0
1230

Късометражка

Както всяка сутрин, мъжете кашляха, плюеха, дърпаха от цигарите и пиеха врялото кафе от пластмасовите чашки. Чакаха да дойде отговорника на обекта, за да разпредели задачите.

Спас стоеше по-встрани и ги поглеждаше изпод око. Днес не се закачаха с него. Може би щеше да му се размине.

Най-страшният, Гелето, засега мълчеше и отвреме-навреме почесваше големите си като телешки бутове татуирани бицепси. Но по едно време се разсъни. Отиде до Спас и се облегна на рамото му. И заговори с гръмотевичния си глас:

– Абе, Спасе, ти вчера ходи ли да гледаш абитуриентките?

Спас мълчеше. Каквото и да отговореше, щеше да е грешка. Всички знаеха, че Спас е най-възрастният. И това правеше думите на Гелето още по-кървави.

Само при вида на Спас човек можеше да се разсмее. Имаше гръден кош, голям като пожарогасител и дълги паешки ръце и крака. Но иначе беше жилав, издръжлив.

– Питам, Спасе, дали ходи вчера да гледаш абитуриентките? Да натрупаш материал за през нощта.

Останалите се разсмяха.

– Или може би ти, Спасе, си падаш по абитуриентите? Че кажи си бе, човек, защо мълчиш? Това сега е модерно. Пък и едно име имаш… Добре, че не съм поет.

 – Що? – попита услужливо Люцо. – Ако беше поет, какво?

– А, не, срам ме е – започна да се глези Гелето. Отиваше му да се глези. Имаше правилни, макар и едри, черти на лицето и от по-голямо разстояние дори можеше да го сбъркат с оперен певец.

Най-сетне дойде отговорникът на обекта с изпърдяното си ауди. Слезе, огледа се.

– Спас и Гелето – с хаспела горе, да проверят кофража. Че ей сега ще дойде бетоновозът. Останалите – да разчистят пътя за камионите.

Спас и Гелето се качиха на очукания хаспел. Бяха като на сцена. Гелето пак не пропусна възможността да разсмее другите. Първо бръкна с показалеца си в ухото на Спас. А после хвана теслата с дръжката нагоре, отмери с палеца едно двайсе и пет-трийсе санта, красноречиво я показа на Спас и поклати загадъчно глава.

Тези долу се разсмяха пак.

Хаспелът се разтресе и ги понесе нагоре.

На четвъртия етаж Гелето седна на една талпа и извади цигарите.

– Седи грей се сега – каза той на Спас. – Бетоновозът може да дойде и на обяд. Нали ги знаеш.

– Така е – каза Спас.

– Ти деца имаш ли? – попита Гелето.

– Една дъщеря. Тя е в Канада от 15 години.

– Какво работи?

– Прави филми.

– Брей! – удиви се искрено Гелето. – А внуци?

– Имам един внук. На 10 години.

– А те идват ли си тук?

– Рядко. На 2-3 години.

 – Аха.

Спас се отпусна, седна до Гелето. Ако го беше попитал, щеше да му разкаже още неща – че дъщеря му е добра, не го забравя, обажда се през седмицата поне веднъж по телефона. И с малкия беше опитвал да си говори, но той почти не знаеше български и накрая двамата се отказаха да се мъчат, дъщерята му разказваше за внука.

– А ти? – попита Спас.

– Аз имам две дъщери. Близначки. Но те заминаха за Испания. Те…

Гелето се умълча. Лицето му стана каменно. А после голямото му лице се раздвижи, изкриви се и той заплака.

– Недей сега – каза тихо Спас.

Беше страшно да се гледа как Гелето плаче без сълзи.

– Хайде бетона – развика се отдолу отговорникът.

Гелето стана, изтри носа си с лакът. Зъбите му изскърцаха. Взе гумените ботуши и започна да ги обува. Бяха му малки, едва ги нахлузи. Спас и той обу своите. На него му бяха големи, с тях приличаше на клоун в цирка.

– Виж – каза Гелето. – Аз…ако някой… ти само ми кажи…

Над площадката на четвъртия етаж се подаде стрелата на бетоновата помпа с големия като слонски хобот гумен ръкав. Спас и Гелето го прегърнаха с ръце, едва го удържаха. Той започна да ги мята, да ги влачи по арматурата, да се гърчи и да плюе на тласъци мазни купчини бетон, който бавно започна да покрива всичко.  

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа природата на любовта
Следваща статияАгнец под ешафода