощта на европейски експерти биха били изключително полезни, защото става дума за съдбата на едно общо европейско наследство.

Константина Пехливанова: Терминът реставрация устойчиво се подменя с ново строителство

Моята роля тук е да представя съвременните тенденции в опазването на културното наследство на Пловдив. Разбира се, ситуацията в Пловдив е представителна извадка за цялостната държавна политика в тази сфера. Палежът на тютюневите складове е просто кулминация на отдавна започнали и доста сериозни процеси в нашето общество, а именно институционалното обезценяване на културното наследство и неговата бавна, но много устойчива подмяна. Като архитект съм изключително обезпокоена от факта, че терминът реставрация съвсем устойчиво се подменя с ново строителство и че науката реставрация се практикува от общи работници. След институционално признати и медийно издигнати хипотетични възстановки на крепости, които в общия случай унищожават археологията, след неглижирането на наследството ни от османския период, след довеждане до самосрутване и реконструкцията на наследството ни от възрожденския период днес на фокус е наследството от ХХ век – следосвобожденска архитектура, български модернизъм и индустриално наследство.

Случаят Небет тепе е крайъгълен камък в този казус. През 2013 г. се изготвя проект, наречен Цитаделата на Филипопол, който мощно надстроява оригинала с абсолютен фалшификат. Освен това въвежда една достъпност чрез два туристически ескалатора. Целият този подход говори за едно тотално обезценяване на обекта в неговия автентичен вид.

Февруари 2016 г., баня Орта мезар изгаря няколко дни преди събарянето на първия склад на „Одрин“ № 8. Това събитие остана в периферията поради последвалите още по-агресивни събития. Към момента банята няма покривна конструкция, предстои зимен сезон, а сградата въобще не е защитена.

Възрожденски къщи на над 200 години на ул. „Д-р Стоян Чомаков“. Към момента тези сгради са самосрутили се и имат предписание да бъдат възстановени по автентични данни. Напоследък община Пловдив използва словосъчетанието „опасни сгради“, за да замени термина недвижими културни ценности. Това показва стойността, която се придава на тези сгради.

Февруари 2016 г., ул. „Цар Асен“, сграда, за която има проект за укрепване на фасадата, но е съборена неправомерно от собствениците и до момента няма никакви последствия.

Сграда на Йосиф Шнитер, един архитект, който е изключително важен за България и за Пловдив – в процес на събаряне, отново неправомерно, отново в процес да се търси решение какво да се случи.

Ул. „Патриарх Евтимий“ – за тази сграда със статут има изготвен проект за надстрояване, но той не е изпълнен. Сградата е съборена и подменена с външен вид, който няма нищо общо с оригинала. Освен това обръщам внимание, че сградата е двуетажна, тоест тук не говорим за инвестиционни намерения, а за обезценяване на наследството.

Сграда, опожарена през 2003 г., отново със статут на недвижимо културно наследство, отново вътре са настанени бездомници и наркомани, впоследствие е съборена и преизградена по данни с институционално одобрение. Тоест в момента тази сграда отново има статут на паметник на културата, но в нея няма никакъв оригинал. Нещо повече, тя се дава като добър пример за реставрация.

В общия случай примерите, които показвам, не са реституирана собственост, а са собственост, която е получена или придобита чрез търговска сделка, тоест с инвестиционни намерения. Освен това собствениците на тези сгради се повтарят, тоест те имат опит. 

Тютюневият склад на ул. „Одрин“ №8, март 2016 г., незабавната реакция на Министерството на културата е да издаде заповед за възстановяване във вида, в който е била по автентични данни. Идеята, че естетизацията и разкрасяването на културното наследство са основната цел на опазването е изключително опасна. Всички международни документи, които дават параметрите на нашата професия, не определят един паметник като ценен в зависимост от това дали той е красив, а в зависимост от това дали носи информация и дали е автентичен. Тоест ако тази сграда се реконструира във вида, в който е била, може би ще стане по-красива, но със сигурност няма да носи информация за едно от най-важните събития в нейното съществуване – именно събарянето й и спасяването й.

Минаваме към опожарените пет тютюневи склада, 20 август, в разгара на лятото. Какъв е контекстът на събитието – надига се доста силна гражданска вълна на недоволство към държава, към община, към собственици, освен това тютюневият град е част от апликационната форма на Пловдив за европейска столица на културата, тоест предстоят доста изисквания към собствениците, паралелно с това Камарата на архитектите е обявила архитектурен конкурс за бъдещето на тютюневия град, което означава, че все повече гражданско и медийно внимание ще се фокусира върху тези складове. Какъв е резултатът в момента? Прокуратурата разследва вината на един бездомник, сградите в момента нямат покривно покритие, освен това се говори за тяхното възстановяване, но не се говори за никакво укрепване. Стойността на тези складове въобще не е единствено в техните фасади или в градоустройствените параметри, а в тяхната уникална дървена конструкция.

Последният пример – сграда от българския модернизъм, 2011 г., кино „Комсомол“ е застрашено от събаряне поради съществуващ проект за пететажен паркинг в центъра на Пловдив. Сградата е спасена изключително поради активната гражданска намеса. Тя няма статут на паметник на културата, но въпреки всичко е припозната като ценност от местната общност. С цената на доброволен труд в момента сградата е във вид, който позволява провеждането на културни събития. В момента сме изготвили бизнес план за превръщането на кино „Космос“ в културен дом и текат преговори с община Пловдив за неговото осъществяване.

Бони Петрунова: Нещата не са се случили от вчера за днес

Ако очаквате от мен, че ще кажа, че Министреството на културата е запалило тютюневите складове, дълбоко ще ви разочаровам. Много се надявам нашият уважаван гост да не си тръгне с впечатлението, че България е цялата в руини, че всички вървят и разрушават паметници на културата и че никой не се интересува освен хората в тази зала от това какво ще остане след нас. Аз като археолог не мисля, че съм загубила времето си – 30 години, за да не направя нищо и, че не съм се постарала, аз и моите колеги, да спасим това, което може да се спаси в едно изключително сложно време. Така че с цялото ми уважение към това, което се казва, трябва да се отчетат и тези неща, които са свършени. Колкото и те да са недостатъчни, несъвършени или пък да не са успели да покрият всички проблеми, които съществуват. Защото нещата не са се случили от вчера за днес. Колкото и да ни се иска, не можем да кажем, че вчерашното или днешното правителство са довели дотам всичко това да се случи. Това е една поредица от най-различни събития, които са довели до това състояние. Трябва да отбележим, че освен тях има и положителни примери. Жалко, че те никога не се споменават. Ето, когато се говори за Пловдив, не стана въпрос, че е уволнен архитектът на Пловдив… /негативна реакция в залата/… Когато се отправят критики, трябва да има и предложения какво да се направи. Добре, хайде да приемем, че аз съм представител на лошото министерство, лошият зам.-министър, тогава дайте идеи какво трябва да се направи.

Да, съгласна съм с вас, че отдавна трябваше строителството да бъде разделено от консервацията и реставрацията. Но къде беше тогава архитектурната гилдия? Аз съм археолог. Защо вие не се преборихте това да се случи във времето? Защо изведнъж такава масова народна любов към културното наследство, когато се появиха европейските пари? Къде бяхте, когато командировъчните бяха по 6 лв. и нямаше средства за възстановяване на паметниците? Така че много ви моля, нека всеки въпрос да бъде разглеждан от двете посоки. Никой не е невинен в това, което се случва, в допускането на тези събития. Ако едно НИПК, г-н Кръстев, е работило толкова прекрасно и добре във времето, защо се е стигнало до това да имаме 160 хиляди паметници без статут, само регистрирани. В момента основен проблем на големите градове е съществуването на огромно количество паметници на културата, които са само декларирани, нито им е определен статутът, нито от какво значение са, нито са им определени границите… И ако това нещо не е свършено, някой не си е свършил работата. Да не говорим за това, че когато се създаде кадастъра, той легна върху регистрираните преди паметници и се получи едно тотално и пълно разминаване. Това е трябвало да бъде свършено през цялото това време. Трябвало е активно да се работи  и всичко това да бъде описано, декларирано, да му бъде даден статут, за да може тук вече да се намеси прокуратурата и да се свършат нещата. Не ги приемайте тези неща като оправдание. Говоря за времето, когато НИПК е работило активно и с много хора.

Добре, споделям вашето възмущение за начина, по който някои от проектите са изпълнени, между другото от тези 40 хиляди паметници 30 са получили европейско финансиране и са били възстановени. Тяхното възстановяване обаче е дело на огромни колективи от хора, в които влизат ваши колеги – архитекти, проектанти, местните общини. Нали непрекъснато говорим за децентрализация и колко хубаво ще стане, когато всеки кмет, всяка община си поеме своята отговорност. Именно общините днес са тези, които на практика получиха финансиране и инвестираха в съставянето на проекти. С цялото ми уважение към бунтарския дух, аз също съм доста… поне на времето бях голям критикар, аз не чух нито едно обвинение към фирма-изпълнител, нито едно обвинение към кмет, който финансира подобно нещо. Непрекъснато биват обвинявани… /негативна реакция в залата/… Ако така ще си говорим, да вземем да си ходим ли, що ли…

Пак казвам, в двете презентации имаше много, много верни неща, но набелязването на проблемите не довежда винаги до тяхното решаване. Разбира се, това е първата крачка, втората е вече да се предприемат някакви действия. Тук и тримата експерти бяха единодушни в това, че трябва да се повиши експертизата. Тука съм напълно съгласна. И затова, когато се изготвят проекти, нека всеки да стане да си каже мнението, но това да бъдат наистина хора, които разбират, които познават материята, които знаят за новите тенденции.

Това, което трябва да се направи спешно и абсолютно задължително, е най-малкото един спешен ремонт на Закона за културното наследство. Вие сами знаете, че законът за културното наследство е приет и изработен през 2009 г. За толкова кратко време този закон буквално овехтя, да не говорим, че може би изначално в него някои неща са били пропуснати и недомислени. Но не можем да отречем, че динамичната промяна на средата доведе до това да са необходими много нови поправки. Разбира се, няма да отрека, че някои неща умишлено не са доизпипани. Например какво се случва, когато държавата се погрижи за един паметник, за който собственикът не желае да се погрижи и го пали, оставя го да се разруши или допуска там да се заселят хора, които ще го унищожат. Тъй като има един член в закона, нали знаете чл. 83 и 84 коментират как да санкционираме, но има един чл. 86, който казва, че ако собственикът не желае или не прави нищо, въпреки бележките, въпреки констатациите на инспекторите, трябва държавата, респективно общината, да се намеси и да се погрижи за възстановяването на този паметник. Никъде обаче в закона не се споменава какво се случва с този паметник, след като той бъде по-добре или по-зле спасен. Какво се случва? Дали той става собственост на държавата, или продължава да е частна собственост на този недобросъвестен собственик, който може да чака всеки път по 10 години и непрекъснато някой да идва да му ремонтира сградата. На всичкото отгоре отникъде пък не става ясно откъде се взимат тези средства… Между другото, каква част, аз пък ще задам въпроса, каква част от приходите от туризъм се връщат обратно към паметниците? Е, тогава питам аз, откъде да се вземат тези средства? Неслучайно от самото начало на този мандат лобирам за създаването на един такъв фонд за материално културно наследство, който да акумулира средства и през който да могат да се печелят проекти и да се спасяват паметници.

Така че напълно съм съгласна, че санкциите трябва да се увеличат, че трябва да се намерят добрите форми, а апелът ми накрая е, когато се полагат усилия по отношение на регламентиране на начина, по който ще се спасява материалното културно наследство, тогава да обедините своите усилия и да съставите едни основни правила, по които това да се прави.

Здравко Здравков: Само с рестрикции нещата няма да се получат

Първо, искам да попитам дали в залата има собственици на паметници на културата? Тези хора обикновено не участват в този дебат. И тук е сериозният проблем, защото собствеността задължава. Не може да имате сграда, която е паметник на културата, и да я оставите безстопанствено, защото общият устройствен план ви дава възможност вместо 200 квадрата да изкарате от нея 1000-1500 квадрата разгъната застроена площ. Лесно умножавате по цените за квадратен метър, защото тези сгради обикновено са в историческия център и оттам нататък вече се грижите активно тази сграда да бъде унищожена. Санкциите, които са заложени в Закона за устройство и застрояване на столична община, са огромни. Те са до 100 хиляди лева. Три пъти са налагани на Захарна фабрика. Резултатът? Който минава по бул. „Сливница“, може да го види.

Следващата стъпка, заложена в закона, е общината да започне да се грижи за този паметник. Представете си огромният финансов ресурс, който трябва да инвестира столичната община, за да изготви проектна документация и да направи тръжна процедура по Закона за обществените поръчки, за да възстанови Захарна фабрика. От това, което съществува във френския опит, едно-единствено нещо не виждам при нас – фондът, който да ни гарантира едно обезпечаване на тези собственици и данъчно подпомагане на хората, които инвестират в тези сгради. Ако това нещо съществува, този дебат няма да се води. Сега в момента имаме две страни – администрацията, тоест репресивния апарат, и собственика, който се опитва да ни надхитри. Вече има една трета страна – това сте вие, които доста активно подпомагате да се случват нещата и собствениците да не правят глупости със своите паметници. Но казвам, че само с рестрикции няма да се получат нещата. Трябва да има и подпомагане на собствениците, защото има сгради, които са в изключително лошо състояние. Става дума за собственици, които са получили тези сгради след 45 години безстопанствено отношение на държавата, която ги е ползвала за училища, детски градини и партийни клубове. Те са загубили отношението към тези сгради, а в един момент ние очакваме от тях да инвестират в тях. Няма да инвестират. Така че за мен е важно да намерим формата, чрез която да подпомагаме собствениците. Не да се отнасяме репресивно с тях, а да им помогнем да изградят отношение към сградата, за да може да се стигне и до добрите примери. Лошите примери ги виждаме навсякъде.