Да, трябва да надигнем глас. Досега винаги съм се пазил да призовавам към силите на чувството. Ала това, което ни смазва днес, е историческа логика, която сами скалъпихме от най-различни парчета, чиито възли започнаха да ни задушават. И не чувството е онова, което може да разсече възлите на една логика, лишена от основание, а само разумът, разсъждаващ в границите, в които познава сам себе си. Но не бих искал да оставя у вас впечатлението, че бъдещето на света ще може да мине без силите на нашето възмущение и любовта. Знам, че на хората са потребни важни мотиви, за да се впуснат в някое начинание, и че е трудно сам себе си да мобилизираш за битка, щом целите са толкова ограничени, а надеждата е смътна. Но не става дума да увличаме хората. Най-същественото, напротив, е не те да бъдат увличани, а да знаят какво правят.
Спасявайте онова, което все още може да се спаси, за да направите бъдещето възможно, ето големият подтик, страст или жертва, които се изискват от нас. Това означава само, че трябва да се замислим и ясно да решим струва ли си да се добавя още към мъката на хората заради все по-неясни цели, трябва ли да приемем светът да се покрие с оръжия и отново брат да убива брата, или напротив трябва да спестим колкото е възможно от кръвта и мъката, за да дадем шанс на поколенията, които ще бъдат по-добре въоръжени от нас.
От своя страна, аз съм почти сигурен, че съм направил своя избор. И тъй като съм избрал, струва ми се, че трябва да говоря, да кажа, че никога няма да се присъединя към тези, каквито и да са те, които свикват с убийството и произтичащите от него последици. Изборът е сторен и спирам дотук. Но преди това ми се иска да почувствате в какъв дух ви говорих досега.
Подканват ни да обичаме или да мразим една или друга страна, един или друг народ. Ала всички ние усещаме твърде добре приликите ни с всички хора, за да приемем подобен избор. Да обичаме руския народ, признавайки му онова, което той никога не е преставал да бъде, онази закваска на света, за която говорят Толстой и Горки, не означава да му пожелаваме авантюрите на господството, нито да му прощаваме, въпреки огромните изпитания, едно ново и ужасяващо кръвопролитие. Същото е валидно както за американския народ, така и за злочестата Европа. Този род елементарни истини най-вече се забравят в изстъпленията на деня.
Да, това, което трябва да победим днес, са страхът и мълчанието, а заедно с тях и настъпилото разделение на умовете и душите. Онова, което трябва да защитим, е диалогът и всеобщата комуникация на хората помежду им. Поробването, несправедливостта и лъжата са напастите, които разрушават тази комуникация и възпрепятстват диалога. Ето защо ние трябва да ги надмогнем. Но тези напасти днес са самата материя на историята и много хора ги възприемат като необходимо зло. Вярно е, че не можем да избягаме от историята, защото винаги сме потопени в нея до шия. Ала можем да се опитваме да се преборим в историята за онази част от човека, която не му принадлежи. Това е всичко, което исках да ви кажа. Ще се опитам само да дефинирам тази нагласа, над която си струва да размислим по-обстойно.
Днес всички нации в света се подложени на невероятен експеримент, в съответствие със законите на силата и господството. Не искам да кажа, че трябва да възпрепятстваме или пък да следваме сляпо този експеримент. Той изобщо не се нуждае от нашата подкрепа, а и до момента по-скоро се надсмива над опитите ни да го възпрем. И тъй, експериментът продължава. Ето защо ще задам следния въпрос: „Какво ще се случи, ако този експеримент се провали, ако логиката на историята, на която мнозина се предоверяват, бъде опровергана?”. Какво ще се случи, ако, въпреки две или три войни, въпреки пожертването на множество поколения и някои ценности, нашите внуци, ако въобще оцелеят, се окажат още по-далеч от всемирното общество? Тогава ще се окаже, че оцелелите от този експеримент няма да могат дори да бъдат свидетели на собствената си агония. Защото даже експериментът да продължи, а той неизбежно ще продължи, не е зле хората да си поставят за цел да съхранят онова, което в апокалиптичната история, която ни чака, би могло да им помогне. И което, без да претендира, че е в състояние всичко да разреши, в някакъв момент би могло да придаде смисъл на дните им. Най-важното е тези хора да могат да претеглят веднъж завинаги цената, която ще им се наложи да платят.
Ето с какво искам да приключа. Онова, което ми се иска насред този свят на убийства, е да можем да размислим и изберем. Ако това стане, светът просто ще се раздели на такива, които приемат да бъдат убийци, и на други, които категорично отказват да бъдат такива. И тъй като това деление съществува, напредъкът ще е само в това, че то ще стане съвсем очевидно. На петте континента през следващите години ще започне безкрайна битка между насилието и проповедта. Вярно е, че шансовете на първото са хиляди пъти по-големи, отколкото на второто. Но винаги съм мислел, че ако човекът, уповаващ се на човешката участ, е луд, то отчаялият се от събитията, е страхливец. Единствено почтено би било да се придържаме към този облог, който в крайна сметка ще реши дали думите са по-силни от куршумите.
1948 г.
Превод от френски: Тони Николов
