Докато вървях по улицата тези дни, вниманието ми беше привлечено от голяма нова табела над вратата на един магазин. Бяла, много голяма табела с едри надписи върху нея на български и на арабски. Спрях се и застанах срещу табелата, за да я разгледам по-внимателно. Прочетох българския надпис, който казваше, че това е месарница, и се загледах в красиво изписаните и неразбираеми за мен знаци от арабската графична система. Постоях така някое време, разглеждах табелата от различни перспективи, обикалях я с поглед и в един момент се усетих, че тя не просто ми харесва визуално, а ме привлича и ми допада и с нещо друго. Замислих се и установих, че табелата ми носи някакво смътно чувство на удовлетворение. Не, по-точно на задоволство. Запитах се за произхода на това чувство и на странната му връзка с табелата, тъй като ми се искаше да си изясня природата му.
И внезапно осъзнах какво в нея ме кара да имам усещането, че всичко е наред, да изпитвам чувство на спокойствие и заедно с това нещо като патриотичен трепет при вида й. Първоначално ми хрумна, че преживяването идва от символния пласт, показващ, че българите са отворени към чуждото и че то живее спокойно и нормално редом с българското. Имаше го и това в усещането ми, но по-силно може би беше нещо друго. Осъзнаването на факта, че българският надпис върху тази двуезична табела е поставен там, където трябва да бъде – отляво, и значи най-отпред, на първо място. На тази табела надписът „месарншца“ и арабското й име, изписано на кирилица, стояха там, където трябва да стоят, когато става дума за двуезичен надпис на публично място в България.
Да, сетих се веднага, че няма и как да бъде иначе, щом небългарският надпис е на език, в който се пише и чете от дясно на ляво. И точно това ме развълнува най-много. Когато става въпрос за табела на български и арабски, казах си, мястото, запазено за българския език, не се нуждае от наредби, които да му го гарантират, и от закрилата на закони, които да му отреждат първото място. В такива надписи това място е естественото място на кирилските знаци и на българските думи, така, както естественото място на чуждоезичния надпис е от другата страна.
Каква хармония, си помислих. Защото за табелите, в които пише и на арабски, е нормално да отговарят на валидната в България норма, съгласно която българският винаги трябва да е на първо място. Стига арабският да не е поставен над българския, разбира се.
А иначе, когато става дума за надписи на латиница, нещата с фирмените и рекламни знаци и табели най-често не стоят така. Напротив, както е добре известно, ако върху тях изобщо се е намерило място и за българския език, то изписаното на кирилица в много голям процент от случаите е поставено на второ място, т.е. след или под чуждоезичния надпис.
Докато разсъждавах така, се замислих над това щастливо съвпадение между нормалност и норма в двуезичните надписи на български и арабски. Замислих се, колко е странно, че нещата с табелата на месарницата насреща ми са наред по силата на езикова необходимост и независимо от това, че може би никой не е и помислил за действащата наредба, докато ги е подреждал. И че в случаите с такива надписи всеки е удовлетворен от мястото на своя език в тях.
Тези мои мисли ме подсетиха за нещо друго, различно. За това как един от гимназистите, на които преподавам в столично училище, се опитваше безрезултатно да намери български превод на думата alleged, за да ми обясни каква е позицията му във връзка с избора на Доналд Тръмп за президент на Съединените Щати. Друг младеж от същия клас не беше много сигурен как да предаде на български това, че Тръмп не желае да release his tax returns. Помъчих се да помогна с превода, докато на свой ред се опитвах да обясня на моите събеседници кой пък е Доналд Туск и на какво е президент.
И като казвам това, си задавам въпроса: откъде може да дойде всъщност опасността за българския културен пейзаж и за българския език, която притеснява напоследък сериозно мнозина. От вълна на имигранти с неевропейски произход и неевропейска културна принадлежност? Арабските надписи ли изместват българските, кирилските?
На въпроси като този трудно може да се отговори еднозначно в съвременната глобална ситуация, в която различията и сходствата между отделните страни и култури са силно размити.
Повод да се замисля в тази посока ми даде едно телевизионно изказване на белгийския посланик в България. Помолен да направи сравнение между България и Белгия, посланик Франсоа Бонтан каза, че, от една страна, разликите са съществени, тъй като Белгия е значително по-силно развита икономически, но подчерта, че са налице и прилики. За пример господин посланикът даде конституциите на двете държави (sic!) и девизът „Съединението прави силата“. Тъй като е бил посланик и в Южна Корея, Негово превъзходителство Франсоа Бонтан направи сравнение и между южнокорейците и българите. Той отбеляза, че Южна Корея е дванайсетата икономика в света, а България се приема за една от най-бедните държави в Европейския съюз, но подчерта, че българите и южнокорейците си приличат по нещо. По това, че и едните, и другите са топли и сърдечни хора.
Изслушах тези мисли на белгийския посланик и си казах: какво нещо са приликите и разликите в условията на глобалност наистина! Чудно нещо! Ето, Белгия и Южна Корея си приличат, защото и двете са високо развити, богати индустриални страни, със силни икономики. От своя страна, България е различна от тях, понеже е бедна. Но същевременно България си прилича по нещо и с Белгия, и с Южна Корея. На Белгия тя прилича по своята конституция и по това, че в гербовете и на двете държава присъства един и същи девиз. С Южна Корея България си прилича по това, че и в едната, и в другата живеят топли и сърдечни хора. При цялото различие, при все че България е бедна, а Южна Корея е богата, между двете страни съществуват и се наблюдават значими културни сходства. Културни казвам, тъй като сърдечният нрав и топлото отношение към чужденците са културни особености на един народ, щом са типични негови черти. Те са станали част от културата му.
Но щом е така, помислих си, щом е възможно-по думите на белгийския посланик – да има прилики между културите на Южна Корея и България, дали не е възможно да бъдат открити на свой ред някакви културни прилики между България и Белгия. Някакви прилики, които негово превъзходителство белгийският посланик не спомена.
И тъй като впечатленията ми от белгийците са като за топли и сърдечни хора, на основата на този свой опит заключих, че това със сигурност ще трябва да е прилика между тях и българите. И то културна прилика, както посочихме по-горе. Същите качества ще са прилики и между белгийците, и южнокорейците несъмнено, стига да приемем квалификацията, дадена от господин посланика. А белгийците и южнокорейците си приличат и по това, да не забравяме, че и едните, и другите са богати.
По нататък, като се вземе предвид, че както богатите южнокорейци и белгийци, така и бедните българи са топли и сърдечни хора, спокойно може да се направи изводът, че не съществува зависимост между наличието на тези качества у един народ и степента на неговото икономическо развитие. От което следва, че е напълно възможно севернокорейците, които подобно на българите са бедни, също да са топъл и сърдечен народ. А и щом южнокорейците са топъл и сърдечен народ, то е много вероятно и севернокорейците, бидейки все пак корейци, също да са такива.
И ако сега, с оглед на казаното до момента, теглим чертата и пресметнем приликите и отликите между народите, за които стана дума, ето каква картина ще се получи: белгийците и южнокорейците си приличат повече, отколкото белгийците и българите, защото и белгийците, и южнокорейците са както топли и сърдечни, така и богати, докато българите са топли и сърдечни, но не са богати. Също така, българите са по-близки до севернокорейците, отколкото до белгийците, тъй като между българите и севернокорейците са налице повече прилики. Така е, защото и двата народа са както бедни, така и топли и сърдечни. На същото основание севернокорейците стоят по-далеч от южнокорейците, отколкото от българите, защото с вторите ги сближава и бедността, докато с първите само това, че с топли и сърдечни. Разбира се, от само себе си става ясно, че южнокорейците си приличат повече с белгийците, отколкото със севернокорейците.
Виждаме как с незначителни усилия и от малко на брой предпоставки можем да направим важни заключения за приликите и разликите между отделни народи и техните култури. Стига да притежаваме тънкия усет на един дипломат за общото и различното между народите и културите и неговото силно развито категориално мислене.
Чудно нещо са приликите между отделните нации. Хубаво е, че дипломатите ги забелязват, че имат око за тях. Нали това им е работата.
