Начало Идеи Гледна точка Към православните: пред празниците
Гледна точка

Към православните: пред празниците

6681

Твоето, което е от Твоите дарове, принасяме на Тебе за всички и заради всичко (из анафората на литургията на св. Иоан Златоуст)

В дните преди големите църковни празници често чувам (или чета в медиите и църковните фейсбук-групи) безпокойства за това как в създалата се ситуация „ще успеем да си вземем върба“ (както питат по-непретенциозните – битово-ревностните християни) или как „ще вземем причастието на Пасха“ (както пък питат по-„посветените“, собствено църковните). Дебатите – прави ми впечатление, често предизвикани от провокиращи неофити и новоизпечени „консерватори“ – в тези дни се концентрират главно върху причастието като „субстанция“, дръзко го „разглобяват“ на Тяло и Кръв, потир, лъжичка и прочее, изкушават ни с питания кое може и кое не може да е заразно, състезават се по демонстриране на „твърда вяра“ във всичко и осъждане на „маловерието“, като в края на краищата завършват, отсичайки: каквото и да ни съветват, каквото и да ни призовават – на предстоящите празници ние „ще си вземем причастието“. Ще „си го вземем“, защото сме християни („православни“), а другите са – „други“.

И ето, аз мисля че именно това „взимане“ и дебатите около него са симптом за незабелязано развила се в нашите среди духовна болест, заради която напоследък ставаме мишена на злостни и даже възрадвани в злостта си хули към Църквата. Тяхната злост обаче не отменя наличието на болестта у нас, която трябва да признаем.

Там е работа, ще кажа, че изглежда сме започнали да забравяме, че в Църквата – в нейните служби, в нейната литургия – ние изобщо нищо не „си взимаме“, но преди всичко (и не само за себе си) принасяме. Поради което тъкмо за изрядността и пълнотата на това принасяне би трябвало да се грижим.

Всъщност Литургията, Евхаристията (за „взимането на причастие“, от която сме се затревожили през тези дни) – нека припомня на „ревнуващите“ я – въобще не е някаква наша „привилегия“, а на първо място подареното ни и завещаното ни от Христос възстановяване на връзката ни със Създателя, с Онзи, който ни „е привел от небитие в битие“ и Който – както се казва в литургията – нас, „падналите пак е въздигнал“. Тя следователно е (и би трябвало да е) преди всичко нашето изцелително идване отново в свяст, че онова, което сме и даже – това самото, че сме е дар, а значи – живеенето му, самото му живеене ние би трябвало да превърнем в благодарност (на гр. „евхаристия“) към Дарилия ни го. То би трябвало да е със самия си акт на живеенето му по църковен начин – принасяне, възнасяне (на гр. „анафора“) на благодарност. Би трябвало да е, сиреч, не просто „живеене“, а принасяне на живеенето ни и на всичко, което живеем на Тебе, Който си ни извикал да го живеем. Защото Ти си ни дал битие, за да „бъдем“, дал си ни този свят, за да „го бъдем“ свободно и лично, доколкото, създадени като личности, сме единствените в света, които не просто „ги има“ в него, но ги има като „имащи го“ – като имащи „свят“. И ето: ние, църковните християни би трябвало да бъдем битието си и битието на този свят изобщо, благодарно на Твоята призовала ни в него воля – да го бъдем именно от Теб и за Теб. И значи – с Теб, като благодарни лица пред Лицето Ти. И ето – тъкмо по този начин да бъдем отново причастни на Теб. Инак, казвам, ако сме изгубили тази свяст, както грехопадналия Адам ще сме просто присвоили дара Ти – пак ще го имаме, защото само Твоето и по Твоята воля изобщо имаме, но – отчуждено от Теб, Дарителя му, не-причастно на Теб. Именно ще сме го взели от Теб и затова в него вече не ще има нищо „Твое“. Няма да има обаче и нищо „наше“, защото присвоеното е чуждо и си остава чуждо и в ръцете на присвоителя си.

Но ето защо Евхаристията, която през тези дни на изпитание „ревнуваме“ от света, далеч не е нещо, което „си взимаме“, и в което „взимаме причастието“. Евхаристията – нека си припомним – е приношението на нашето на Теб (и затова – свързването му със Самия Теб). Твоето – казваме, принасяйки Евхаристията – от Твоите дарове Ти принасяме. Твоето, сиреч  битие, което имаме, което сме и което е първият от „Твоите дарове“ на Тебе Дарителя, битийствайки го, благодарно принасяме, при това – което е особено важно – принасяме го „за всички“ към които, затова, е абсурдно да бъдем „героично“ безразлични и – „заради всичко“, което е все Твой дар. На първо място заради този наш собствен живот, за който си ни извикал, но сетне и заради неговата заедност, общ-ност с другите, която също е Твой дар; заради този свят, който – както казахме – като на личности си ни дарувал да го обладаваме, да го имаме като своя свят. Едва казвам, с това приношение, с това благодарно (евхаристийно) приношение на всичко, което имаме като дар – ние влизаме във връзка с Теб, биваме битието Ти, което си ни дал, биваме ближните си, които си ни дарил, биваме света Ти, в който си ни извикал и значи, биваме Твоето, при-частваме на Твоето – причастни сме Ти.

Всъщност за разлика от злорадите „апокалиптици“ аз ще кажа, че съвсем не е несправедливо и осъдително в сполетялото ни бедствие да си искаме отново предишния живот – общението със събратята ни, с нашите ближни, събраността ни заедно; не е осъдително да си искаме отново радостта на живота и даже – богатствата на неговите блага, защото всичко това е Твой дар. Само че, за да ги заслужим отново, изглежда трябва да си припомним, че те винаги са ни били дар, към който трябва да сме грижливи и отговорни; да си припомним – изглежда забравената благодарност и обич, с която трябва да живеем всичко това.

Защото сега у нас, християните, се усеща нещо като сърдита на света ревност: „Църквата си е наша“, „не даваме да ни я взимат, да я затварят, да я „карантинират““. „Ние ще си я вземем, дори ще я „барикадираме“ от вас – „другите““. Ще си вземем Евхаристията, ще си вземем причастието, защото те са си „наши“, отделни от „вашето“. Ще си вземем „нашето“ от „вашето“, ще се… вземем от вас! Ще разделим, за да е ясно „всички нас“ на „вас“ (които се пазите) и на „нас“ (които пък си пазим своето). Не, братя и сестри! Евхаристията (сиреч благодарението, благодарността) ще повторя пак, не се „взима“. Тя се принася. И чуйте го – принася се за всички, с които Си ни дарил и чийто живот и здраве въобще не бива да са ни „чужди“. Тя е благодарност, която следва да принасяме заедно с всички; като персонално изразявана благодарност на заедността ни.

Което означава накрай, че трябва да се научим отново (или най-сетне да го научим) да бъдем-с-всички, загрижени и отговорни за всички, а не отделени от тях като „избрани“; да бъдем всички заедно, за да можем отново да извършваме приношението си дори само ние, които отделно от  останалите го извършваме. Ще си „вземем причастието“ по неосъдителен начин – учи ни Бог с това изпитание – едва когато си припомним, че принасяме благодарността си „за всички“. Когато, сиреч, започнем да благодарим за „всичките“, с които Си ни дарил да бъдем в този свят; когато започнем да благодарим за „всички“, които, трябва да си припомним – „сме“ и затова трябва да ги пазим като Твоя дар. Едва тогава ще ни се даде пак причастието към Неговите Тяло и Кръв, отдадени „за всички“ и затова можещи да се получат от всекиго от нас само като дар за всички, а не само за нас – „посветените“, „отделените“. Защото Църквата като принасящо благодарност, евхаристийно събрание, нека го кажа сега – би трябвало да благодари не просто за себе си, а за живота, който Си ни дал, за живота, който не е просто нашия собствен индивидуален живот, а живота, който ни е дадено да живеем-с-другите, който е животът ни-с-всички – „животът на света“. Само ако за него отново започнем (или си припомним) да благодарим, само ако него отново започнем (или си припомним) да живеем, него да пазим като Божия дар, ще изпълним волята на Дарителя и ще сме във връзка с Него – ще сме причастни Нему.

Защото инак – как да получим отново този живот – с благата му, с обилието му, ако не сме благодарни за „всичките“, които и са неговото богатство, ами сме безразлични към тях, небрежни към тях (към техния живот, здраве, пък дори и към техните страхове), ревнувайки и отделяйки себе си от тях.

Спомнете си, прочее, за благото да сме „всички“, да сме един с друг – казва ни Господ днес. И ето: за това благо благодарете, това благо обгрижете, за да го получите отново. Защото то е Моят дар и него живеейки ще сте причастни на Мен!

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора