„Стопанките на масовия гроб“, Тайна Тервонен, превод Еми Барух, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Да отделиш време, да наблюдаваш, за да се опиташ да разбереш, да оставиш историята да се появи от бавния ход на монотонността.
Представете си юлската жега, непоносимия дъх на тление, червеите и насекомите в пръста. Представете си „миризмата и тежестта на мъртвите“. А после и „късмета“ насред всичко това да откриете своите близки… в масов гроб, където преплетените и изкривени тела понякога все още са полусъхранени, почти мумифицирани заради своята близост в смъртта, а друг път раздробени, с нарочно пръснати на различни лобни места кости, за да бъде прикрито едно от най-големите престъпления от края на XX век. Защото именно като „успех“ го приемат оцелелите, загубилите безследно свои любими, родители, роднини – и най-сетне сдобили се с възможността да се простят с тях и да ги погребат подобаващо. Да получат closure след близо двайсет години. Когато финландската журналистка Тайна Тервонен води своите записки, телата на над 10 хил. безследно изчезнали все още не са открити и много масови гробове на места, за които дори не сме чували, тепърва биват проучвани.
Именно те ме интересуват, тези призраци, чиито семейства ги чакат да се върнат, за да могат да ги погребат.
Да, лятото не е време за такива книги. Именно през него обаче се случват и престъпленията, и огромната част от работата по разкриването им, за да могат жертвите на най-кървавия конфликт на Балканите – Босненската война между 1992 и 1995 г., отнела живота на над 100 хил. души – да бъдат открити до последната и да получат справедливост. Този юли, само преди дни, се навършиха трийсет години от геноцида в Сребреница, но „Стопанките на масовия гроб“ („Жанет 45“, 2025, в чудесния превод на Еми Барух) ни отвежда отвъд този най-добре познат и медийно отразен наратив към не по-малко зловещи места. В поредица от посещения между 2013 и 2020 г. Тервонен – писателка, журналистка на свободна практика, документалистка и „разказвачка на истински истории“ – ни отвежда до малко или дори съвсем непознати селища във вътрешността на Босна и Херцеговина, около които продължават да биват откривани доказателства за зверствата и етническото прочистване.
В тези подробни литературни репортажи тя съпътства няколко млади жени, които благодарение на своята абсолютна отдаденост на каузата и търпелива, почти непосилна работа (откриването и разравянето на гробовете, ексхумацията, отделянето и почистването на скелетите, често педантичното им сглобяване („окомплектоване“), съхранението им, идентифицирането им чрез ДНК-проби от издирени близки и далечни оцелели роднини и т.н.) правят възможно живите да се съберат със своите мъртви, макар и с огромно, понякога фатално житейско закъснение.
Идентификацията е като точката, която семействата успяват да поставят в края на едно проточило се повече от петнайсет години изречение…
Самоотвержени, дейни, сурови в готовността си да се борят с всички административни пречки и финансови ограничения, категорични в отказа си да правят компромиси, смирени в своята анонимност (а и като че ли неслучайно самотни и без семейства в абсолютната преданост на своите мъртви), тези bone whisperers се превръщат в тихите герои на Тервонен. В своеобразни психопомпи, които се уповават на безпристрастността и точността на науката, за да преведат телата на изгубените души към заслужения задгробен покой. В този процес, насочен към мъртвите, те обаче неизбежно се превръщат в душеприказчици и изповедници на живите.
Да, разказът на Тервонен е колкото за мъртвите, толкова и за живите. Може би дори много повече за тях, за оцелелите, за продължилите някак – те са тези, които трябва да се простят с миналото (и да простят): или като се откажат от него и забравят, или като се предадат на агонията на надеждата. „Мъртвите не страдат, това е привилегия и бреме на живите“, отбелязва Тервонен. Понякога (тъй като при ранните идентификации са ставали и много грешки) това страдание приключва, за да бъде възобновено отново много години по-късно, сякаш времето се е рестартирало. Като например в историята със семейство, погребало и оплаквало двайсетина години останки, които сега нашите героини разкриват като принадлежали на съвсем друг човек.
Скръбта е неизбежна, но освен нея има цяла палитра от други човешки чувства, понякога крайни, понякога противоречиви: гняв, омраза, незнание, нежелание да знаеш, вина, страх, желание по-скоро да забравиш, отказ да съдействаш. И мълчание, проникващо мълчание:
В този район със сръбско мнозинство всички мълчат. Никой не говори за случилото се, нито палачите, нито жертвите. Изглежда, че мълчанието е цената, която плащат, за да живеят отново заедно.
Една покъртителна история в тази връзка: за мъжа, който до смъртта на жена си не ѝ е разкрил, че преди много години е идентифицирал единственото им убито дете – в противен случай тя щяла да се самоубие. Знаели и роднините, но и те мълчали. В този случай, както отбелязва Тервонен, те са избрали да уважат целостта на живия възрастен, вместо да оплачат подобаващо мъртвото дете.
Именно мълчанието затруднява работата толкова години – липсата на сведения, несподелянето. То се усеща като тяга дори когато археолозите в тази пустиня на злото уж се срещат и разговарят със близките на жертвите, от които търсят кръвни проби, данни, спомени. Дори тези уж охотни разкази идват някак сподавено, насила, едва ли не потулващо, на късове, които трябва да бъдат извадени също като костите. Тервонен забелязва мълчание и у себе си, и как инстинктивно се вкопчва в евфемизмите, в абстрактните понятия, за да избегне жегващите, точни думи, от които настръхваш: „събитията“ вместо „етническото прочистване“; „обект“ или „разкопки“ вместо „масов гроб“. Може би защото именно чрез думите се назовава истината, но както отбелязва журналистката, съгласие за истината в рамките на една нация, камо ли тук, е невъзможно за постигане.
В самото начало бях склонна да мисля, че думите са незаменими за успокояване на болката, за справяне със скръбта, но колкото повече идвам тук, колкото повече слушам моите приятели и познати, колкото повече ги гледам как живеят, толкова повече си казвам, че мълчанието понякога е цената, която да платиш, за да оцелееш.
И затова трудността не идва от мъртвите, които трябва да се откопчат един от друг в прегръдката на смъртта, а от „живите, които се местят, които мълчат, които прекъсват връзките, които искат да забравят, които умират“. Покрай главните си героини Тервонен се среща с много такива различни хора (работници, служители, бошняци, сърби, хървати, останали тук местни, отдавна емигрирали и т.н.) и всички тези лични съприкосновения, разменени реплики, несъзнателни жестове се преплитат с екзистенциалните ѝ размишления за паметта, злото, смъртта, цената на оцеляването. Човешкото изобщо.
Изумително е съчетанието между това нейно северно (Тервонен е финландка, макар и да е родена в Сенегал и да живее в Париж по време на писането на книгата), дискретно, тактично, уважително отношение към героите и събитията, към чувствата и настроенията им, и от друга страна, удивителната способност на авторката (колкото и да е чужда на балканските реалии и темперамент) така добре и интелигентно да разбере и вникне в сложността на тукашните порядки, отношения, напрежения.
Макар да използва сдържан журналистически подход и винаги да присъства някак отстрани, нейните наблюдения и език са дълбоки, чувствителни и лирични. Тази книга е отвъд чисто репортажното, тя о-плът-нява гръбнака на фактите и откритията, за да не пропусне като че ли много по-важното: интимните, дребни, но значими и красноречиви детайли. Авторката не търси сензацията, не драматизира, не е мелодраматично сантиментална, не е зрелищна, а предлага съзерцателен, надвременен и универсален в конкретиката си разказ, неслучайно получил наградата Ян Михалски (2022). Тервонен не е едностранна и в етническите си „предпочитания“ – тя се опитва да осмисли усещанията и загубите и на другите страни в конфликта.
„Стопанките на масовия гроб“ е задължително четиво за всеки, който се интересува от пресечните точки между съдебната медицина, историята и човешките права. Едно почтително пътуване в онези райони на войната, останали извън масовия новинарски поток, при безименните двойници на Сребреница („сред всички кланета има йерархия“, казва една от героините). Разказът картографира не само загубата на човешкия разум в онези години, но и днешния опит той да бъде възстановен. Има нещо майчинско в това и че всички тези герои са жени – те четат земята, костите, кръвта, паметта, оцелелите. Опрощават. И…
търпеливо възобновяват тази скъсана връзка, когато на мъртвите е отнето достойнството, а на живите са отказани сбогуванията, които ще им позволят да живеят. Докато има хора да вършат тази работа, да поправят разрушеното и потъпканото, нещо от човечността у всички нас е съхранено.
