Знам, че това, което ще напиша по-долу, няма да се хареса особено на част от моите „политически“ и интелектуални приятели, но ще го кажа, защото ме измъчва през последните седмици (а освен това ме и учудва, и ме дразни).
Има една много типична за интелигента девиация в отношението му към политическото, която аз – доколкото тъй или иначе принадлежа към тази социална група – добре познавам и имам сетивото да усещам, когато я видя да се проявява. Става дума за склонността на интелигента да съзерцава политическото така, сякаш то по дефиниция се намира извън него, извършва се някъде там, на „сцената“ на „страстите“, разигравайки се изключително между „политиците“ и „хората“, а интелигентът го съзерцава от някаква сепарирана „ложа“, като участието му в това политическо е сведено до ролята на театралния критик, когото „спектакълът“ не засяга истински. Ето защо последиците от случващото се „на сцената“ са последици само за „героите“ там, но не и за „ложата“ на интелигента.
Политиката обаче (колкото и да се е приближила в днешно време до спектакъла) засяга всички и интелигентът обикновено осъзнава това (в което е и девиацията) твърде късно, когато от „сцената“ започнат да „рецензират“ собствените му „рецензии“ и да се разпореждат за уж запазеното му място в „ложата“.
За тази интелигентска девиация си мисля през тези дни, когато чета и гледам (във вестниците, по телевизионните канали, но най-вече във фейсбук) как интелигенти (но и полуинтелигенти, и приличащи на интелигенти фейсбук-активисти) раздават присъди за „случилото се в Америка“, за „случилото се на президентските избори у нас“ и т.н. Спектакълът на политическата сцена предизвиква в „ложата“ било отмъстителна развеселеност (най-вече по отношение на изборите у нас), било склонността да се произнасят радикални фрази (по отношение на изборите в САЩ).
У нас, казват ни, „хората“ дадоха „урок на самозабравилия се ГЕРБ“ (и Бойко Борисов), щракнаха му капана, който той сам си заложи, показаха, че не можеш „безнаказано да се големееш пред избирателите“, и т.н. В САЩ пък „обикновените американци“ зашлевиха „звучен шамар на глобалните либерални елити“, демонстрираха, че „традиционните ценности“ не могат да бъдат релативизирани безкрайно, че идеологията на „глобален еднополюсен свят“ не се приема повече от народите и т.н., и т.н.
И едно и другото съдържат в себе си истина. И все пак, не мога да разбера особената радост и по повод на едното, и по повод на другото. По отношение на нашата ситуация не мога да разбера убедеността, че случилото се с Бойко Борисов засяга изключително Бойко Борисов, а пък случилото се с „либерализма“ в САЩ засяга само либералните „елити“ в САЩ.
Нездравата веселѝя, че „хората накарали самозабравилия се Бойко да подаде оставка, която той самозабравено обещал“, като избрали Радев, ме учудва. Учудва ме, защото – длъжен съм да обърна внимание – „ролята“ на Радев на политическата ни „сцена“ нито се състоеше просто в това да въплъти „Немезидата“ над Борисов, нито приключва с подаването на оставката на Борисов. Трябва да си спомнят (вече), че подир „добрия урок, даден на Борисов чрез Радев“, Радев няма да се прибере зад кулисите, за да не смущава повече радостта от „сваления Бойко“. Той ще остане на нея – при това гарантирано поне за пет години, което е далеч по-интригуващо и – защо не – по-тревожно. Е, казват най-„десните“ от „ложата“ – ще изтърпим Радев, както изтърпяхме Първанов за цели десет години. Само че кой ви е казал, приятели, че Радев (след като „свали Бойко“) чисто и просто ще си стои на сцената и интелигентската ни чувствителност чисто и просто ще го „търпи“, като не най-благообразното лице в политическото ни пространство? Не мислите ли, че генерал Радев може въобще да не смята просто да изпитва нашето търпение? Може да смята и да действа. И даже сигурно смята да действа. Той не е направен президент само за да ни достави радостта да получим „оставката на Борисов“. А и радостта ни от „оставката на Борисов“ ще отмине утре-вдругиден, а Радев няма да (ни) отмине. Пак припомням – за минимум пет години. Но той „дал добър урок на самозабравилия се Борисов“! Добре – това касае „самозабравилия се Борисов“. Нас обаче касае и президентството на Радев. И, повтарям, касае може би не само здравината на търпението ни. Не мога да разбера защо, мислейки за Радев, мислят само за „сваления Борисов“? А за възкачилия се Радев не си ли заслужава също да се помисли? Ролята на Радев на „сцената“ нито е замислена, нито се състои просто в това да извлече „политическия труп“ на дразнещата интелигентската „ложа“ персона. Именно след този акт (и веднага след този акт) започва вече неговата роля. А знаем ли каква е тя? Знаем ли колко ще бъде дълга, какви „реплики“ са й предвидени? И не е ли това далеч по-важен за „рецензентите“ от „ложата“ въпрос, отколкото полузлорадия-полуестетски възторг от „извличането на политическия труп“?
Сетне, казват: на тези избори „хората“ – да, движени от не дотам просветени страсти, от смътна раздразненост и от смътно чувство на неудовлетвореност (както се полага въобще на „хората“), наказаха „модела Борисов“. Чудесно! Това може би изпълва с удовлетворение „ложата“, която „моделът Борисов“ няма как да не е дразнел естетико-политически . Но нима не виждат нещо, което ми се струва далеч по-важно (и тревожно). „Хората“ наказаха „модела Борисов“, като гласуваха за… Красимир Каракачанов (13%), за В. Марешки (9-10%), за Орешарски (6%). Дали следователно деянието им на „сцената“ трябва да се тълкува действително като „наказване на модела Борисов“? Или малко по-другояче? Аз например бих „прочел“ третото място на Каракачанов (човек без лична харизма, без запомняща се политическа кариера, сътрудник на ДС) като вот на ксенофобската истерия, избуяла независимо и много повече от „неудовлетворението от модела Борисов“; като вот на узрялата вече склонност към фашизоидност у нас; като вот за паникьорски изолационизъм и който е толкова силен, че който и да го олицетвори в този момент (дори сивият Каракачанов), той ще се реализира. А това лично на мен ми се струва доста по-страшно от „модела Борисов“ и „наказването“ на този последния чрез „Немезидата“ на раждащия се фашизъм въобще не може да ме зарадва.
По-нататък: бих „прочел“ четвъртото място на Марешки като критично и тревожно възраснало у нас политическо малоумие (или олигархичен вот). Да гласуваш за Марешки като за президент, защото продавал лекарствата по-евтино (сякаш си призован да гласуваш за главен аптекар на републиката); защото продавал бензина по-евтино (сякаш си призован да гласуваш за генерален бензинджия на държавата) е, повтарям, симптом за политическо малоумие. А десетте процента малоумие ми се струват нещо доста по-лошо от „модела Борисов“. Ако „наказването“ на „самозабравилия се Борисов“ се извършва от фашизоиди и политически малоумни люде, това, струва ми се, би трябвало да ни изпълва с повече тревога за последствията отколкото „модела Борисов“.
Ще бъда честен: ако този последният засяга „ложата“ главно политико-естетически, то фашизоидите и купените от олигарха („13% + 10%“ – почти една четвърт от избирателите!) би трябвало да я засягат екзистенциално и морално. Разбира се, най-странни за мен в случая са най-десните от обитателите на „ложата“, които се радват на удара върху „модела Борисов“, сякаш са го нанесли самите те. Не „Динковците“ и „майсторите на свински опашки“ по границата, и не малоумните избиратели на „аптекаря“ от Варна, а „Трайчо“ (взел 7% – и значи „отвян“ в още по-голяма степен от „Бойко“).
Накрай: доста по-болезнена от „модела Борисов“ ми се струва арогантността на ДПС, което реши да провери на тези избори дали електоратът му, макар и понамалял след раждането на ДОСТ, продължава да му е сляпо покорен и би гласувал за който и да му се посочи. И ни демонстрира с направо предизвикателна арогантност: да, дори за Орешарски, срещу който половината страна се бори в продължение на цяла година и който бе позорно свален именно от ДПС, хората ни са готови да гласуват, щом ние сме им казали! В това има, повтарям, нещо дори издевателско. В България има един ключов електорат от политически роби – това ни се демонстрира тук! Но това не е ли по-тревожно? Не е ли далеч по-лошо от „модела Борисов“?
Пак казвам: ако „наказването“ на „самозабравилия се Бойко“ се извърши у нас от ситуационната коалиция на ксенофобските страхове, тревожно разрасналия се корпоративен и политико-аналфабетски вот и етническо-малцинствените политически роби на Доган, това „наказване“ изглежда просто не би трябвало да се нарича така и би трябвало много по-силно да ни тревожи, отколкото да ни радва, че „Бойко бил наказан“. Най-малкото първото има (макар не тъй видими) доста по-далеч отиващи и доста по-застрашителни последици. Точно то, ще кажа, може да излезе от „сцената“ и в един момент да се нахвърли върху „ложата“ на „рецензентите“ на спектакъла.
Накрая, още нещо, което ме смути чисто човешки. Фейсбук „ложата“ буквално се захлипа от подигравки срещу злощастната Цецка Цачева. Как объркала приоритетността на „националната сигурност“ и „индивидуалните права“, как („престорено“) се разплакала на заключителния дебат, колко била „смешна“, каква „майка“ била и т.н., и т.н. Може и да го е заслужавала (особено от толкова претенциозна публика в „ложата“). Но откъде тази особена жестокост към една жена и откъде тази странна нечувствителност към онези, които също би трябвало да са „отрицателни герои“ – към фелдфебелския тон и излъчване на Радев, към фашизоидните „изцепки“ на Каракачанов? Само смешното ли е опасно? Когато при една слаба игра на почти целия актьорски състав рецензентите се фиксират само върху един от актьорите, който не играе добре, това издава специално отношение. И говори за наличие на страст (никога не свидетелстваща за интелигентност) у онези, които би трябвало да са движени единствено от „естетически критерии“.
За Тръмп и „плесницата върху либералните елити“ – следващия път.
