Иска се голяма смелост или пък епично лоша преценка, за да направиш близо тричасов портрет на сериен убиец, вдъхновен от Дантевия „Ад“, който в действителност е едновременно интелектуален дискурс за същността на изкуството и садомазохистичен плонж право в дълбините на болното съзнание на самия автор. Казано иначе, добре дошли в шоуто на Ларс фон Трир.
Има два начина да реагирате на „Къщата, която Джак построи“, последното предизвикателството на датчанина. Или ще се гмурнете в този на места гениален филм, без да задавате твърде много въпроси, или ще избягате с писъци. Средно положение, както обикновено при този режисьор, няма.
На пръв поглед това е историята на строителния инженер Джак (Мат Дилън), обсесивно-компулсивен тип, който се превръща в сериен убиец, главно поради невъзможността да достигне така бленуваното артистично величие на архитект и да съгради мечтаната къща. Още в началото Джак общува с един невидим до финала мистериозен събеседник на име Върдж (Бруно Ганц). Въпреки предупреждението на странника: „Само не вярвай, че ще ми кажеш нещо, което не съм чувал досега“, Джак е убеден, че ще успее да го убеди в противното. За целта той ще разкаже пет подбрани „инцидента“ в период от 12 години, така да се каже, „най-големите му хитове“ като сериен убиец, които провижда като монументални постижения в изкуството. Въпросните убийства са предадени със садистична прецизност и барокова бруталност от Трир, но от друга страна, по-претръпналите фенове на хоръра едва ли ще видят нещо различно от показаното във филми като „Хенри, портрет на един сериен убиец“, „Това се случи близо до вас“ или „Американски психар“.
Една съвсем не божествена комедия
Своеобразното пътешествие на Джак и Върдж (естествено Вергилий от „Божествена комедия“) през спомените на убиеца и с крайна дестинация – огнената геена, е накъсвано от постоянни словесни спаринги между двамата антагонисти. На екрана се редят черно-бели пасажи с канадския пианист Глен Гулд, класически картини, архивни кадри от Втората световна война, докато двамата мъже спорят настървено за ролята и същността на изкуството, архитектурата на катедралите, доброто и злото в дихотомията тигър–агне при Уилям Блейк, дуалността на човешката природа, светлината и мрака. И докато някои от вас сигурно вече са се досетили, че убийствата са просто една метафора на творческия процес, то антигероят на Джак безспорно е аватар на самия фон Трир, нещо, което съвсем експлицитно е показано, когато той е наречен „Антихрист“ от събеседника си, при това на фона на кадри не само от едноименния филм, но и от „Порейки вълните“, „Догвил“ и „Меланхолия“.
Върдж, от своя страна, с характерния немскоезичен акцент на швейцарския актьор Бруно Ганц и със сардоничните си реплики създава впечатлението, че Ларс фон Трир говори директно чрез него. Резултатът е един очарователно шизофреничен вътрешен монолог, в който двата различни гласа на автора спорят помежду си. Единият е напълно убеден в своето величие и гениалност, докато другият непрекъснато се присмива на мегаломанската му необузданост. Няма никакво съмнение, че „Къщата, която Джак построи“ е посветена на завета на фон Трир в киното. Датчанинът дори намекна, че това може и да е финалният му филм. Чрез него режисьорът, от една страна, ни кани на гости във вътрешния си свят, а от друга, използва възможността да се изправи срещу демоните си.
И ако всичко това ви се струва безкрайно претенциозно, искам да ви успокоя, че въпреки тематиката, филмът е разказан със завидна лекота и финес. Освен това напълно неочаквано известният мизантроп Ларс фон Трир тук демонстрира същински талант за комедия (макар и катраненочерна). Още в началото на филма манията за величие на Джак и неговите цитати на велики творби на изкуството и архитектурата се сблъскват с абсолютната му некомпетентност като убиец. Една истерично смешна сцена, напомняща на ранните братя Коен, ни показва как изтерзан от компулсивно-обсесивното си разстройство, Джак се завръща отново и отново на местопрестъплението и претърсва за пореден път всеки милиметър от апартамента на жертвата си за издайнически кървави петна.
Лошото момче на киното
Макар че Ларс фон Трир е известен като лошото момче на киното, тази му хулиганска слава в действителност се отнася в много по-голяма степен за публичните прояви и методите му на работа, отколкото за филмите му. Все още не е забравено отлъчването на датчанина от фестивала в Кан през 2011 г., когато беше обявен за персона нон грата след нескопосана шега, че симпатизира на Хитлер, изречена на пресконференцията на „Меланхолия“. Представянето на „Къщата, която Джак построи“ в Кан миналата година ознаменува триумфалното завръщане на режисьора на най-престижния филмов фестивал, но от друга страна, предизвика много остри реакции и полемики – между „Осанна!“ и „Разпни Го!“. Една част от журналистите го аплодираха на крака, докато другите гневно се изнизваха по средата на премиерната прожекция.
Ако се вгледаме внимателно във филмографията на Ларс фон Трир, бързо става ясно, че самоцелната провокация, в която понякога залитат творци като Гаспар Ное или Лари Кларк, му е по-скоро чужда. „Къщата, която Джак построи“ обаче е своеобразно изключение от това правило, защото съвсем съзнателното предизвикателство към критици, публика и моралисти този път е втъкано в самото ДНК на филма. Както се очаква от режисьор от калибъра на фон Трир, тук скандалното не се крие в очевидното, т.е. в изключително кървавите и садистични убийства, а в множеството директни провокации и тематични решения. Не е трудно да видим дяволитото пламъче в очите на датчанина, набеден от дълги години за женомразец, когато решава точно в този момент, свръхчувствителен към всичко, което не е в синхрон с доктрината #MeToo, да пусне филм, в който основните жертви на серийния убиец Джак са жени, при това едната от тях (изиграна от Ума Търман) е толкова агресивно глупава и досадна, че сякаш сама предрешава съдбата си, а пък героинята на Райли Киоу е наричана снизходително „Простото“ от главния герой.
Но Трир отива дори по-далеч. За да адресира подобаващо скандала с нацистката забележка, той включва не само пасаж, показващ красотата и инженерното съвършенство на немските бомбардировачи „Щука“ от Втората световна война, но и посредством Джак изказва тезата, че зверствата на Хитлер, Сталин, Мао и Пол Пот могат да се разглеждат като своего рода „екстравагантно изкуство“, което заслужава място в човешката памет, наравно с предметите, които излагаме в музеите си.
Серийна лудост
Първоначално Ларс фон Трир е предвиждал „Къщата, която Джак построи“ да бъде лимитиран телевизионен сериал и не е трудно да си представим колко нестандартен и дързък проект можеше да излезе от тази идея, още повече, че структурата с петте „инцидента“ практически е съвършена за медията. Корените на тази концепция обясняват и времетраенето на филма, което в режисьорската си версия (по нея е написано това ревю) е над два часа и половина. Просто няма как да не излезете изтощени от филма, макар че някои от най-запомнящите се кадри (не само в този филм) са запазени за последните 20 минути. От „живата картина“, пресъздадена с актьори по шедьовъра на Йожен Дьолакроа „Лодката на Данте“ (известна още като Данте и Вергилий в Ада), до абсолютно култовия финал, режисьорът, както обикновено, е запазил най-доброто за края.
Решението на Ларс фон Трир да повери главната роля на Мат Дилън е както нестандартно, така и вдъхновено по начин, който се удава обикновено само на големите режисьори „а ла Тарантино“. Този актьор, който имаше златния си миг в американското независимо кино в началото на 90-те години със запомнящи се роли в „Аутсайдерите“, Drugstore Cowboy и „Любовни квартири“, винаги е излъчвал известна непредсказуемост. В „Къщата, която Джак построи“ той се справя с нелеката задача да изнесе целия замисъл на Ларс фон Трир, като не само изиграе Джак, но и озвучи всичките диалози между „инцидентите“.
Архитект на страданието или непоправим шегаджия
Въпреки всичко казано дотук, имайки предвид дяволития, „пънкарски“ характер на датчанина, не изключвам по никакъв начин цялото това упражнение да е един гротесково-бароков фарс, арт подигравка, в лицето на претенциозните киновелможи и крайно обидчивата съвременна публика, нещо, което особено успешно практикува Пол Верховен с някои от филмите си.
Лично аз много повече се възхищавах на режисьорското майсторство, на смелостта и завладяващата лудост на филма, отколкото истински да го харесам и да му се насладя. И все пак, в един толкова постен киносвят като днешния, населен предимно със строителни инженери, Ларс фон Трир си остава същински архитект, който няма нужда да се притеснява за съградената от него къща. Макар и влудяваща, претенциозна, скандална и необяснима, тя има много здрави основи.
