0
676

Късове ужас

TDimova

Миналата седмица Деян Енев озаглави текста си в Портала Късове. Тогава и през ум не ми мина, че ще използвам тази негова дума от заглавието, но в страшен, много страшен контекст.

Няма да се опитвам да навлизам в анализи, да обобщавам, да предлагам, да правя догадки, да изказвам мнение. Социалните мрежи преливат от такива. Искам да проследя единствено пътя на ужаса, постепенното осъзнаване на мащаба на терора, защото в първия момент човек не може да приеме наведнъж цялата информация за кошмара, тя се пропива в съзнанието на  късове, бавно, просмуква се като отровата на гигантска змия.

Във вечерта на терора бях на гости у свои приятели, говорихме, смяхме се, показвахме си снимки, разказвахме си весели истории, като се прибрах не съм пускала телевизора и не съм влизала в интернет, на сутринта се събудих незнаеща, нищо неподозираща, от екрана на компютъра дойде първият челен удар, над сто души убити, атентати на няколко места в Париж, единият от които съвсем близо до Place de la République, и тук някакъв ступор ме скова, някаква глухота и немота и някаква забавеност на движенията и на възприятията, някакъв изобщо забавен каданс на времето, защото моя обичана приятелка живее в близост до този площад, не гледах колко е часа, веднага грабнах телефона и звъннах. Телефонът на абоната беше изключен или извън обхват. Не разбрах в началото какво точно ми каза автоматичният глас в слушалката и звъннах втори път. Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, потвърди машиналният отговор. Този отговор чуваме често, но този път той означаваше друго.

Отидох до телевизора и го пуснах. И започнаха кадрите, и текстовете под кадрите, и новините, и статистиката убити, и статистиката ранени, и истеричното, все по-истеричното тичане по каналите, и CNN, и техните Breaking news, и надписите под кадрите, в началото нямаше и дума за това кой е извършил атентатите, никакви предположения, очевидно много се внимаваше.

Сигурно моята приятелка си е сменила телефона, а аз не знам, сигурно е сменен номерът и затова телефонът е изключен, такива объркани и нелогични мисли се въртяха в главата ми, защото как да не зная, ако номерът й е сменен? И как телефонът да няма обхват, ако номерът е сменен? И защо изобщо винаги трябва да мисля и да очаквам най-лошото? Не зная ли, че най-лошото най-бързо пристига и най-бързо се научава за него?

Слава на Бога всичко беше наред, слава на Бога всичко е наред с моите приятели в Париж. Но после докато говорих с всички тях, усещах едно – преживеният ужас, страх, тревога, гняв, недоумение, един стаен въпрос – защо! как е възможно! как ще живеем оттук насетне! И вече нищо няма да е както преди.

Зная, че много хора имат готови отговори на тези въпроси, точно затова няма да се спра на тях. Предпочитам здравия разум и сърцето пред готовите опорни точки.

Няколко часа по-късно през същия ден – кадрите във фейсбук, заснети в една улица до концертната зала от някой, който е на висок етаж и който непрестанно вика:  Qu’est-ce qui se passe, s’il vous plaît, qu’est-ce qui se passe? Гласът му кънти по улицата, гласът му е пълен с паника, която той едва сдържа, чуват се изстрели,  от някаква врата изтичват хора и се скриват, някой вика по улицата: Il est mort! Il est mort! Виждат се хора, които влачат двама ранени по паважа, вижда се кървавата диря, която телата оставят (после тези кадри бяха замъглени, по-късно премахнати).

Вкусът на пясък, чувството за безвъзвратно разпадната цялостност, чувството, че си наръфан от глутница вълци. Всеки атентат, който гледаме на кадрите, които до болка познаваме, всеки взрив, на които телевизионните камери ни правят свидетели, тези кадри, тези снимки оставят белези по нас, стават част от нас.

Новото хилядолетие започна с най-гигантския терористичен акт. И от тогава насетне терорът не престава. Светът наистина е във война, нов вид война, няма нищо общо с последната Световна война, нито с последвалата я Студена война. Новият тероризъм също е много различен от тероризма на Червените бригади, Баадер-Майнхоф или Сивите вълци. Странно на пръв поглед изглежда, че мюсюлманските екстремисти не извършват атентатите в християнски храмове, а в места, емблематични за новите секуларни ценности на модерния свят. Мишени са не отделни хора, а всеки човек. Тероризмът няма граници, география, религия – всеки ден чуваме за самоубийствени атентати, заложени бомби, задържани заложници във всички страни и континенти – Близкия Изток, САЩ, Русия, Африка. Атентатите в Париж ги възприемаме по-различно, Париж заема някакво по-особено място в съзнанието на всеки от нас, Париж е градът на изкуството, на свободата, на любовта, на красотата. Точно в Париж сякаш атентатите бяха невъзможни.

И колко екзистенциално звучи сега въпросът на дъщеричката на Марин Бодаков, която пита: Тате, къде не убиват хора. Злото няма граници. Злото е като раковите клетки, видоизменени в тялото на обществото, хранещи се от него. Но това не може да се обясни на едно дете. На него може само да се вдъхне спокойствие, за да заспива без да сънува кошмари и без да вижда късовете ужас.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа живееш отвъд образите на терора
Следваща статияУбива ли се вик за свобода!