Романът на немския нобелов лауреат излезе за пръв път на български език, в новата „Бисерна поредица“ на издателство „Колибри“. Преводът е на Любомир Илиев
„Кучешки години“ е третият – наред с „Тенекиеният барабан“ и „Котка и мишка“ – роман от легендарната Данцигска трилогия на писателя. От излизането му през 1963 г. са изминали десетилетия, но той не е изгубил нищо от притегателната си мощ. В него трима разказвачи се превръщат в хронисти на довоенното, военното и следвоенното време на ХХ век, отвеждат ни от устието на Висла през потайностите на Кьолн, Дюселдорф и Берлин до изоставената мина, която е преобразувана в място за индустриално производство на птичи плашила, създадени по човешки образ и подобие. Предизвикала шумни реакции още с излизането си, книгата не само представлява паноптикум от хрумвания и провокации, антология от брилянтно разказани кратки истории, образци на висока поетичност и безпощадна сатира, но е и внушителен принос към денацификацията на Германия, което прави задължително присъствието ѝ във всяка национална култура.
В настоящото издание е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
Гюнтер Грас (1927–2015) е роден в Данциг (днес Гданск, Полша). След края на Втората световна война изучава каменоделство и скулптура, а между 1949 и 1953 г. следва в художествените академии в Дюселдорф и Западен Берлин. През 1956 г. се установява в Париж, където остава до 1961 г. Писателят развива активна политическа дейност, като ревностно подкрепя Германската социалдемократическа партия и Източната политика на Вили Бранд, а през 1968 г. се обявява в защита на смазаната от войските на Варшавския договор Пражка пролет. През 1959 г. Грас публикува големия си роман „Тенекиеният барабан“, който му донася световна слава и го превръща в своеобразен говорител на поколението германци, израснали по времето на нацизма. Допълнителна известност носят на писателя романите „Местна упойка“ (1969), „Из дневника на един охлюв“ (1972), „Калканът“ (1977), „Плъхката“ (1986), „Моето столетие“ (1999) и новелата „Рачешката“ (2002), както и автобиографичната книга „Да люспиш лука“ (2006). През 1999 г. е удостоен с Нобелова награда за литература.
„Кучешки години“, Гюнтер Грас, превод Любомир Илиев, издателство „Колибри“, 2022 г.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА СУТРЕШНА СМЯНА
Любимият спорт през онези ученически години беше млатболът. Още на настлания с чакъл Голям училищен двор един сполучлив удар, наричан „свещ“, при който топката се забиваше някъде в небето и после сякаш неохотно падаше оттам, а част от отбора на хвърляча се разпиляваше ветрилообразно и без никаква трудност стигаше до двете заветни, обозначени с колчета бази в игралното поле, тичаше обратно и печелеше точки, представляваше подвиг, в сравнение с който петдесет и пет превъртания или седемнайсет набирания на висилката изглеждаха детинщина. В горското училище Заскошин от сутрин до вечер се играеше млатбол, като се изключи незначителната рамка от няколко учебни часа. Тази игра Валтер Матерн, приятелят му Едуард Амзел и старши преподавателят Маленбранд възприемаха от три различни гледни точки.
За Маленбранд млатболът бе религия. Валтер Матерн беше майстор на свещите. Запращаше свещи в небето и ги улавяше с лекота, за да ги подаде веднага с „човката“ си на някой съиграч, което носеше точки на отбора му.
За разлика от него Едуард Амзел се тътреше през игралното поле като през самата преизподня. Късокракият дундьо бе идеална мишена при обсада и ответен удар от страна на противника. Той беше най-уязвимото място в отбора. Противниците го преследваха буквално като дивеч. Четирима души го обграждаха и почти по людоедски подскачаха с кожената топка около него. На него изпробваха най-злоради финтове, докато не рухнеше с хленч в тревата, предчувствайки с цялото си тяло удара на топката много преди тя да е стигнала до него.
Въпросната топка носеше спасение за Амзел единствено в случаите, когато приятелят му я превръщаше в свещ. Всъщност Валтер Матерн се стараеше да бие само свещи, за да даде на Амзел възможност да прекоси игралното поле под прикритието на излетялата в небето топка. Не всички свещи обаче оставаха достатъчно дълго във въздуха, така че само след няколко дни на такова в буквалния смисъл на думата игрово световъзприемане по луничавите телеса на Амзел изгряха множество синьо-черни „луни“, които дълго не угасваха.
Промяната настъпи още тогава: след относително безоблачното детство по двата бряга на Висла за Амзел, сега вече далеч от Висла, започнаха мъките. И нямаше да свършат скоро. Защото старши преподавателят Маленбранд минаваше за експерт и дори беше написал цяла книга или глава от книга за спортносъстезателните игри на германския ученик. В нея той кратко, но изчерпателно се спираше на млатбола. В предговора отбелязваше, че националното своеобразие на млатбола като истинно германска народна игра се проявявало особено ярко в съпоставка с безличния, всенационален футбол. После параграф по параграф излагаше правилата. Единичното изсвирване означава: мъртва топка. С двойно изсвирване съдията отбелязва, че попадението се зачита. Бягането с топка в ръка е забранено. Колкото до топките, те биват отвесни, така наречените свещи, но и дълги, ъглово пласирани, лъжесвещи, скокливи, пълзящи, рикошети, с тройно подаване. Вкарването на топката в игра се осъществява посредством бухалка и в зависимост от вида на произведения удар може да бъде долно или странично (за отвесните и дългите топки), лакътно (за ъглово пласираните топки), а така също двуръко (когато топката се подхвърля на височината на рамото). Отвесните топки, наричани още свещи, поучаваше Маленбранд, се хващат така, че ръката с „човката“ и хванатата топка да образуват една линия с нивото на очите на хващащия играч. Освен това – нововъведение, прославило старши преподавателя по градове и села – той предлагаше разстоянието, което играчът следва да пробяга до базата, да се удължи с пет метра и да стане петдесет и пет метра. Това усложняване на правилата на играта – Амзел го почувства в буквалния смисъл на думата на собствения си гръб – бе възприето от почти всички гимназии в Източна и Северна Германия. Беше отявлен враг на футбола и мнозина го смятаха за убеден католик. На врата му и пред косматите гърди неизменно висеше металическа свирка. Единичното изсвирване означаваше: мъртва топка. Двойното: току-що ученикът Едуард Амзел е нацелен с топката, попадението се зачита. Често се случваше да отмени свещите, с които Валтер Матерн се опитваше да спаси приятеля си: „Пристъпване!“.
Следващата свещ обаче е добра. По-следващата – също. Но ето че третата му се измята: изместил е ъгъла на подаване, топката напуска игралното поле и къса вейки и листа в граничещата с полето смесена гора. Маленбранд изсвирва – мъртва топка! – и Валтер Матерн хуква към оградата, прескача я, търси из мъха и храсталака в окрайнината на гората, когато изведнъж един лешников храст му подхвърля топката.
Хваща я и поглежда натам: между вейките и листата израстват главата и плещите на мъж. На ухото му, лявото, се поклаща месингова халка, понеже се смее без звучно. Смугъл, блед, мургав. Нито един зъб в устата му. Биданденгеро, което ще рече „беззъб“. А под мишницата му: плачещо вързопче. Валтер Матерн, стиснал топката с две ръце, се измъква заднешком от гората. Никому, включително на Амзел, не разказва за беззвучно смеещия се непознат зад храста. Още на другата сутрин, както и следобеда, Валтер Матерн нарочно сгреши удара си и прати топката в гората. Още преди Маленбранд да е надул свирката, той изтича през игралното поле и прескочи оградата. Този път обаче нито един храст, нито едно дръвче не му подхвърли топката. Едната кожена топка откри след дълго търсене под папратите; другата вероятно горските мравки бяха отнесли в мравуняка си.
ТРИЙСЕТА СУТРЕШНА СМЯНА
Усърдни щрихи с молив и врабци; защриховане и оставяне на „въздух“; размножаване и експлодиране.
Усърдни като пчелички, усърдни като мравки, усърдни като кокошки легхорн: усърдни саксонци и усърдни перачки.
Сутрешни смени, любовни писма, матерниади: Брауксел и неговите съавтори също са вземали уроци – от някого, който цял живот не е скръствал ръце, барабанейки по лакирана тенекия.
Ами осемте планети? Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера, Сатурн, Уран, към които, както зловещо намекват астрологическите календари, можело да се присъедини и невидимата луна Лилит? Нима са се движили двайсет хиляди години с такова усърдие по орбитите си, за да влязат вдругиден в толкова неблагоприятно противостояние под знака на Водолея?
Не всички свещи, сиреч отвесни топки, бяха сполучливи. Ето защо подаването, включително при нарочно сгрешените удари, трябваше усърдно да се тренира.
Открита дървена постройка, така наречената зала за отдих, преграждаше поляната от север. Четиресет и пет дървени нара, четиресет и пет одеяла от груба вълна и с кисела миризма, грижливо сгънати в долната част на наровете, чакаха всеки ден учениците от първия прогимназиален клас за техния следобеден отдих в продължение на час и половина. А след обедната почивка, недалеч от залата за отдих, Валтер Матерн тренираше свещи.
Горското училище, залата за отдих, поляната за млатбол и опънатата от ъгъл до ъгъл телена ограда бяха заобиколени отвсякъде от гъстия, неподвижен или шумен Заскошински лес – смесена гора с диви свине, язовци, усойници, през която минаваше и една държавна граница. Защото горският масив започваше на полска територия, първите му храсти и борове растяха върху безлюдните пясъци на Тухелската степ, смесваше се с брези и букове из вълнистите хълмове на Кошнадерия и се насочваше на север, към по-мекия крайморски климат: смесената гора, израснала върху мергел, свършваше по крайбрежието като чисто широколистна гора.
Понякога границата прекосяваха цигани, които тук смятаха за безобидни. Хранеха се с диви зайци, таралежи и от калайджийство. Снабдяваха горското училище с манатарки, пачи крак и млечници. Лесничеят прибягваше до помощта им, когато в кухините на стволовете близо до горските пътища гнездяха оси и стършели и плашеха конете, впрегнати в каруците с дървени трупи. Наричаха се „гако“, обръщаха се един към друг с „мора!“, а местните им викаха „мангали“ или „цигани“.
Веднъж един такъв гако подхвърлил на един ученик от първия прогимназиален клас топка, отлетяла в гората след несполучлива свещ. Този мора беззвучно се изсмял. И тогава въпросният ученик започнал да тренира несполучливи свещи, след като досега бил тренирал само сполучливи.
Същият този ученик дори успял на два пъти да насочи кожената топка към същото място в смесената гора, обаче никой не му я хвърлил обратно.
Но къде тренираше Валтер Матерн своите свещи – сполучливите и несполучливите? Зад залата за отдих, в източна посока, имаше плувен басейн, приблизително седем на седем, в който и дума не можеше да става за плуване, понеже беше извън строя, запушен, с пукнатини по дъното и стените; застояваха се само локви дъждовна вода и се изпаряваха върху напукания бетонен квадрат. Учениците също не можеха да се къпят в басейна, но въпреки това в него гъмжеше от посетители: жабчета с размерите на малцов бонбон, хладни и пъргави, скачаха там с такова усърдие, сякаш тренираха скачане; не, не големите, тежко дишащи жабоци, а жабчета – цял конгрес жабчета, цял училищен двор жабчета, цял балет жабчета, цял стадион жабчета; жабчета, които можеше да се надуят със сламка, жабчета, които да се пуснат в нечия яка; жабчета за размазване; жабчета за пъхане в обувка; жабчета, които да се подхвърлят във винаги леко загорялата супа от грах, жабчета за креват, жабчета за мастилница, жабчета в плик за писмо; жабчета за тренировка на удари за свещ.
Валтер Матерн тренираше в сухия басейн всеки ден. Още повече че запасът от хлъзгави жабчета беше неизчерпаем. Трийсет удара – и трийсет сиво-сини жабчета се прощаваха със своя млад земноводен живот. Черно-кафявите бяха обикновено само двайсет и седем, с тях Валтер Матерн приключваше целеустремения свой низ от упражнения. Той впрочем съвсем не се стремеше нито да запокити някое зелено-сиво жабче възможно най-високо, по-високо от дърветата в шумния или безмълвен Заскошински лес, нито да удари някакво си обикновено блатно жабче с точно определено място на бухалката си. Нямаше намерение да се усъвършенства и нито в дългите, нито в късите, нито в коварните пласирани топки – в дългите топки Хайни Кадлубек бездруго беше без конкуренция, – не, Валтер Матерн тренираше на разноцветни жабчета само такива удари, при които в строго съответствие с препоръките на виртуозите се описва дъга от долу нагоре и това води до образцова, едва ли не вертикална и почти неподвластна на поривите на вятъра свещ. Ако на мястото на сменящите цветовете си жабчета бухалката би срещнала убито кафявата, гладка и лъскава само по шевовете кожена топка, Валтер Матерн за не повече от половин обеден час щеше да постигне дванайсет изключителни и петнайсет-шестнайсет напълно прилични свещи. Справедливостта изисква да се каже, че въпреки усърдното и успешно усвояване на удара броят на жабчетата в безводния басейн изобщо не намаляваше: те все така бодро правеха нееднакви по дължина и по височина скокове в нозете на Валтер Матерн, който стоеше сред тях като самата жабческа смърт. Това обаче те или не разбираха, или до такава степен бяха изпълнени със съзнанието за своята многочисленост – в този смисъл родството им с врабците е очевидно, – че в басейна не се стигаше до никаква паника сред жабчетата.
При влажно време в белязания от смърт басейн се появяваха и тритони, саламандри и най-обикновени гущери. Тези животинки обаче нямаше защо да се боят от бухалката; защото по същото време учениците от първи прогимназиален глас на Конрадинума си бяха измислили игра, чиито правила лишаваха тритоните и саламандрите ако не от живот, то от опашките им.
Изпитание за мъжеството: онези трепкащи, гърчещи се краища на опашките, които тритоните и саламандрите сами отхвърлят от себе си, когато ги пипнеш – впрочем могат да бъдат откъснати и с ръка, – тези живи остатъци следва да бъдат погълна ти, и то в подвижно състояние. По-добре е, разбира се, да се глътне не една, а няколко скачащи по бетона опашки. Който успее да го направи, е герой. При това три до пет опашки трябва да се преглътнат без капка вода или залък хляб. Онзи, който вече е поел три до пет неуморно биещи опашки на тритони, саламандри или гущери, няма право на никаква гримаса. Амзел го може. Измъчваният и изтезаван по време на млатбола Амзел изведнъж вижда своя шанс в гълтането на тритонови опашки: той не само внедрява в кръглото си, късокрако тяло цели седем пъргави опашки една след друга, но е и в състояние – стига да му обещаят, че ще го освободят от следобедния млатбол и вместо това ще го пратят в кухнята да бели картофи – да се подложи на допълнително изпитание: само минута след като е преглътнал седем пъти, без изобщо да си бърка с пръст в гърлото, а единствено със силата на волята си и особено заради безумния страх от безпощадната кожена топка той е в състояние да изригне обратно седемте опашки: и виж ти, те още мърдат по бетонния под на басейна, макар не чак толкова пъргаво, понеже им е трудно в избълваната заедно с тях слуз, все още мърдат сред скачащи жабчета, чийто брой не е намалял, въпреки че малко преди гълтането на тритонови опашки от страна на Амзел и неговото допълнително изпитание Валтер Матерн е тренирал свещи.
Съучениците са като омагьосани от възторг. Отново и отново броят седемте възкръснали опашки, тупат Амзел по закръгления луничав гръб и обещават, стига Маленбранд да е съгласен, да се откажат за днес от него като традиционна мишена. А ако Маленбранд не разреши дежурството в кухнята, ще удрят само наужким.
Множество жабчета внимателно се вслушват в това пазарене. Седемте погълнати и отново изплюти опашки бавно заспиват. Валтер Матерн се е подпрял на бухалката си до телената ограда и се взира в храстите на издигащия се околовръст Заскошински лес. Търси ли нещо?
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА СУТРЕШНА СМЯНА
Какво ни чака? Утре Брауксел, предвид многото звезди, които образуват над нас вряща суматоха, ще слезе под земята заедно със сутрешната смяна и там, в архива и на кота осемстотин и петдесет – навремето на нея се складирали зарядите на взривьорите, – ще завърши своя труд: с абсолютната невъзмутимост на един летописец.
За него първата седмица от ваканцията в заскошинското горско училище – с яростни сражения на млатбол, разходки под строй и доста снизходителни уроци – вече е към края си. От една страна: планомерен разход на жабчета и нередовно, понеже зависи от времето, гълтане на тритонови опашки; от друга страна: вечерни сборове с песни край лагерния огън – гърбът мръзне, лицето гори. Някой си е раздрал коляното. Двама ги боли гърло. Първо на малкия Пробст му излиза ечемик на окото, после и на Йохен Витулски. Изчезнала е автоматична писалка – или е открадната, или Хорст Белау си я е изгубил: досадни разследвания. На Бобе Елерс, отличен хвърляч в млатбола, му се налага да се прибере по-рано в Квачин, защото майка му сериозно се е разболяла. Докато единият от двамата братя Дик, който в интерната постоянно се бе подмокрял в леглото, може най-тържествено да покаже тук, в горското училище, сухите си чаршафи, неговият брат, дотогава сух, редовно започва да напикава и кревата си в горското училище, и нара в залата за отдих. Следобеден сън в залата, всъщност полудрямка. Игрището за млатбол зеленее без играчи. Докато спи, на Амзел му избива капчици пот по челото. Валтер Матерн обхожда с очи и телената ограда в далечината, и гората зад нея. Нищо. Който прояви търпение, може да види как по поляната за млатбол се надигат хълмчета: къртиците работят без обедна почивка. За обяд са имали грах със сланина – винаги леко загорял. За вечеря са им били обещали пачи крак и пудинг от грис със сос от боровинки, но им дават съвсем друго. А след вечеря всички сядат да пишат картички до вкъщи.
Днес няма лагерен огън. Някои играят на „Не се сърди, човече“, други – на дама. В столовата сухото делово чаткане откъм масата за тенис прави опит да заглуши шумола на нощночерната гора. В своята стая старши преподавателят Брунис, смучейки малцовия си бонбон, подрежда добива от своя колекционерски ден: местността изобилства с биотит и мусковит, а те прекрасно се допълват. Слюдата сребрее, когато гнайсът скърца. Когато Валтер Матерн скърца със зъби, никаква слюда не сребрее.
Той седи в края на нощно черната поляна за млатбол, на бетонния ръб на басейна, богат откъм жабчета и беден откъм вода. До него е Амзел:
– Огонм анреч яат арог.
Валтер Матерн се взира в близката, все по-близка стена на Заскошинския лес.
Амзел си разтрива местата, където следобеда го е улучила топката. Зад кой храст? Дали се смее беззвучно? Ами онова вързопче? Биданденгеро, нали?
Не, това не е слюда; това са зъбите на Валтер Матерн, с които скърца от ляво надясно. Отвръщат му тежко дишащи жаби. Гората с нейните птици простенва. И няма никаква Висла, която да се влива в морето.
