12-ото издание на Международния фестивал за късометражно кино в Балчик „В двореца” (29 юни – 4 юли) представи внушителен брой филми, но експериментите се брояха на пръсти.
След ред модификации (само български или само студентски филми, през есента или лятото) Международният фестивал за късометражно кино в Балчик (29 юни – 4 юли) дорасна до своето 12-о издание. С внушителен брой филми (около 400) от внушителен брой държави (над 50) четирите конкурсни категории (игрално, документално, анимационно и експериментално кино) представиха разнородни и любопитни търсения, намерения и постижения. Паралелно вървяха уъркшопи, детски „Уши” фестивал (филми правени и оценявани от деца), spotlight (непреведено?!) на различни държави и други фестивали, музикални концерти, питчинг и затворен показ на полуготови проекти. Фестивалът в този му вид е амбициозен една идея повече от необходимото. Включени бяха твърде много заглавия – като се има предвид, че при късите форми една прожекция събира от 7 до 10 филма, а прожекциите всеки ден са по три панела плюс информационните блокове… Освен това различните видове не бяха равностойно застъпени. Експериментите се брояха на пръсти, което изглежда странно при младата възраст на участниците – онази възраст, за която авангардизмът и провокациите би трябвало да са естествени. Сред тях определено се открои и съответно беше отличен в категорията „Маслен светилник” на Ху Уей, който спечели също и Голямата награда на фестивала. Копродукцията на Китай-Франция е блестящ пример как с минимални средства и минимални умения може да се постигне чудото на простотата – стига да имаш добрата идея. Фотограф снима различни хора от затънтен край, които се наместват статично пред избран от тях, но предложен им по каталог фототапетен декор – от казината в Лас Вегас през Великата китайска стена до семейна къща с басейн или манастир в Тибет. Желаещите са всякакви: двойка младоженци, фамилия от четири поколения, възрастна жена… Така хората и местата влизат в отношения, вариращи от бутафория, кич, носталгия, минало величие и мечти. Смешен, тъжен, трогателен филм, който ни изправя лице в лице с вечността (в последния кадър след прибирането на декорите, все на същия общ план, без камерата да мръдне, виждаме автентичните заснежени величествени планини, където се развива действието) и със смъртта (масленият светилник всъщност изпълнява функцията на урна).
Анимациите, априори кратки, се губеха в калабалъка – вероятно защото има достатъчно профилирани форуми в България за тях. Там нямаше и особена конкуренция. Единият от номинираните беше испанският „Кучета” на Марк Риба и Анна Соланас, сложна куклена анимация, достойна за професионално възхищение, ако не беше толкова отблъскваща и като визия, и като почти канибалски сюжет. Награденият „На турне с хора” на Едмундс Янсонс от Латвия представя известен момчешки хор, който отива на турне, но всъщност му отпуска юздите – забавно, но не много оригинално.
Документалните филми често изглеждаха случайно попаднали в конкурса, стилово разпилени – и не защото бяха слаби, разточителни или безинтересни като теми, точно напротив – а защото бяха профилирано телевизионни, ангажирани, филми портрети или пътешествия. В този смисъл безмълвното наблюдение върху питомците от старчески дом в полската провинция („Ден за гости”, Матей Бобрик, награда за документален филм), внимателното и деликатно вглеждане особено в мъжките лица в очакване на несъстояли се посещения бяха като дискретен бисер сред често назидателните и бъбриви други разкази. Руският „Лада” на Дитер Десварте пък спечели публиката и наградата на Blak Sea Competition с остроумието си – един апотеоз на смехотворния днес автомобил, който, оказва се, е любовно обгрижван от немалко ексцентрични почитатели.
Силната състезателна програма на фестивала „В двореца” беше определено игралната, най-многобройната, в която имаше и разнообразие, и находки, и оригиналност, и хумор, и всякакви стилове. Награденият „Белинда прекрасна” на датската режисьорка Мариане Бликър е не толкова история за съзряването на 14-годишно момиче, увлечено по треньора си по хандбал, колкото за сложността на човешките отношения: как да отблъснеш нимфетка, без емоционално да я нараниш, или как да задържиш приятел, който те кара да ядеш плъхове, а ти искаш върху него да тренираш танци и целувки… Освен това филмът е визуално изискан: момичето е скромно (продава бургери) и не особено красиво, но се променя пред очите ни, когато се чувства секси. Още един филм с еротизъм в противоположна посока получи специално признание от журито – „Първи закон на Нютон” на Пиеро Месина от Италия. Сексът между старци, които „нямат време за губене” и разкриват чувствата си пред прага на края, много напомня на „Любов по време на холера” на Маркес: същата красота, величие и сила на заник. И същата способност да „остаряват като катедрали”.
Изборът за победител в националния конкурс беше „Стерео любов” на Мартин Илиев, което ме изненада, защото е семпло и традиционно закачливо упражнение по ирония, каквото всеки студент се опитва да направи. Разбирам, че „Скок” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева и „Чест” на Павел Веснаков вече са обкичени по различни форуми, и смятам за излишно включването им в този конкурс. Но „Мостът” на Яна Титова и „Оловно сърце” на Слава Дойчева са по-точното доказателство за смисъла на късометражните игрални новели като възможност да заявиш режисьорски почерк – в ритъма, в акцентите, в избора на актьорите, в ритуалите, в атмосферата. Повече авторство, по-малко сюжет.
Фестивалната дейност, която намирам за особено полезна и интересна в Балчик, беше pitching сесията. Тази непреводима чуждица означава представяне на проекти за бъдещи филми (на определен стадий на реализация) пред заинтересовани специалисти – обикновено драматургични консултанти, продуценти, разпространители. Като практика съществува на много фестивали, у нас на София Филм Фест. Журито е нещо като „доктор на болни идеи” – повече чрез своите въпроси, мнения и съвети, отколкото с материална подкрепа, помага на създателите да поемат в правилната посока за дописването на сценария или направата на филма. В случая 11 български заглавия се състезаваха при аскетични условия: разполагаш с минимално време (7-10 минути), можеш да приложиш визуален материал, да направиш слайдове или просто да разказваш (на английски). Сам си, понякога сте режисьор и продуцент, а отпред са непознати, повечето чужденци с различен бекграунд. На сесията бяха отличени игралният „Къщата” на Яна Титова и документалният „Призрачната къща в Мусачево” на Емо Денев. Точно тази дейност според мен най-много отговаря на хората на фестивала „В двореца” – най-вече младежи, често студенти, някои доброволци и всички ентусиазирани и запленени да направят свой, макар и кратък филм. Което искрено им пожелавам!
