Начало Книги Лабиринтите на паметта
Книги

Лабиринтите на паметта

826

„Неразделните“, Симон дьо Бовоар, превод Красимир Петров, издателство „Колибри“, 2024 г. 

Книгата е родена (почти едновременно с „Мандарините“) през 1954 г., но е издадена много (34 години) след смъртта на авторката си, през 2020 г., от доведената дъщеря на Симон дьо Бовоар – Силви. Затова не е без значение, че героинята, от чието име се разказва, също носи името Силви. А така също, че когато е писана повестта, все още неосиновената дъщеря на Симон дьо Бовоар е на възрастта, на която са двете деца в „Неразделни“[1]. Шест години по-късно (тогава Силви е вече студентка по философия и е на възрастта, на която умира Заза, главната героиня[2]) Силви льо Бон става дъщеря на Симон и (официално) се превръща в Силви дьо Бовоар. Някъде тогава, в прословутата си лекция „Какво може литературата“[3], френската писателка ще каже, че смисълът на писането е именно в това: „Да се бори с времето, да се бори срещу забравата и в крайна сметка – срещу самата смърт“. Ето защо, вярва тя, разказването трябва да напомня чудодейния акт на възкресението. И което е по-важно, то трябва да пресъздава живите. Според образеца заложен в спомените. До тази идея стига и осиновената дъщеря на Симон дьо Бовоар, която в предговора към „Неразделните“ ни показва как сложната плетеница от тела, родства, спомени и текстове е формирала първо майка ѝ, а по-късно и самата нея. „Тайнствено като любовта приятелство“ ще нарече тази плетеница Силви дьо Бовоар и дискретно ще ни подсети (стр. 7), че то нямаше да бъде възможно, ако двете невръстни деца не са знаели за приятелството на Монтен с Ла Боеси. Нещо подобно ще признае и друг от героите в книгата – юношата Паскал Блендел. Той също ще излезе от страниците ѝ, ще оживее и (с врeмето) ще се превърне във философа Морис Мерло-Понти. Ала част от сянката му ще си остане в същите онези времена и събития, описани в романа[4]. Защото и той ще се влюби в Заза и защото същата тази любов ще го формира както като човек, така и като учен хуманитарист.

Оттам и свянът на иначе не чак толкова свенливата Симон дьо Бовоар. Да се говори ли за неща, които са по-реални от самия живот и които имат по-голяма художествена мощ от Изкуството? Имаме ли право (и възможност) да извадим сърцето си и да го оставим на показ? Отговорът, публикувайки „Неразделни“, ще даде въображаемата ѝ дъщеря Силви, и то след като умре и последният човек, който би могъл да помни описаните събития.

Така, точно век след сприятеляването на двете деца, тази повест ще дойде на бял свят, за да ни покаже, че няма нищо по-важно от лабиринтите на паметта. С уговорката, че ние не сме това, което помним. Нито онова, което разказваме. Нито онова, което се разказва за нас.

Вероятно затова книгата започва с признанието: „Вие не бяхте Андре и аз не съм тази Силви, която говори от мое име“. И все пак, коя е Андре/Заза, ще попитат по-нетърпеливите. Ще попитат още: за нея ли е историята? Или за нещо друго? За нещо неуловимо и неописуемо? Струва ми се, че отговорът е в предпоследното изречение: „Гробът ѝ беше покрит с бели цветя и почувствах смътно, че Андре бе умряла, задушена от тази белота“. Възможна ли е подобна смърт? Възможно ли е да се умре от белота? Вярно е, че има „бяла смърт“, но тази е друга. Това е белота, която пáри. (Неслучайно, когато Андре/Заза е осемгодишно дете, роклята ѝ пламва и бедрото ѝ изгаря до кост). В подобна белота няма нищо привидно и нищо неистинско. Затова и момиченцето, с простота не от този свят, заявява: „Омръзна ми да играя“ (стр. 24) и заживява с историите на Дон Кихот и Сирано дьо Бержарак. Живее не с поезията, а във или вътре в поезията, превръщайки стиховете на Мюсе и Вини в свой дом (41 стр.). Дали ѝ е било уютно в този дом или е живяла в него, защото е единственото място, където би могла да намери подслон? Сякаш в разплитане на загадката другото – вече превърнало се в жив класик на френската литература, четиридесет и шест годишно момиченце – ще разкаже за онази неразделност, в която две деца и днес, сто години по-късно, продължават да водят същия онзи разговор:

– След като не вярвате в Бога, как изобщо понасяте живота? (стр. 60)
– Но аз обичам живота…

Случайно или не, фигурите, които разговарят, все още са под сянката на смоковницата[5], ала дали тази смоковница е същата, под която са били Натанаил и Филип (Йоан 1:48), ние не знаем. Но ще научим, когато отново станем деца.

[1] Силви е родена на 17.01.1941 г. и съответно през 1954 г. е на 13 години.
[2] Зад чийто образ ясно и отчетливо се вижда фигурата на Елизабет Лакоен.
[3] Изнесена по повод на обществен дебат.
[4] Жанровата определеност на текста е сложна. Още повече че във френскоезичното литературознание между разказа и романа нима нищо. Но (при повече уговорки) можем да наречем „Неразделните“ новела.
[5] С него завършва първата част на повестта.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display