Начало Идеи Актуално Към кое „кризисно племе“ принадлежите?
Актуално

Към кое „кризисно племе“ принадлежите?

Иван Кръстев, Марк Ленард
23.01.2024
1502

Пет групи ще определят Европа през 2024 г. 

Нови разделителни линии, простиращи се от страховете от миграцията до нарастващите разходи за живот, ще определят изхода от европейските избори през юни

Дали крайната десница ще е големият победител на европейските избори тази година? Ако е така, какво ще означава нейната победа за бъдещето на ЕС? И коя е всъщност крайната десница? Преди пет години европейските лидери правилно приеха, че европейците страдат от световъртеж. По думите на Милан Кундера световъртежът не е равнозначен на страха от падане – става дума по-скоро за желанието да паднем, от което, обзети от ужас, се опитваме да се предпазим. Избирателите тогава се заиграха с крайнодесните популисти, обмисляйки разпадането на съюза, но в крайна сметка мнозинството реши да подкрепи основните партии.

Повторението на този сценарий изглежда малко вероятно. Днес повечето крайнодесни партии изоставиха исканията страните им да напуснат ЕС или еврото и смекчиха своя образ. Вместо да излизат от ЕС, сега те искат да променят съюза и да го управляват. След неотдавнашните избори в Нидерландия и Словакия, както и след регионалните избори в Австрия и в някои провинции на Германия, се наложи доминиращото мнение, че предстоящите през юни европейски избори предвещават катастрофа и че миграцията е единственият проблем, който ще доминира в кампанията и ще определи резултатите от изборите. Дали обаче тази картина отговоря на реалността?

Вярно е, че Европа е в кризисно настроение. Но миграцията е само една от петте кризи, връхлетели континента през последните 15 години. Това усещане настъпи като последица от глобалната финансова криза, накарала европейците да се съмняват, че децата им ще се радват на по-висок стандарт от техния, както и в контекста на климатичната криза, принудила ги да си представят един застрашен свят. В същото време Ковид-19 открои уязвимостта на нашите здравни системи и предизвика опасения от нов дигитален авторитаризъм. И накрая, войната в Украйна погреба илюзията, че голяма война на европейския континент е вече невъзможна. Тези пет кризи споделят няколко общи характеристики: те бяха усетени в цяла Европа; бяха изживени от много европейци като екзистенциална заплаха; те драматично повлияха на правителствените политики; и в никакъв случай не може да се каже, че са завършили. Но тези пет кризи са и много различни, защото предизвикаха различни страхове и чувствителност, едновременно с това те разкъсаха Европа, но парадоксално, запазиха Европейския съюз цял.

Миграцията е само една от петте кризи, връхлетели континента през последните 15 години.

Проведено от нас ново социологическо проучване[1] дава основание да си представим Европа като населена от пет различни „племена“, чиято политическа идентичност се е формирала като последица от тези кризи. Тези племена създават разделения между и вътре в страните членки на ЕС.

Терминът „поликриза“ се появи, за да подскаже, че множество кризи протичат повече или по-малко едновременно, както и че шокът от тяхното кумулативно въздействие е по-голям от сбора помежду им. Недостатъчно разбирана характеристика на поликризата обаче е, че за различните общества, социални групи и поколения обикновено една от тези кризи играе по-голяма роля от останалите. Еманюел Макрон схвана това много добре, когато посочи, че съществува разлика между хората, които се притесняват за края на месеца (от икономическата криза), и онези, които се притесняват за края на света (от климатичната криза). Това имаме предвид, когато твърдим, че всеки настоява да има своя собствена криза. Извънредната ситуация с климата, войната в Украйна, Ковид-19, имиграцията и глобалните икономически сътресения – всеки един от тези пет проблема има свое значимо „избирателно тяло“, хора, за които тъкмо това е Кризата.

Интересно е, че Германия е единствената страна, в която имиграцията е несъмнено водеща тема, когато хората бъдат запитани коя криза ги кара да се чувстват най-тревожни за бъдещето. Естонците и поляците са фокусирани върху войната в Украйна. Италия и Португалия виждат икономическата криза като най-голяма заплаха за себе си. Испания, Великобритания и Румъния са страните, в които като най-голяма травма се разглежда пандемията от Ковид-19. А във Франция и Дания извънредната ситуация с климата се смята за най-важната криза.

Настоящото фокусиране върху миграцията се дължи не на факта, че мнозинството хора в повечето страни са разтревожени от нея, нито на факта, че това е най-разединяващият въпрос в обществата.

В действителност сме свидетели на възникването на един вид миграционен консенсус в цяла Европа: подкрепата за укрепване на външните граници се превърна в нещо задължително за политическите партии. Ала това, което отличава „миграционното племе“ – тези, които определят миграцията като Кризата, – е интензивността на тяхното усещане. Сред всички останали те са най-гневни срещу политиките на ЕС и техният гняв ги тласка надясно. Тези, които смятат миграцията за най-голямата криза, е много вероятно да гласуват за дясноцентристки или крайнодесни партии. В Германия това означава голяма вероятност те да подкрепят „Алтернатива за Германия“, а във Франция – „Национален сбор“ на Марин Льо Пен или „Реконкиста“ на Ерик Земур.

Климатът е другата криза, която води своето племе в ясна политическа посока. Климатичното племе е огледално на миграционното, като неговите членове често подкрепят зелени или лявоцентристки партии. Тъкмо сблъсъкът между тези две племена ще определи и резултатите на предстоящите европейски избори.

Интересно е обаче, че нагласите на тези две племена са много различни, когато на власт са предпочитаните от тях партии. Когато миграционното племе изведе на власт десни партии, привържениците му стават склонни да гледат на този въпрос по-спокойно. В Италия имиграцията се нарежда изненадващо ниско сред основанията за тревога: едва 10% от населението на страната и само 17% от привържениците на „Италиански братя“ описват тази криза като най-важната, независимо от факта, че партия „Италиански братя“ беше избрана със силна антиимиграционна платформа, а през последната година потокът от нелегални имигранти се увеличи.

Фрагментацията, а не поляризацията е това, което формира европейската политика.

Климатичното племе се държи по обратния начин. Проучването ни в Германия показва, че хората продължават да се тревожат от климатичната криза дори когато Зелената партия е част от настоящото правителство, което има силна програма за климата. И макар че Германия успя да намали въглеродните емисии миналата година с впечатляващите 20%, те не смятат проблема за решен. Накратко, възможно е гласоподавателите да приемат, че изборът на крайнодясно правителство е отговорът на техните страхове от имиграцията – макар и реално промяната да е малка, – ала те не смятат, че извънредната ситуация с климата е приключила дори когато Зелените са част от правителството.

Тази асиметрия – между миграционното племе, което се мобилизира от риторика, и климатичното племе, което остава тревожно дори когато резултатите са налице, донякъде може да обясни и предимството на десницата на предстоящите избори.

Всяка една от петте кризи в Европа ще има много животи, но те ще оцеляват, умират или възкръсват в урните. Европейските лидери обаче трябва да осъзнаят, че изборите няма да бъдат просто състезание между леви и десни – или между проевропейци и евроскептици, – а битка за надмощие между различните кризисни племена в Европа. Фрагментацията, а не поляризацията е това, което формира европейската политика. Много избиратели ще се фокусират върху това да се предотврати завръщането на кризата, приемана от тях за най-важна. Фокусирането единствено върху миграцията може да се окаже грешна политика.

Марк Ленард e британски политолог, съосновател и директор на Европейския съвет за външна политика. Сред главните теми на изследванията му са отношенията между Европейския съюз и Русия, европейските институции, публичната дипломация. Автор е книгите „Защо Европа ще управлява XXI век“ и „Как мисли Китай“.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София, изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена, основател и член на Европейския съвет за външна политика. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017).  Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Англоезичната версия на текста е публикувана в The Guradian

Снимка на главната страница: Протест срещу бежанците в Братислава

[1] Вж. повече за проучването A crisis of one’s own: The politics of trauma in Europe’s election year

Иван Кръстев, Марк Ленард
23.01.2024

Свързани статии

Още от автора