Било е началото на 80-те години. Тогава Бъдни вечер и Рождество не само че не се празнуваха, не само че си бяха най-обикновени работни дни, но и никъде не се говореше за тях, все едно, че такива дни, такива събития, такова Рождество, такъв Рожденик изобщо нямаше. Беше ни втълпено веднъж и завинаги, че само изостаналите хора вярват на тях, тези, които са податливи на „опиума на народите”. Беше всеобщо мнение, че държавната система, в която сме имали късмета да се родим и да растем, и да учим, отдавна е надмогнала този опиум, отрекла го е, отхвърлила го е в името на ясното, трезво, комсомолско, партийно, другарско, прогресивно и научно виждане на живота и на света.
С дълбок смут и печал признавам, че аз не знаех нищо за тези събития. Не се празнуваше Рождество, нямаше Бъдни вечер, у дома нямахме икони, не бях чувала никога молитва, не се прекадяваше, не се събирахме около празнична трапеза. Само това, че в някакъв период от зимата баба ми изневиделица, ни в клин, ни в ръкав запяваше „О, Таненбаум”, а аз не знаех и думичка немски, питах я каква е тази песен, бабо, а тя нареждаше ли, нареждаше един след друг куплетите и се правеше, че не ме чува и всъщност – сега си давам сметка – никога не ми отговори и не ми обясни каква е тази песен и защо я пее.
И в една такава Бъдни вечер излязох да се разхождам из града. Няма да забравя тази разходка никога. Вървях по обичайните си маршрути из центъра, нямаше никакви хора, никакви, беше, разбира се, студено и пусто, необичайно пусто, дотолкова чак пусто, че пустотата по някакъв парадоксален начин се изпълваше с трепет, с тайнство, с очакване, с празник, с нещо, което не се изрича и не се казва, но го има, тук е, за него се знае и се чака, заради него именно хората са се прибрали и вечерят заедно около масата. А аз бях съвсем сама, напълно извън това тайнство и се разхождах в студа, и някъде нещо се случваше, а аз дори нямах бегла представа какво. Като че ли бях изгнаник, несретник, принудителен отшелник, но не познавах и не си спомнях мястото, от което са ме отхвърлили. За това изгнаничество си давам сметка чак сега.
И чак сега се замислям, че такъв изгнаник още с идването си на земята е бил и Рожденикът. Йосиф и Мария след изнурително пътуване пристигат във Витлеем, в своя град, а той ги приема като нежелани чужденци. Не само Витлеем е негостоприемен, не само неговите къщи са заключени – така посреща Рожденика цялата земя – Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. Сякаш напразно век след век пророците предсказвали за идването на Божия пратеник. Сякаш напразно от Дух Светии просветявани са говорили светите Божии човеци.
Само някъде далеч на Изток мъдреци звездобройци следели пророчествата, гледали към небето и чакали да изгрее „Неговата звезда“. И понеже вярвали на пророческите писания: царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат, приготвили символични дарове, за да принесат ливан на Бога, смирна на човека и злато на Царя, за да почетат Божието и човешкото естество в единство.
Приготвили богатите велможи тежкия керван със слугите, конете и камилите и тръгнали където им показвала звездата. Тя била техния навигатор до Йерусалим. Като стигнали в Йудейската столица, отседнали в царския дворец, очаквали там да сварят радост, но там не били чули нищо, не знаели нищо. Едва от чуждоземците научили, че на земята се е родил небесен Цар. Цар Ирод събрал първосвещениците и книжниците и те му припомнили пророчеството и ти, Витлееме, земя Йудина, никак не си най-малък от Йудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля.
Пак тръгнали мъдреците, вече водени от пророческото слово и така стигнали да Давидовия град. Удивително е това дълго пътуване през пустинята, за да стигнат най-накрая до едни заслон в пещерата на края на града, до един сламеник, върху който лежало едно повито Дете. Ала те не се усъмнили, че това е родилият се Цар Йудейски, както не се усъмнили през дългото пътуване през пустинята, както не се усъмнили векове наред, че пророчествата ще се сбъднат. Поклонили се, поднесли даровете и си тръгнали обратно.
И сякаш отново всичко се забулва в мрак. Никой не е оставил никакви исторически сведения за раждането на Младенеца от яслите. Ние не знаем нито годината, нито деня на раждането на Сина Божий. Изчисляваме нашето летоброене от Неговото раждане, но то е изчислено от човеци и като във всяко човешко дело, е допусната грешка.
Но Писанията изрично казват, че в империята се извършвало преброяване, тоест още с раждането си Божият Син е записан в държавните списъци, записан е в човешката история. А после сякаш е изтрит. Влиза в човешката история и я преобръща така, както никой друг не я е променял, но остава чужд на този свят, в който лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони.
Ако бях чувала тази приказна древна история, сигурно така щях да си мисля в онази пуста и студена вечер. Но аз не знаех нищо и не разбирах нищо, затова бях една от онези, за които е казано: дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. Едва много по-късно научих, че на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии.
Днес улиците пак са пусти, защото всички са около празничните трапези. Само да внимаваме да не се окажат вратите на нашите домове заключени и да няма място за Него.
