В книгата си италианският журналист изгражда портрет на магистрата Джовани Фалконе. Откъс от изданието на „Ера“
Целият свят е шокиран от показния атентат, в който загива италианският борец срещу мафията Джовани Фалконе през май 1992 г. Той е първият, който доказва, че тя е добре организирана система. Неговите целенасочени усилия изправят стотици мафиоти пред съда в невиждан до момента мегапроцес с 360 осъдителни присъди.
Трийсет години по-късно журналистът Роберто Савиано изгражда портрет на Джовани Фалконе в книгата „Куражът винаги е сам“. Това е историята на един магистрат, който се изправя пред организираната престъпност – показва лицето ѝ пред света и разобличава членовете ѝ. Той разбира сложността на нейната структура и започва методично да я преследва. От финансовите ѝ операции до политическите зависимости, екипът на Фалконе събира огромно количество доказателства. Но това не е достатъчно. Нужна е вътрешна информация и Фалконе е първият, който разбива пословичното мълчание на мафиотите и успява да убеди водещи фигури да станат негови информатори.
Савиано отдава почит на един герой, който въплъщава тихата сила на справедливостта, но добавя и детайли, събития, механизми и предистория, които не са известни или са потулени. Той разделя книгата на кратки глави и изплита нишката на събитията. Всяка глава е придружена от солидно количество официални източници и свидетелства, за да е възможно най-близо до реалността.
Смелият журналист, разобличил тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман „Гомор“, отново доказва, че най-големият враг на страха е словото. Осъден на смърт от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима битка за истината и справедливостта.
„Куражът винаги е сам“, Роберто Савиано, превод Тонина Манфреди, издателство „Ера“, 2022 г.
За пролятата кръв, която никога не пресъхва
Този роман разказва истинска история. За някои епизоди съществуват по няколко версии и многобройни хипотези; избирал съм тази, която съм сметнал за най-достоверна и убедителна: за тази част от работата давам отчет в библиографските бележки към всяка глава в края на книгата.
Когато с въображението си съм свързвал факти, запълвал съм празнини, изграждал съм диалози, възстановявал съм кратки сцени или съм давал плътност на емоции и мисли, никога не съм го правил произволно, а съм се осланял винаги на историографски свидетелства или конкретни доказателства. В няколко случая съм адаптирал времевата линия на събитията към нуждите на повествованието, така че да направя по-линейна някоя обхватна, сложна, често заплетена история. Тези страници са полиптих, изграден благодарение на литературния инструментариум, който романът позволява; всяка сцена събира в себе си драмата на една цяла страна, в която истината е толкова изкривена, че надминава и най-смелото въображение.
Всеки персонаж, който се споменава, е действителна личност, всяко събитие се е случило наистина. Всичко това е било.
Р. С.
- Развалитрапеза
Палермо, 1982 г.
Нaистина ли е нужно днешният ден да бъде различен от вчерашния?
Това си мисли директорът на Спестовната каса, докато влиза в „Бар деи Мираколи“ точно срещу банката, а собственикът го поздравява с усмивка и кимване. Мъжът зад бара също го поздравява.
– Господин директор.
Сваля шапката си, оставя я на плота и чака обичайното си кафе с обичайната кифличка, които пристигат за рекордно време, придружени от чаша газирана вода. Директорът свежда глава и ги наблюдава, оглежда ги. Претегля ги.
Кафето е прилично. Кифличката също. Ако не беше току-що извадена от фурната, нямаше да е кой знае какво, но тя е топла-топла, следователно равносметката все пак е положителна. Винаги е благодарен, когато се озове пред положителна равносметка, независимо дали се отнася до някой от титулярите на сметка в банката му, или до него самия.
Затова, докато захапва кифличката и вкусва зрънцата захар, които се топят върху езика му, директорът вече има отговор на въпроса си. Наистина няма никаква нужда днешният ден да бъде различен от вчерашния.
Той слага отново шапката си и излиза от бара. Прекосява площада със сведен поглед, а коженото куфарче се люлее в дясната му ръка.
Когато стига в западния край на площада, където арките на „Сичилкаса“ придават нотка на претенциозност на сградата от началото на ХХ век, директорът играе игра, която се повтаря горе-долу по един и същи начин всяка сутрин. А именно, опитва се да пресметне разликата в сантиметри между стъпките, които извървява днес, за да стигне до входа, и тези, които е направил вчера. Но освен ако един ден не успее да достигне съвършенството, като повтори точно стъпките си от предишния ден, никога няма да разбере. Доколкото му е известно обаче, игрите имат смисъл, докато никой не печели наистина.
И все пак днес има нещо по-различно. След като е прекрачил прага на входната врата и продължава с наведени очи, усеща върху себе си няколко недискретни погледа. Чувства се наблюдаван. На няколко метра от кабинета си вижда двама мъже в униформа, които разговарят със секретарката му. Единият от тях е облегнал лакът на бюрото и ѝ се усмихва. Веднага щом го виждат обаче, и двамата отново се изправят и заемат строга, наперена стойка. Другият, онзи, който не се е подпирал на бюрото, му подава плик, без да каже нищо.
– Господин директор – намесва се секретарката, – полицаите са дошли да ви донесат…
– Искане от съда – прекъсва я по-ниският от двамата, чието изражение сега се е променило.
Директорът взима плика. Погледът му отскача от секретарката към служителите на Финансовата полиция. Опитва се да загатне усмивка, но му се получава странна гримаса.
– Може ли да знам за какво става дума?
– Ами – казва жената – и аз попитах, но…
– Нищо, господин директор. Писмо от Следствената служба.
– А, така ли… и за какво се отнася? – пита отново. Но вече отлично знае за какво се отнася. Сигурен беше, че рано или късно това писмо ще дойде, и все пак в него живееше една крехка – но не и достойна за пренебрежение – надежда, че това няма да се случи. Днес тази надежда става на парчета.
– Трябва да го прочетете, господин директор. Ние трябва само да ви уведомим. Подпишете се тук, ако обичате.
Директорът се подписва. Служителите на Финансовата полиция, и двамата със сметки в „Сичилкаса“, стискат ръката му и повдигат фуражките си, след това тръгват по коридора. Звукът от токовете им отеква между стените, докато директорът и секретарката се гледат със съмнение.
Когато влиза в кабинета, директорът сваля шапката си и я окачва на закачалката зад вратата. Сяда на бюрото и отваря плика с ножа за писма. Разглежда сгънатия лист, върти го в ръцете си като играч на покер. Ухажва го, опитва се да го умилостиви с леки докосвания на пръстите, защото осъзнава, че този лист ще определи бъдещето на тази ръка, а може би и на тези, които ще дойдат след нея.
Ръцете му са напрегнати, леко треперят.
Най-накрая се решава.
Съдържанието на писмото е много кратко. Въпреки това той го чете и препрочита в продължение на няколко минути. По определен начин е успокоително, че се е случило и на него. Заплахата – казват някои – тежи много повече от действителното ѝ изпълнение. От този момент заплахата вече не съществува, съществува само проблемът.
Следствената служба към Съда в Палермо моли за целите на текущо разследване в най-кратък срок да предоставите на долуподписания съдия-следовател[1] Джовани Фалконе всички разписки за обмяна на чуждестранна валута, издадени от кредитната институция, чийто директор сте Вие, от м. януари 1975 г. до днешна дата.
Директорът оставя писмото върху тежката махагонова маса и се обръща към прозореца. И днес сутрешното слънце огрява просторната стая, която гледа към площада. Вдига слушалката на телефона, който стои от дясната му страна – от лявата има друг – и натиска един бутон.
– Свържи ме с директора на „Банко ди Сичилия“.
Изчаква няколко минути, през които се взира в празното пространство и потърква брадичката си, след това телефонът иззвънява. Секретарката го свързва с колегата му.
– И при мен пристигна.
– Добре дошъл в клуба – казва другият.
Затваря, без да добави друго, и отново започва да се взира в празното пространство пред себе си. Остава така в продължение на повече от четвърт час, сам. Никой не влиза в стаята, служителите знаят, че сутрин рано не трябва да го безпокоят освен по най-неотложни въпроси, защото по това време преглежда всекидневниците.
След това, когато усеща, че може да остави тази работа зад гърба си поне за няколко часа, телефонът иззвънява.
– Директорът на Земеделската и занаятчийска каса иска…
– Добре, добре, свържи ме.
– И ти ли получи? – пита го веднага. Той също е получил. Изглежда, че от Прокуратурата в Палермо още веднъж са се занизали изходящи писма. Сега списъкът с банките би трябвало да е пълен. Гласът на колегата му е напрегнат като неговия, много различен от гласа му в четвъртък вечер, когато се виждат за играта на карти.
Изглежда, че днес, за нещастие, денят ще бъде различен от вчера.
Странно оживление се наблюдава на следващата сутрин пред Палацачо[2]. Това е често срещано пренебрежително нарицателно в Италия, когато се говори за съдилищата. Още повече, ако става дума за Съда в Палермо, хаотично съжителство между мрамор и цимент, със сурова фасада, гола вътрешност, тежки колони. Ако към това добавим и факта, че никой никога не е доволен да се озове в съда, то прозвището е повече от заслужено.
Странно е това движение, не толкова заради облеклото на участниците в него, което като цяло е еднакво – тъмни дрехи, вратовръзки, някое и друго куфарче – а заради лицата им, които не са лицата на обичайните адвокати, магистрати, деловодители и секретарки.
Няколко тежки коли са паркирани пред входа на съда. Шофьорите стоят прави, облегнати на колите, и чакат завръщането на бизнесмените, които са докарали.
Внезапен глух трясък, последван от възмутено роптаене, събужда вниманието на минувачите. Няколко шофьори са се съ-брали около един автомобил с тъмни стъкла и използват предния капак като игрална маса. Един от тях току-що е хвърлил асо тояга[3] за голямо недоволство на колегите си.
Малко остава, докато мъжете, които са докарали, се върнат. Шофьорите не знаят за какво става въпрос, нито колко дълго ще продължи почивката им, но фактът, че са се озовали там всички заедно, не предвещава нищо добро. Или поне нищо бързо.
Повечето от шефовете им са банкови директори, но има и няколко що-годе известни фигури от местната политическа сцена. Никой освен редовните посетители на съда не би уловил разликите, виждайки ги да се разхождат по коридорите.
Във вътрешността нещо различно от мелодията на ежедневния ритъм оживява сградата със сдържана френетичност. Обикновено младите са тези, които бързат от един кабинет към друг, докато възрастните определено не са склонни да се отдалечат от собственото си кресло. Днес обаче всички бързащи са с бели коси. И не са магистрати. Нито пък адвокати.
– Ако нямате покана, докторът[4] не може да ви приеме – казва една секретарка на мъж в двуреден костюм, влязъл в сградата заедно с човек, който вероятно е шофьорът му или може би помощникът и който стои зад него и държи куфарчето му.
– Разбира се, че имам покана. Получих писмото на Фалконе, това ако не е покана…
– Не е покана, това е официално искане. Ако желаете да говорите с доктор Фалконе, трябва да си уговорите…
– Нищо няма да си уговарям. Тогава, ако обичате, уведомете Негово Превъзходителство[5] Пицило, че до доказване на противното е началник на това… място и че аз съм тук и искам да го видя. Вземете документа ми. Антò, портфейла – казва на мъжа зад себе си. Онзи се приближава до перваза на прозореца, за да облегне там куфарчето, отваря го и започва да рови.
– За доктор Пицило трябва да се качите на горния… Извинете, имате ли уговорена среща?
– Среща? – пита онзи. Изражението му е на отвращение.
– Да. Не можете да отидете просто така, без среща.
Мъжът с двуредния костюм я гледа в продължение на няколко секунди, без да продума. После въздъхва.
Обръща се към помощника.
– Да си ходим, хайде. – И тръгват по коридора.
В този миг телефонът върху бюрото на секретарката отново зазвънява, както е правил непрекъснато преди пристигането на двамата.
– Следствена служба. Не, доктор Фалконе не… Да, разбрах, но докторът не може да приема обаждания. Не, не вашето, не може да приема изобщо, не… – Секретарката завърта очи.
Пред вратата на главния прокурор Пицило има половин дузина чакащи. Един полицай, седнал зад малка дървена маса, от време на време шътка, за да им напомни да са по-тихи, след това отново зачита вестника си. Отвътре долита разгорещеният разговор на двама души. Макар да говорят силно, не се разбира добре какво казват. От време на време обаче някой и друг фрагмент от разговора достига до ушите на чакащите отвън. Всички присъстващи са чули думи като „съсипвам“, „разследване“, „Сицилия“ и доста голям брой „по дяволите“. Някой кима, друг обикаля нервно в кръг. Когато последният пристигнал се появява следван от помощника си, другите го поздравяват.
– Ето, виждаш ли – казва единият, слаб като глада, който никога не е изпитвал, ако се съди по златните копчета за ръкавели и часовника на китката му. – Само ние липсвахме. Сега господин Фалконе може да празнува, зачеркнал е всички имена в списъка. Може би липсва само…
Но ето че пристига още един.
– Пророк си ти! – казва му един колега, като го потупва по гърба. Избухват в смях. Точно в този момент вратата се отваря.
– Ваше Превъзходителство – казва един.
– Джовани – поздравява го друг.
– Господин прокурор – обръща се към него трети.
Мъжът ги поглежда един по един, въздъхва, свива рамене.
– Влезте.
В кабинета на главния прокурор ръцете започват да ровят в джобовете на елегантни тъмни сака, запалките щракат една след друга. За няколко мига стаята се превръща в пушалня.
– Джовани, Джовани… – започва един, като потрива ръце. Носи светъл костюм и синя вратовръзка с малки морски кончета. Нисък и кльощав е, затова голямата пура, от която току-що е дръпнал продължително, изглежда още по-голяма. – Ти знаеш от колко време се познаваме. Позволявал ли съм си някога да говоря? Да казвам, че нещо е добре, а друго пък е простотия? Позволявали ли сме си някога? – Обхожда с поглед всички присъстващи. Всички клатят глава.
Друг вдига ръце:
– Дори сега не го правим.
– Не, господине – съгласява се онзи със светлия костюм. – Но едно трябва да те попитам и те питам от името на всички тук присъстващи господа. Може ли?
Пицило кима високомерно и с жест го приканва да продължи.
– Много добре. Аз бих искал да знам, ние бихме искали да знаем, дали трябва да си сменим занаята, дали трябва… не знам, дали трябва да си потърсим работа в пощата?
– Стар съм, господин прокурор – казва друг, който стои облегнат на малката библиотека на стената. – Мога само да се пенсионирам. – Пицило не му обръща внимание.
– Трябва ли… Не знам, какво трябва да направим? С всички тези документи, които искате, с цялото това търсене – мъжът жестикулира, като издиша още един облак дим, – тук всичко ще спре. Всичко ще блокира.
– Цели дни, прекарани в търсене – казва облегнатият на библиотеката. – Господин председател, карате нас да провеждаме разследването. Така обаче повече не можем да работим.
– Всичко ще спре – потвърждава другият.
Пицило масажира челото си. Запазва мълчание, докато другите го наблюдават иззад димната завеса. След няколко секунди се събужда от медитацията си.
– И аз какво мога да направя? Не мога да затворя Следствената служба.
– Неее – приближава се нисичкият мъж с пурата, разбирайки добре какво си мисли. – В никакъв случай, Джовани. Никога не бихме си позволили да искаме от теб да уволниш някого. Как изобщо може да ти хрумне? Извинявай, ако сме се изразили погрешно, ние искаме само… да дишаме. – С театрален жест разхлабва възела на вратовръзката си. – Да дишаме – повтаря, като издиша дима от голямата си пура. – Да дишаме. – Поглежда останалите, които кимат и най-накрая се усмихват, вдишвайки никотин с пълни гърди. – Само да подишаме малко.
– Само да дишаме – приглася му колегата, облегнат на библиотеката.
Пицило излиза оттам един час по-късно, сбогува се на прага с посетителите си и остава за малко облегнат на касата, със зареян поглед, докато гласовете се отдалечават. Когато вижда и последния от опашката да завива зад ъгъла в дъното на коридора, спокойно затваря вратата и се връща на бюрото си. Но преди да успее да се отпусне на облегалката на стола, някой почуква.
– Господин прокурор. – Това е Роко Киничи, началник на Следствената служба. Отчасти заради размерите си, отчасти заради годините трудов стаж и заради длъжността, която заема, Киничи е много уважаван между стените на Съдебната палата. На неговата служба се пада задачата да подготвя наказателните дела, като събира доказателства, систематизира материалите и изгражда де факто съдебното досие, което след това ще бъде представено в съда срещу обвиняемите. Работата на Следствената служба е много деликатна. Точността на обвиненията и събирането на доказателствените материали са от съществено значение. Особено в град като Палермо, където не може да се хване бройката на мафиотските процеси, завършили с оправдателна присъда поради липса на доказателства. Човек не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление, следователно веднъж допусната грешка е невъзможно да бъде поправена.
Пицило кимва и посочва стола пред бюрото.
– Щях аз да дойда при теб – казва.
Киничи влиза и затваря вратата.
– Заради въпроса с мировия съдия ли? Трябва да сменим Ла Комаре, ВСМ[6] реши, че е от компетенцията на председателя на съда, ако не направим тази…
– Не, не, седни. Първо трябва да говорим за нещо друго.
– Господин прокурор, въпросът е спешен.
– Преди това има нещо по-важно. Можеш ли да седнеш, или не?
– Разбира се. – Киничи сяда. Разхлабва леко вратовръзката си с показалеца и средния пръст и гледа Пицило с въпросително изражение.
– Трябва да ми обясниш какво правите ти и твоите… как ги наричаш? Плазмони?
Киничи се удря с длан по бедрото и се усмихва.
– Това е име, което им дадох ей така, на галено. Плазмончета ги наричам. Заради бисквитките „Плазмон“ от рекламата. Силни и суперактивни. – Киничи се изчервява малко. – По-млади са от мен, това е просто начин…
– Да, да, добре. Наричай ги както искаш, по дяволите.
Сега Киничи прокарва вратовръзката между палеца и другите си четири пръста като че да я изглади. Това е нещо като тик, който колегите му познават добре. Когато е спокоен, използва само два пръста, повече – когато започне да се напряга.
– Проблемът не е как се наричате, а как работите.
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че правите касапница, тук вече всичко е пълен хаос. Информиран съм за нещата, които вършите.
– Това е ваше право. Това е ваш дълг.
– Благодаря, че ми го припомни. – Пицило се изправя, поглежда портрета на Сандро Пертини[7], закачен на стената, като обръща гръб на Киничи, който не казва нищо. Пицило също се умълчава за известно време. След това изведнъж се обръща и слага ръце на бюрото.
– Винаги съм ви оставял да работите, защото ми харесва, че отивате докрай, че разследвате, че искате да оправите нещата. Но не това е начинът. Може би не ви е ясно, че съсипвате икономиката на Палермо.
– Ние? – пита невярващо следователят.
– Е, не, аз. Струва ли ти се нормално тези хора да посрещат всеки ден Финансовата полиция в банките си? Да прекарват времето си в търсене на разписките за обмен на валута? Цели дни, изгубени в ровене в счетоводството, защото – размахва ръце – защото Джовани Фалконе си е втълпил, че трябва да се прави на шериф?
Киничи сбърчва чело.
– Той само си върши работата.
– Върши я зле. И понеже си му шеф, ти също си я вършиш зле.
Киничи продължава да заглажда вратовръзката си. Пицило вдига ръце, сякаш каже нещо, но не казва нищо. Обръща се отново към стената и започва да потрива брадичката си.
– Знаеш ли какво трябва да направиш?
– Не.
– Трябва да го накараш да работи наистина.
– Фалконе? Струва ми се, че и сега…
– Трябва да го затрупаш с процеси. Но с дребни процеси, всекидневни. – Пицило сяда отново на стола. – Така може би ще прави онова, което съдия-следователите винаги са правили.
– Тоест?
– Нищо!
Киничи удря с юмрук върху бюрото.
– Не искам да ви противореча, но ние бяхме тези, които откриха каналите за дрога между Палермо и Съединените щати, а сме съдия-следователи.
Пицило обляга лакти на бюрото и се взира в Киничи. Челюстите му са стиснати. Остава така няколко секунди. След привидно безкрайно изчакване решава да се отпусне на облегалката на стола. Кръстосва крака, прокашля се. Опитва се да прикрие гнева си, но не успява.
– Не се прави, както правите вие, Роко. Ще дойда на проверка при вас.
– Имате правомощията.
– Приключихме.
Пицило вдига ръка, за да му посочи вратата. Киничи се изправя, прибира стола към бюрото и излиза от стаята.
Процесията на банкерите трае цялата сутрин. Малко след два часà секретарката се оттегля в една стаичка, която гледа към коридора, точно срещу вратата на кабинета на съдия Фалконе. Тъкмо прибира кутията от обяда, когато едър мъж с широки рамене, голяма глава и набръчкано чело се насочва с бърза крачка към стаята на магистрата. Щом вижда върховете на обувките му, тя инстинктивно отваря уста, за да каже нещо. След това разбира, че това е Роко Киничи.
Огромната му ръка се увива около дръжката на вратата, която изчезва в нея. Влязъл наполовина вътре, се сеща да почука.
– Роко – казва мъжът, седнал в черния тапициран стол зад бюрото.
Освен дългото дървено бюро и шкафа с витринка до стената в стаята има сейф, камара дебели папки, разхвърляни навсякъде, и една пишеща машина Olivetti Linea 98. Има още две празни бюра с някакви машинарии върху тях и няколко календара на въоръжените сили, закачени на стената. Купчини кашони са струпани на пода.
– Може ли да вляза?
– Повече от това?
Киничи затваря вратата, взима малкия стол, който стои пред бюрото, и сяда. Столът изскърцва. Началникът на Следствената служба е натрупал опита си, тежък опит, за дванайсет години кариера в Трапани и в Партана, преди да се върне в Палермо. За него това е било като прибиране у дома, или почти. Мястото, където е роден през 1925 г., Мизилмери, е провинциално градче в околността. Познава чудесно пътя, който го свързва с Палермо: след съюзническите бомбардировки железницата била kaputt и той, за да завърши класическия лицей „Умберто I“, бил принуден всеки ден да изминава разстоянието пешком. Повече от петнайсет километра, близо три часа ходене. Два пъти дневно.
– Джовани, ти знаеш какво се случва, нали?
– Титлата отива при „Юве“? Е, знам, но трябва да се примирим…
– Стига, бъди сериозен. Тази история с писмата до банките става неконтролируема.
– На мен ли го казваш? – Фалконе посочва кашоните. Киничи се обляга с лакти на бюрото.
– Идвам от кабинета на Пицило.
– Негово Превъзходителство.
– Точно така.
– Привика ли те?
– Аз отидох при него.
– Като добър католик, искаше да се самобичуваш ли?
– Исках да му напомня, че трябва да сменим Ла Комаре, след произнасянето на ВСМ е нужен друг мирови съдия. Но дори не ме остави да говоря. Каза ми, че ние в Следствената служба съсипваме икономиката на Палермо.
– А, сега така ли се нарича, икономика?
– Каза, че трябва да те затрупам с незначителни процесчета, защото трябва да правиш това, което прави един съдия-следовател.
– Тоест?
– Нищо. – Киничи заглажда вратовръзката си с два пръста, знак, че се чувства сравнително спокоен.
Фалконе сбърчва чело, прокарва ръка по тъмната си брада. Гледа го в очите. Очите на Киничи са заплашителни за хората, които не го познават, а масивното му телосложение обикновено ужасява събеседниците му.
Лицето на Фалконе изразява очакване. Иска му се да се усмихне, но не е сигурен, че може да си го позволи. Все пак йерархията си е йерархия: нещо, в което и двамата с Киничи вярват и което уважават.
– Ще го направиш ли?
Роко въздъхва дълбоко, изхвърля въздуха през ноздрите си и остава в мълчание.
– Ела. – Прави му знак да стане.
Фалконе отмества креслото от бюрото и тръгва след него по коридора. Киничи го отвежда до кабинета си и отваря вратата, за да го пусне да влезе първи.
– Сериозно? – пита Фалконе. – Дотук ли стигнахме?
Това, че между стените на съда има завист и враждебност, повече или по-малко премълчани, е известно на всички, както е известно също, че от идването на Фалконе напрежението се е изострило, но от това до подозрението, че в кабинетите има подслушвателни устройства…
– Не, ти какво си помисли?
– А, откъде да знам, не говориш, водиш ме в друг кабинет, реших, че…
– Не е друг кабинет, това е особен кабинет. Това е кабинетът на началника на Следствената служба. А това знаеш ли какво е? – сочи стола си.
– Столът на шефа на следователите?
– Столът на Чезаре Теранова. Сега той трябваше да седи там. Дълго време беше така…
[1] В италианската съдебна система съдия-следователят е магистрат, който работи по предварителното следствие и с помощта на полицията. В края на тази предварителна фаза той решава да оправдае обвинения или да предаде делото на съд, но не може да участва в съдебния процес – това прави прокурорът. Фигурата на съдия-следователя е премахната в този ѝ вид през 1989 г. и заменена от фигурата на съдия по предварителното следствие, като основната разлика е, че съдия-следователят е имал пълна независимост по време на следствието, докато новата длъжност не разполага с такава. – Б.пр.
[2] Букв. сградището или палатището (ит.). – Б.пр.
[3] Съществува неаполитанско тесте карти, което се различава от стандартното. В него четирите изображения са монети, тояги, мечове и бокали, то съдържа по 10 броя от всеки вид, общо 40. – Б.пр.
[4] Титлата „доктор“ е широко използвана в Италия като обръщение към хора с висше образование (а понякога и това условие не е задължително) в знак на уважение към събеседника. Навсякъде в книгата думата е употребена в това ѝ значение. – Б.пр.
[5] Освен към посланици в Италия тази титла продължава да се използва като обръщение към главния прокурор и към някои други представители на съдебната власт, макар употребата ѝ в тези случаи да е била отменена с декрет през 1945 г. – Б.пр.
[6] Висш съвет на магистратурата (CSM, Consiglio Superiore della Magistratura). Състои се от 27 членове, 16 от които се избират сред всички представители на магистратурата, 8 – сред университетски професори по право и адвокати със стаж поне 15 години. Председател е президентът на републиката, който е член по право; другите членове по право са председателят и главният прокурор на Касационния съд. – Б.пр.
[7] Сандро Пертини (1896–1990) – италиански политик и журналист, виден социалист. Президент на Република Италия от 1978 до 1985 г. – Б.пр.
