0
9266

Къщата на страха

Софийски истории (18)

Унищожиха „дома на Голдщайн“. Осъзнавам го в мига, в който виждам зиналия изкоп край улица „Оборище“, малко преди пресечката на канала. „Оборище“ 69. Доскоро тук, зад зиданата ограда, се криеше кокетна двуетажна къща с приятна веранда от двайсетте години на миналия век, в чийто двор, приютил на финала руски, а преди това и турски ресторант, вечерно време се чуваха смехове и звън на чаши. Дали на гостите на кокетния дом и през ум е минавало, че по ирония на съдбата и двете идентичности имат отношение към личността на някогашния тайнствен собственик, за който се знае и много, и малко? Роден в Шумен през 1884 г. и отрано присъединил се към тесните социалисти на Благоев, Соломон Голдщайн заминава преди Първата световна война на гурбет и работи в автомобилните заводи на Париж и Цюрих, където пък трайно обвързва съдбата си с Ленин. Попадал съм на прелюбопитни негови спомени, преиздадени в годините на „перестройката“, в които – според мен фантасмагорично – разказва как почти убедил Ленин през 1916 г. да замени Цюрих с… Варна! И как Владимир Илич със светнал от радост поглед се обърнал към Надежда Крупская с думите: „Да стягаме куфарите!“… В този момент край мен обаче избоботва багер, работници с каски разтварят ламаринените заграждения, за да пропуснат техниката към бъдещия „билдинг на мечтите“, което напълно разсейва интроспекцията ми за Варна като столица на „световната революция“.  

Кал и нулева степен на вдъхновението… Как да разкажеш за „дом на тайните“, който вече го няма? Една немилостиво заличена софийска история. Жалко. А си струваше! Споменатият Соломон Голдщайн е истински барон Мюнхаузен на комунистическото движение. Той, човек без образование, инстинктивно залага на Ленин в разгара на войната и печели, сякаш предусещайки болшевишката революция и изгрева на Третия интернационал. Дръпвам се встрани под стрехата на съседната къща, търсейки със смартфона си тези спомени. Какво нещо е интернет! Невероятното е, че ги откривам… И ето: ако се вярва на късния разказ на Голдщайн (публикуван на руски през 1963 г.) Ленин бил заявил дословно следното: А във Варна според мен няма да бъде никак лошо. Очевидно там някакви връзки са се запазили. В България развалът на франта, както ми разказа Роман Аврамов, може да настъпи по-скоро, отколкото в Австрия. Помните ли колко удачно Литвинов препращаше оттам оръжие? Изпращахме от Варна и броеве на в. „Искра“. Ето другарят Голдщайн разказва за пристигането в това пристанище на наши нелегални другари. Да, следва да се ориентираме по-скоро към Варна, отколкото към някой друг пункт! Другарю Голдщайн, вие също, ако е възможно, трябва да се завърнете в България. В чужди страни, без да владееш езика в съвършенство, трудно се води агитация сред масите.

Невероятно, нали? А какво става накрая? Ленин не заминава нито за Варна, нито за Виена, а в „пломбиран вагон“, осигурен му от тайните служби на кайзера, се връща пребогато финансиран в Русия, за да я разложи отвътре в пожара на болшевишката революция. След което самият Голдщайн, вместо във Варна, се установява в София като личен представител на Ленин. През 1919–1920 г. той е сред най-яростните критици на Димитър Благоев, който се съпротивлява отчаяно – Дядото не иска да подари партията си на болшевиките. Ала те имат нещо, което той няма: пари. И то много. Фондовете на Коминтерна (след експроприацията в Русия – „граби награбеното“) са колосални и безотчетни. Някъде бях чел, че легалното прикритие на Соломон Голдщайн в София било като „търговец на пиана“. А после и на ориенталски тютюни, поради което той бързо се сдобива с турски паспорт. Отначало се подвизава в хотел „България“, но там е под непрестанния надзор на полицията. След което купува (или наема?) по-дискретната къща на „Оборище“ 69,  закътана зад дърветата в двора. Място на делови срещи, приеми, шампанско и множество купени съвести чрез обилния поток от чужда валута, който се стича към една разорена страна от Виена по каналите на Коминтерна. Самият Голдщайн не само често прескача натам, но, о, чудо: „търговецът на пиана“ за две години (1922–1924) даже оглавява съветското представителство в австрийската столица. Дружбата с Ленин дава своите плодове. В този период България е вече твърде тясна за замислите му. От Москва Григорий Зиновиев, Ото Куусинен, Вили Мюнценберг и Васил Коларов разпращат плановете за световната революция, замислена като „перманентен пожар“. Албански историци твърдят, че именно „нашият търговец“ от Виена ръководи революцията в Тирана, разразила се през 1924 г. Не знам така ли е, но е известно друго: тогава той трайно се заема с Македония, решавайки да „придобие“ за „световната революция“ комитите на ВМРО. И почти успява. Отново с много пари, придобивайки „ангро“ дейци от различните македонски фракции, общественици и журналисти, като най-близък е с Петър Чаулев и Димитър Влахов. Така се стига до подписването на „Майския манифест“ (6 май 1924 г.), когато всички фракции в македонското движение „единодушно“ приемат създаването на „единен балкански революционен фронт“ под егидата на Коминтерна. В политическите преговори от болшевишка страна участва и Кръстьо Раковски, но трансмисията отново е нашият „търговец на пиана“. Днес в Република Северна Македония смятат този манифест за първи „репер“ на бъдещата македонска нация, независимо че почти всички участници в акцията – след разразилия се в България скандал – оттеглят подписите си под него.

А после? После „домът на тайните“ опустява. Неговият обитател изпада в немилост при Сталин и по време на „големия“ терор се озовава в ГУЛАГ, все пак доживявайки реабилитацията си през 1956 г. След което в този дом май се заселват германци, а след 1944 г. – британски дипломати. Докато чакам на светофара преди Перловската река не знам защо си мисля, че в този дом може би е живял и британският историк сър Робърт Конкуест, световният изследовател на „големия терор“, който между 1944–1948 г. е аташе по печата в британското посолство в София. Тук той се запознава с втората си съпруга Таня Михайлова, опознава прелестите на комунизма и чудесно усвоява български, в което лично се убедих след една негова лекция през 1991 г. в София. А от опит знам, че „съвпаденията по място“ никак не са случайни.

Започва да прехвърча сняг. Дълго чакам на втория светофар и почти прекосявам моста на Перловската река, когато телефонът в джоба ми изпиуква. В такива времена опасенията на човека са винаги крачка пред него, ето защо, вече на отсрещния тротоар, търся сушина, за да прочета съобщението. Нищо съществено. И тогава, най-ненадейно, усещам как някаква тревожност нахлува в мен. Непонятно защо. Страхът е инстинктивно усещане: понякога натрапчиво, дължащо се на дразнител отвън, друг път е защитна реакция, блокираща болезнени спомени.

А в моя случай? Нямам отговор. И, честно казано, се чувствам малко глупаво, докато, потънал в интроспекциите си, броя снежинките на ъгъла на „Оборище“ и „Евлоги Георгиев“. Оглеждам се наоколо. Зад гърба ми е „северният близнак“ на едната от двете „къщи с кули“ на „Оборище“, един от архитектурните шедьоври на Никола Лазаров от 1911 г. „Евлоги Георгиев“ 161. Опитвам се да си спомня имената на притежателите им – братя индустриалци от Сливен. Те съвпадаха с фамилията на един моден стилист, и накрая се сещам – Парушеви.

За разлика от отсрещния „дом на тайните“, „къщите с кули“, за които знаят всички, са непокътнати и на мястото си. За тях е писано много и с възхищение, тъй че този, който се интересува от историята им, може да прочете чудесния „къщопис“ на Мариана Мелнишка. Те наистина са „втора врата“ към столичния център от най-паметната софийска улица, каквато е „Оборище“.

И в същото време… В същото време усещам как отвътре ме гложди някакво безпокойство. Мокрият сняг обилно се сипе наоколо, неволно свеждам глава, за да си разтворя чадъра, и тогава виждам решетката. Същата „тази решетка“, от която ме побиват тръпки, но вече в екрана на моя детски спомен.

Трябва да съм бил четири или петгодишен – да е било през пролетта на 1970–1971 г. Отиваме на гости с баба ми, аз се радвам на живота и подтичвам напред. В един момент спирам и се хващам с две ръце за красивата извита решетка на близката къща, чийто закривени долни краища напомнят на копия. Тържествуващо пробвам силите си и тогава усещам как баба ме дръпва с всичка сила. Стряскам се. Не го е правила друг път. Никога по този начин. Чувам я как повишава глас, гледа ме с тревожно лице, което ме плаши още повече. Дръпва ме още по-категорично и казва: „Лошо място. Да си вървим оттук“. Нищо не разбирам. Вече знам кое е опасно и кое не, не разбирам с какво съм нарушил „правилата“. Чувствам се гузен, опитвам да мрънкам, но любимата ми баба е непреклонна. Стиска ме здраво за ръката и бързо вървим по „Оборище“. Искам да разбера кое му е „лошото“ на „лошото място“, но отговор няма. След което, вече доста по-надолу, тя се спира, сериозно ме поглежда в очите и отчетливо произнася: „Още си малък да разбереш. Запомни го“. Нищо не разбирам. Но нали съм паметлив, запомням. Скоро отиваме някъде, където има други деца, и аз бързо забравям за „лошото място“, но то не изчезва, утаява се в спомените ми.

След години често минавам оттам и понякога този детски спомен изплува наяве, пак без никакъв отговор. Баба отдавна я няма и едва след промените идва разгадката. На това място, както и на други места в София след 1944 г., жестоко са инквизирани хора. В случая – включително от съветски „чекисти“ и техните български ученици. През 1990 г. Стефан Савов попита от трибуната на Народното събрание: „Нима не сте знаели как НКВД трошаха кости в къщата на Парушев?“

Значи са знаели? Още навремето. Откъде? Сигурно са чували писъците и виковете, та това е в самия център на София. Не са били само градски легенди. В онези сумрачни и кървави дни масово са изчезвали хора – от „Славянска беседа“, от сградата на „Лъвов мост“, наричана „народен дом на терора“, от мазетата на „Московска“ (под днешната сграда на Държавния архив), където Георги Господинов и Весела Ножарова имаха идеята да правят „виртуален музей“ на комунизма…

Откъде баба и дядо са могли обаче да знаят какво е ставало в този дом? Обикалям отвън „къщата на страха“, без да обръщам внимание на мокрия сняг, който прави ровенето из спомените още по-призрачно. Скоро забелязвам една показателна разлика. Отсрещният дом на Иван Парушев е свежо измазан в розово, отвътре струи неоново осветление, усеща се, че има живот. А този дом – къщата на Юлиян Парушев – сякаш мъртвешки е склопил очи. Пълна занемара. По протежение на двора са нахвърляни керемиди. Няма признаци за жива душа. Външните звънци са покрити с изрязан шперплат. Дворът е здраво заключен с голям катинар. Странно отношение към една от „гордостите на София“. А домът е наистина архитектурно бижу – с еркери, балкони, скосени плоскости и ажурни кули. Сигурно струва цяло състояние – дори по днешни цени. А от него вее мъртвешки хлад.

Прави ми впечатление и странният комин на покрива, какъвто не забелязвам на отсрещната къща. И все повече в душата ми се засилва усещането, че двете къщи-близнаци, макар и видимо идентични, са всъщност неподобни, че тази конкретно – в плана на възпоминанието – е сякаш по-зримо обвързана с вече несъществуващата „къща на тайните“ на Голдщайн.

И докато за незнайно кой път обикалям „къщата на страха“, връщайки се по „Евлоги Георгиев“, се разминавам с жена на моите години, която гледа учудено как, зъзнейки на студа, снимам с телефона си покрива на съседната къща. Тя вади ключ, за да отвори вратата на отсрещната кооперация, която на вид е от началото на 30-те години, също в разчупени форми. Тогава, хващайки се като удавник за сламка, аз умолително я питам: „Знаете ли дали някой живее в тази къща? Или е опустяла напълно?“
Тя клати глава и ми казва: „Наследниците са в чужбина. Никой не живее там. Отдавна“.
„А какво е имало там по-преди? – продължавам с въпросите си. И не знам дали заради вълнението в гласа ми или по-някаква друга причина, тя не ми обръща гръб, а търпеливо ми обяснява: „Преди това беше музей на Светослав Рьорих“. „Цялата огромна къща“? – учудвам се аз. Или само етаж?“.
„Цялата, отвръща тя, нали помните Людмила Живкова…“ Помня, как да не помня, че в идеите ѝ „като за огън“ на Рьорих-баща и син бе отредено изключително място. Значи Международната фондация „Людмила Живкова“ е била сложила ръка на този имот.
Виждам, че жената е все още на двора и някак не бърза да влиза, затова припряно и с пресъхнало от вълнение гърло питам:
„А чували ли сте, знаете ли нещо за… преди това…“
Събеседничката ми сякаш вътрешно е подготвена за този въпрос, поглежда ме сериозно и право в очите ми изрича:
„Преди това тук е била милицията. Страшна работа… Когато прекарваха парното през 1985–1986 г., тогава завършвах гимназия, откриха такива работи….“
„Какви работи?“
„Имало много следи в мазето… Не са успели да ги заличат…“
„От кръв?…“
Тя нищо не казва, само утвърдително поклаща глава.
„Тогава, допълва тя, дядо ми беше още жив, той помнеше какво е било… Открили и други работи…“
След което с разтреперани ръце изважда ключа и влиза във входната врата на кооперацията си.

Кръв по стените в мазетата… И сигурно кости, докато са копали за парното…

Значи баба ми е била права…Знаели са за „лошото място“, затова е реагирала така и не ми е давала да се допра до решетката…

Изведнъж си давам сметка, че в съседство, на „Оборище“, е домът на писателя Мирослав Минев, там днес има паметна плоча, а той е бил приятел на дядо ми… Няма как да не са говорели за това…

Камионите или джипките със задържаните сигурно са спирали по тъмно пред двора откъм „Оборище“, откъдето бързо са изблъсквали задържаните зад високите железни врати. Пет дълбоки мазета. Докато оглеждам решетките, чувам гласа на младо оперно дарование, което се разпява в „Консерваторията“, от другата страна на реката. Представям си как в стихналия квартал по мръкване са се разнасяли викове или сподавени стонове. И как хората са живеели с този страх през годините, с всичко това…

Може би е дошло време да допишем тази страница в историята на прекрасния дом с кулички на „Оборище“. И да помислим за някакъв паметен знак, какъвто има на подобни домове в Прага, Будапеща, Варшава, дори и в Москва. Длъжни сме да изтръгнем тези спомени от забравата, за да преодолеем собствените си страхове. И да помогнем на мъртвите да победят смъртта.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗабравената книга
Следваща статияТри поеми в проза