Много го обичам Кюстендил през лятото, защото меланхолията от горещините се компенсира със събитията на богат и шарен „културен календар“. Затова привечер, тъкмо преди да ме налегне мировата скръб, се отправям към площада. В петък свиреше местният духов оркестър, после кино под звездите, а тази събота ме почерпи с „Международен конкурс за шлагерна песен Пей, сърце“, после, вече по тъмно, горе при крепостта Хисарлъка, е поредният августовски рок концерт.

Шлагерите са ми любопитни, инсталирала съм се пред сцената и нетърпеливо се оглеждам. На скамейките наоколо са се настанили някои от групите в очакване да им дойде редът и мога да ги разгледам отблизо. Предвидимо, средната възраст на съставите клони към това, което евфемистично се нарича „третата“, вокалите са предимно жени, музикалният съпровод – мъже с черни панталони и бели ризи. Изненада бе сценичното облекло на дамите, което възприех като задължителна униформа, докато хладно не ми поясниха, че не, било въпрос на избор. Оказа се, че всички или поне почти всички състави от българските градове са избрали дълги рокли в цвят, който първоначално ми напомни за костюмографията на Борис Далчев с неговото пристрастие към различните оттенъци на магентата. Но усещането беше по-скоро за нещо познато, обаче позабравено: сетих се, бордо! – цветът на плюшените покривки от официалните маси на „изнесените“ партийни форуми и празнични юбилеи от времето на соца. Подобна препратка като че идеално отговаряше на сладостното носталгично настроение на целия конкурс, но едва ли беше единствената причина за това масово съвпадение. От друга страна, може би унифицираното пристрастие към такова сценично облекло беше резултат от подсъзнателния стремеж на скромния самодеен артист към доближаване до червения килим, на който не му е отредено да стъпи? Забавно ми беше да психологизирам, а вероятно отговорът беше далеч по-прозаичен: дали пък тук-там, или почти навсякъде, в нашите градчета не са били складирани топове от предназначения за тържествени събрания червен плюш, от който общинските власти най-после са решили да се откажат и да го дарят за официалните рокли, с това допринасяйки за достойното представяне на съгражданките си в конкурса?

Едва ли бих могла да стигна до адекватен и еднозначен отговор, но съмнителната наслада от изпълненията на песни от рода на „Две съседки, две кокетки“ се разнообрази – нямаше опасност да ми доскучае. Така, развеселена от собствените си спекулации, разсеяно слушах изпълнението на трупата от Балчик, които пееха за някакви бели чайки. Вдигнах очи към чинарите в близката градинка, за да видя дали постоянно присъстващите там ята гарги грачещо ще изразят одобрението си, и установих, че са изчезнали.

Миг след това започна вихърът – бурята, която по-късно щеше да влезе във всички новини с гледката на двете изтръгнати 100-годишни ели, растящи пред Общината, на 50-ина метра от арката със сцената. Наоколо се разхвърчаха клони и стелажи, журито набързо прибра бумагите си и се укри, публиката нахлу в близкото заведение, чиито чадъри плющяха и се преобръщаха. Балчишките баби (както свойски ги бях нарекла, приравнявайки ги към собствената си патриаршеска възраст) все така пееха под акомпанимента на самоотвержено свирещите дядовци. Изкараха докрай въздългия текст, после се поклониха и се оттеглиха, подхващайки веещите се от вихрушката виненочервени рокли, които сега вече, в драматизма на ситуацията, ми заприличаха на завесите от голямата сцена на Народния театър.

Беше изключителен спектакъл – уникална илюстрация на екзистенциалистката концепция за героизма. В цялата му патетика се вписваше и моята фигура: един „Гюро Михайлов“, вкопан като истукан пред сцената, замерян със стелажи, картонени кутии и пластмасови чаши, но тръпнещ от страхопочитание и възхита.

После се запрепъвах по площада, успях да се прибера без поражения. Скоро бурята отмина, кметът призова разполагащите с резачки да помогнат при разчистването. Доста невинни дръвчета станаха жертва онази вечер, сред тях и една вишничка на моята улица, която обичах и която никого не би могла да застраши, защото беше прекалено ниска. Нищо не можех да направя – по улиците вървяха мъжаги със свирепи погледи, въоръжени с всякакъв вид триони. Както други от „селските“ разкази на Елин Пелин. И „Нане Стоичковата върба“ се оказа градски актуален повече от сто години след написването си.

Но това е познатият болезнен наратив за нашето културно наследство и атавистични импулси, за който сега не ми се мисли. Мисли ми се за друга „изтъркана“ идея: „силата на изкуството“, и като се опитвам да я напълня със съдържание, се връщам към страховитото удоволствие от спонтанното представление при арката. Беше си чиста проба естетическо удоволствие. Остро усещане за възвишеното в неговата свръхсетивна страховитост. Е, по-полека, още малко и ще кажа, че съм изпитала катарзис и нравствено прозрение. Балансирам безспорното си възхищение от възрастните изпълнители с отрезвяващи въпроси относно мотивите на артистичната им всеотдайност – съмнявам се, че непременно ги е водело чувството за върховен дълг. Дали пък в онези няколко минути не са се изживявали като оркестъра от „Титаник“, а може просто да са карали на автопилот, програмиран да не спира преди края на песните?

Все пак присъщият ми скептицизъм не може да се пребори с „телешкия“ възторг, който ме обзе тогава. Не го засенчват и по-късните ми разсъждения за ефимерността на начинанията ни и същевременно за упорството ни все пак да ги теглим – вариации по екзистенциалистки мотиви. Бях присъствала на възникването на невероятен пърформанс – уникален и бих го нарекла редимейд заради намесата на гръмовержеца Зевс, или поне на безсмъртния Еол – за абсурдността на който допринесох и аз със своята занемяла застиналост сред вихрушката. Това преживяване ме държи и до днес. Нещо повече, то се превърна в референтна точка на преценката ми за различни хибридни форми на съвременния театър, които ме отблъскват със своята дидактична предвидимост, смятам, че заради това опитите им за взаимодействие с публиката (поне с мене) не се получават.

Ще ми възразят: и какво – да чакаме помощта на гръцки божества или иначе казано, капризите на вятъра, за да ни се получи спектакъл?

Нищо генерално не искам да кажа – съвременното понятие за изкуство е толкова широко и обтекаемо, че опитите за дефиниции опират до Витгенщайновото „за което не може да се говори, трябва да се мълчи“. И все пак като пристрастен зрител, иска ми се да напомня, че пряката декларативност в театъра не води до съпреживяване с публиката, колкото и „елитарна“ (разбирай приятели и приятели на приятелите) и посветена да е тя. Банално предупреждение, но когато се пренебрегне, вятър го вее цялото послание на представлението.

Проф. дфн Правда Спасова е преподавател в катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в Националната художествена академия. Завършила е философия в Софийския университет, с докторат по естетика във Варшавския университет. Автор на книгите: „Изчезналата любов“ (2001), „Кратък пътеводител из европейската философия за художници“ (2007), „Американската аналитична естетика – въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ (2007) и др.