В епохата на постмодернизма и философията на многото възможни интерпретации, функцията на куратора все повече се доближава до тази на автора. Особено в съвременното изкуство, където много произведения са неразгадаеми и неспособни на самостоен живот без кураторския текст. На свой ред съвременните музеи се стремят да ангажират публиката не просто като излагат картини, а като разказват истории, откривайки нови и нови връзки между тях. И понякога знанията, въображението и талантът на кураторите им ни отвеждат на пътешествия, сравними по въздействие с театрален спектакъл.

В началото на 2014 г. ротердамският музей Бойманс ван Бьонинген се сдобива чрез търг с картината Стаята с балкона на Спурвескюл (1911) на датския художник Вилхелм Хамерсхьой (1864-1916) – първoто негово платно в колекцията им. И макар да e по-позната като фон на по-късни портрет и автопортрет, в посветената й изложба тя е представена и тълкувана като самостоятелно произведение. Вместо да разкажат историята й в традиционен наратив, кураторите от Бойманс решават да я разположат в съвършено нов контекст, генериран от въображението им и богатството на поверената им музейна колекция. Изложбата „Хамерсхьой среща колекцията“ е провокирана от Стаята с балкона на Спурвескюл, дала повод за референции и асоциации, които изграждат имагинерен образ на онази епоха в отговор на въпросите, които поставя това единствено платно.

Мистерията Хамерсхьой

Художник на монохромността (подозирали са го в далтонизъм), статичността, визуалната аскетичност и съзерцанието, Вилхелм Хамерсхьой е живял едва 51 години, в края на XIX и началото на XX век и за частния му живот не се знае много. Бил е ученик на лидера на скагенските художници[i] Педер Северин Кройер, пътувал е до Холандия, за да черпи вдъхновение от тамошните майстори, работил е предимно в родния си Копенхаген и в една лятна вила извън града и е рисувал най-вече портрети, интериори и сгради. През 1891 г. се жени за скромната Ида Илстед, сестра на художника Петер Илстед, която при единственото си пътуване до Париж останала шокирана от помпозната френска мода. И повече не стъпила там. За нея се предполага, че е моделът в повечето му женски портрети в гръб.

Трудно е да причислим стила на Хамерсхьой към която и да е школа или течение. Предпочита тъмните и сивкави тонове; работи със замъглени нюанси на жълто, зелено кафяво. В екстериорните градски пейзажи избира необичайни ракурси, дори когато рисува знакови места – в картината Улица Монтагю, Лондон (1905) например виждаме част от задната фасада на Британския музей и само познавачи или местни идентифицират сградата от раз.

Влиянието от минималистичния наратив на Вермеер в картините на Хамерсхьой е очевидно (ярки примери са Млекарката, 1658 г. или Момиче, четящо книга, 1657-1659 г.) – наличието на разказ е сведено до минимум, а статичните фигури ни карат да гадаем какво всъщност се случва на платното. Портретът на сестра му Ана, която шие, е буквално вдъхновен от Плетачката на дантели (1669-1670). Хамерсхьой стои далеч от всичко очевидно, твърде изложено пред погледа на наблюдаващия. В това се съдържа и енигмата на неговите картини.

Стаята с балкона

Празен участък от стая, падащи върху стената и тавана свeтлосенки и открехната към балкона врата. Дали останалото пространство е обзаведено или обитаемо, можем само да гадаем –  авторът очевидно не се интересува  от „пълнежа“, по-скоро скицира архитектурата на отрязъка пространство и изследва различните нюанси на светлината. Прокрадва се усещане за тишина и усамотеност. Kартината пресъздава интериор от любимата извънградска вила на Хамерсхьой, проектирана от художника Николас Абилгор в периода 1805-1806 г. Семейство Хамерсхьой са прекарвали там летата, превръщайки вилата в сезонно студио, и дори са искали да я купят, но в крайна сметка се отказали заради основния ремонт, от който тя се нуждаела. По-късно същото лято Хамерсхьой използва мотивите за фон на автопортрет (Автопортрет, Спурвескюл, 1911 г.) и портрет на Ида в гръб (Интериор, Спурвескюл, 1911 г.) – вторите планове и в двете платна са построени върху буквално същия интериор.

Картината рядко е излагана и всъщност е забелязана едва през 1918 г., две години след смъртта на Хамерсхьой, от колекционера Валдемар Клайс. Нетипична е не само за интериорния жанр, но и за почерка на автора като цяло – известен по-скоро със съзерцателните си портрети, тук няма и намек за човешко присъствие. Централният „персонаж“ в платното е светлината: последните дневни лъчи падат върху отворената врата, а по-тъмна, сиво-синкава светлина нахлува през прозореца и прониква чак до тавана. Единствените ясно очертани контури са тези на вратата и на прозореца. Самата стая е просто понятие за място, едно неопределено пространство, в което като върху палитра се смесват монохромните цветове от „вътре“ и „вън“. В цялата си привидна семплост Стаята с балкона демонстрира таланта на Хамерсхьой да улови нематериалното и неосезаемото, границата между реалност и илюзия в особените моменти по залез слънце, които навяват меланхолия и усещане за  вечност.

Кураторът като художник

Изложбата „Хамерсхьой среща колекцията“ е построена върху асоциации, които от една страна, пресъздават атмосферата на времето, в което е работил Хамерсхьой, чрез мебели, предмети от бита и картини на други художници – не толкова сходни по стил, колкото уповаващи се на сходни мотиви. А от друга, пишат въображаеми сюжети, провокирани от отворения наратив на картината. За музея Стаята с балкона е ценна придобивка, тъй като в колекцията има доста платна, от които Хамерсхьой е черпил вдъхновение. Кураторите правят интересен паралел с холандските му съвременници, работили в края на XIX век и наричани „градски импресионисти” – Автопортрет (1882) на Георг Хендрик Брейтнер в характерните за Хамерсхьой приглушени тонове, меланхоличния есенен пейзаж Изоставената къща (1890) на Едуард Карсен, амстердамски канал, „запечатан” от фотографски ракурс в картината Две врати в средата (1906) на Вилем Витсен. Тези картини са разположени в първата зала от изложбата заедно с мебели и предмети, оформили нещо като салон, който илюстрира преобладаващия стил на епохата от платната на Хамерсхьой. Във втората зала е самата Стая с балкона, а на срещуположната страна обемната инсталация Зависимост (2013) на Оскар Туазон е като нейно отражение, което също играе със светлината и пространството, но в триизмерна форма. Така картината оживява сред декор, пълен с възможни истории, които отговарят разнопосочно на въпроса какво се случва в Стаята с балкона?

Преди десет години един от верните почитатели на Хамерсхьой, британският комик Майкъл Пейлин, обикаля с екип на BBC 4 галериите в Англия, Холандия и Дания, копенхагенските улици и градски интериори, които художникът е рисувал, за да проследи пътя от артистичните му вдъхновения до самите картини. Резултатът е увлекателното документално пътешествие Майкъл Пейлин и тайната на Хамерсхьой (2005), в което авторът изследовател заключава: „Днешната тенденция е да се знае всичко за художника, преди картините му да бъдат тълкувани. Аз мисля, че ключът към Хамерсхьой е, че той не е искал да се интересуваме от него. Бил е художник. Рисувал е картини. Останалото е тишина.“