Иван Голев издаде „Сезонът на погребенията” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, Библиотека „Съвременна българска проза”, 2016), третата част от романовата си трилогия, включваща още „Дани” и „Брокат и парцали”.
Ето какво пише на корицата на новата книга:
„Нека заглавието на тази книга не ви стряска. Това не е тягостен роман, чийто сюжет се развива на прага на отвъдния свят. Нито печална равностметка на житейски път, стигнал до безизходица. Който е прочел първите две книги от трилогията, романите „Дани” и „Брокат и парцали”, знае, че героите на Иван Голев са всичко друго, но не и отчаяни хора. Тъкмо обратното, животът около тях и в тях кипи, обзети са от страсти, а съдбата ги води през често пъти горчивите, но винаги поучителни лабиринти на любовта и пречистването.
Странна смесица между неудачник и късметлия, Лазар Лазаревски продължава по свой начин да се бори за идеалите си, да обича и да бъде обичан. В постъпките му може да има много грешки, но липсва горделивост. Предаван и сам предавал, той не спира да се опитва да постигне това, към което всеки от нас се стреми: когато се тегли чертата, извършеното добро да е повече от стореното зло. Лазар знае, че – кой повече, кой по-малко – всички сме грешници. Ала покаянието ни е онзи светъл нимб, който, макар да не ни превръща в светци, озарява дните ни и ни прави смирени, мъдри и истински.”
Третият роман от трилогията излиза цели 9 години след втория – „Брокат и парцали” (Изд. „Зенит”, 2007)
На корицата на „Брокат и парцали” Иван Голев уточнява:
„Скоро след като завърших романа си „Дани“, почувствах празнота. Бях изоставил героя си Лазар Лазаревски в късната есен сам, с капчица дъждовна вода и две монети в шепата и със смътната надежда да сложи в ред объркания си живот. Какво ли правеше той сега? Беше ли намерил сили да забрави разочарованията си, да прости на другите за предателствата им и на себе си за собствените си грехове?
Не знаех, но много исках да науча. И – ако можех – да му помогна. Седнах отново зад компютъра. Така се роди този роман.“
Между втория, „Брокат и парцали” и първия роман от трилогията, „Дани” (Изд. „Зебра”, 2005) лежат само две години.
На корицата на „Дани” пише:
„Дани“ e новият, при това скандален роман на Иван Голев. Ако в досегашните си книги авторът деликатно и метафорично спестяваше на публиката своето виждане за живота, тук то е оголено откъм пуритански задръжки. Мотото, заето от култовия роман на Хенри Милър „Разпятие в розово. Сексус“ пряко ни насочва към откровената сексуалност на „Дани“. Не бива да смятаме обаче, че романът е закъснял изблик на неудовлетворени страсти или циничен реверанс към булевардната литература. Какво става в днешното семейство, кога любовта се превръща в извратеност, какви хора ни управляват, кой се разпорежда с парите ни, накъде върви светът са само част от въпросите, за които героите заплащат висока цена. Смехът и болката, естественият разказ и драматичните обрати са умело вписани в увлекателната сюжетна линия. Една българска Лолита разтърсва ценностната система на един застаряващ мъж, като го кара да направи своя мъчителен, но честен избор.”
С излизането и на третата част трилогията добива завършен вид и горчивият опус за главния герой Лазар Лазаревски зазвучава като едно от най-точните свидетелства за времето, което наричаме „нашия живот”.
Иван Голев не е от авторите, които постоянно подскачат на батута на медийното внимание. И затова с този текст, нарочно толкова преливащ от цитати, аз искам повече или по-малко да обърна внимание и върху „Сезонът на погребенията”, но и върху първите две книги от трилогията. Да не забравя да спомена – втората книга, „Брокат и парцали”, все още може да се намери в книжарската мрежа.
Силният старт на „Дани” през 2005 г., номиниран за наградите „ВИК” и „Хеликон”, се разби в липсата на всякаква горделивост и желание за шумене у автора му, а голямата пауза между втората и третата книга на практика лиши трилогията от цялостен и съсредоточен читателски интерес. Сега тази грешка донякъде вече може да се поправи.
За „Дани” например Владимир Трендафилов написа в една статия:
„Дани“ е една симпатична история за любовните и социални митарства на застаряващия герой-разказвач из катакомбите на София-център. Той е безработен, издържа го жена му, но подтиснатото му самочувствие на щатен храненик, носталгията му по радиожурналистическото поприще, от което е отлъчен, и задаващият се фронт на старостта го карат да трупа едно след друго купища секс-приключения. Точно те са в центъра на повествованието, а покрай тях текат житейски разсъждения, подробности от малката битова икономика и епизоди от голямата политика. Романът започва както и свършва, в един уловен преходен миг от живота на героя, сред външен и вътрешен хаос, прорязан обаче с нишки от една малко швейковски тип надежда, в смисъл че нещата са толкова шашави, че нищо чудно и да се оправят.
Романът си е позволил всички рискове да се провали, но е сполучил. Не заради друго, а защото разказва човешка история на адекватен език. Всичко в нея е лично и непринудено, няма и помен от амбиция да се представи, примерно, глобална панорама на днешната българска участ. Точно поради тази лекота на поставените цели, редица единични детайли светят и с обобщителна светлина. Езикът, вярно, е на места доста драстичен, като между войници в казармата или по порно канал. Но ако изключим няколко пасажа към края на книгата, никъде другаде не съм усетил да не си съответства с това, което би могъл да предложи — и въобще представлява — главният герой. Пълен паралел. Поне достатъчно пълен.
В „Дани“ Иван Голев определено е надминал себе си, това е най-добрата му книга. И едновременно с това е най-освободената от литературни амбиции. Не знам доколко разказвачът-герой му е автопортрет (и дали), но във всеки случай този разказвач-герой говори директно, ядно и саркастично като човек, на когото вече е писнало да се притеснява дали е симпатичен някому или не. И с това, напук на всичко, ни става даже симпатичен. Един редови битов българин, трезв, похотлив, без илюзии по адрес на себе си и другите, без особено въображение, силно просмукан с околната тиня, но оборудван с пъклено чувство за хумор и доста точни наблюдения над околните хора и неща. Четенето си струва.”
Когато „Дани” излезе през 2005 г., взех интервю с Иван Голев за в. „Сега”, където работех тогава. Интервюто излезе навръх 3 март и се превърна в най-четения текст в електронния сайт на вестника може би за месеци напред. Удивително е колко актуално звучи и днес това интервю. Или може би не е удивително, а просто – тъжно.
Ето това интервю:
Иван Голев: Най ме безпокои циганизацията на народа
едно интервю на Деян Енев
Ще срещнеш все повече обезверени хора, които живеят ден за ден – затова казвам циганизация. Преди имаше ред до смърт. Сега има свобода до хаос, твърди писателят
Иван Голев е роден през 1950 г. в София. Завършил е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на 6 театрални пиеси и на 15 книги – сред които 4 стихосбирки, както и прозаичните „Бронзовата лисица“, „Роботът“, „Когато бях вълк, а после цвете“ и „Охлю/бо/в. Отскоро на пазара е новият му роман „Дани“, спечелил номинация за наградата „Хеликон“ за тази година.
– Днес честваме Освобождението на България от турско робство. От какво не е свободна България в момента и кои са най-големите ти тревоги като българин?
– Май не сме свободни най-вече от себе си. Носим си трагедията, както краставият си носи крастата, и ни доставя луда радост да се дръгнем до кръв. Симеон може да не ми допада поради ред неща, но за едно е прав: чипът ни е сбъркан. Много сме черногледи, дребнави, завистливи. Като индивиди сме талантливи, находчиви, интелигентни, но като народ сме овце, да ме прощават послушните животинки. Макар че не сме и толкова послушни, а по-скоро сме хем вироглави, хем апатични. Чудна комбинация!… Бихме могли да претендираме за по-добра съдба само ако престанем да се държим един спрямо друг като съперници и врагове. С годините все повече вярвам в библейската поговорка: направи добро, пък го хвърли в морето. И все по-малко в другата, нашенската: направи добро – изяж лайно.
Тревогите ми са много. Но най ме безпокои циганизацията на народа ни. Нямам предвид само проблема с циганското малцинство, а декласирането на все повече хора, превръщането им в социални аутсайдери. В центъра на София това може да не се усеща толкова, но иди в крайните работнически квартали, или на трийсет километра в Перник, или малко по-нататък в Радомир. Иди в Лом, в Калофер, в Казанлък, в Ямбол, в Странджанско, по селата. България не е само София, Банско и Златни пясъци. Ще срещнеш все повече обезверени хора, които живеят ден за ден – затова казвам циганизация. Живот без дългосрочна програма, без трайни цели. Безработица или, в по-добрия случай, временна трудова заетост, докато се излапат отпуснатите по някоя програма средства. И после – пак в задънената улица. Колкото до самото циганско население, ако не интегрираме тези хора сред нас, ако не намерим начин да ги образоваме и приобщим, децата и внуците ни ще живеят сред едно все по-примитивно и криминализиращо се население. Днес сигурно 2/3 от тях вече са неграмотни. Какво ще могат да работят те, какво друго ще правят, освен мъжката част да върши престъпления, а женската – ясно какво. Виждаш и сега: влизат с каруците в нивите, крадат реколтата, секат до корен градини, гори. Не виня тях, виня българските псевдодържавници, които изградиха гета, вместо общежития. (Не в буквалния смисъл.) И още нещо. Ако продължи това разтваряне на ножицата между богати и бедни, държавата ни все повече ще се превърне в санитарен придатък към Европа. Петдесетина хиляди богаташи, 2-3 милиона слуги и останалото – лумпени, паплач. Може да са били тъпи Маркс и Ленин, но едно са прозрели: че на богаташа са му по-мили на сърцето другите богаташи, макар и чужденци, отколкото бедните му сънародници. Е, какъв народ ще бъдем тогава?! А господата и дамите, които ни управляват, не ги е грижа за това. Тях ги е грижа само да си уредят личния гечинмек, както би казал Захари Стоянов, и да са по БиТиВи и Канала.
– Вярваш ли на Бойко Борисов, че у нас вече няма мутри?
– Ако той наистина смята това, то интересно какво има тогава? Може би муцуни? Или зурли? Има ги, разбира се, и проблемът не е, че ги има, а че тези срещу тях не са си на мястото. Ако има воля, държавата може да ги смачка за една седмица. Но държавата не го прави. Защото в страна като нашата, с население по-малко от това на поне 100 града по света, интересите са преплетени като намотките в електромотор. И защото тогава юридическата гилдия от какво ще живее? От узаконяване на договори за продажба на пуканки?
– Ти беше успешен писател и преди 10 ноември. Какъв паралел правиш между двете епохи?
– Успял е смешка, нали? Да, понаписах това-онова, понатрупах някакъв опит, най-вече как не бива да се пише. И толкоз. А за паралела… добре, ето един. Преди имаше ред до смърт. Сега има свобода до хаос. Изобщо животът се оказа доста неподредено място. Но като се замислиш, и на гробищата цари известен безпорядък: един плаче, друг яде жито, трети копае гроб, четвърти краде цветята. А пети гледа изпод пръстта и се чуди за какво е цялата тази суетня… Що се отнася до самото ми писане, бих казал, че разликата е в следното: преди като че ли повече обичах да мистифицирам простото, сега предпочитам да демистифицирам сложното.
– С какво новият ти роман „Дани“ се отличава от предишните ти книги?
– „Дани“ е най-откровената ми книга. Няма шменти-капели, неразбираеми и за самия мен метафори, басни и залъгалки. Писах, както дишах. Директно, с назоваване на нещата с имената им, защото животът е кратък, а изкуството – мимолетно. Забавиш ли се с фокуса, зайчето избягало. Онова, от цилиндъра.
– В „Дани“ е обрисувана много добра, според мен, картина на прехода. Каква е твоята диагноза за прехода?
– Ще ми се да вярвам, че той няма да е с летален изход за повечето участници. Пъзелът на живота ни бе разритан от това капризно момиченце, съдбата, и от оцелелите му картончета започнахме, всеки според силите си, да подреждаме новия си личен пъзел. Ако си съвсем млад, примерно в ембрионалeн стадий, не е фатално. Но на определена възраст, след като дълго си живял като какавида, да се наложи да ставаш орел и да полетиш с най-смелите, е по-сложно. Всеки се опитва да си намери място в новия живот както може – един със зъби, друг с нокти, трети – замитайки с опашка. Аз предпочитам със сърце. Най-сигурният начин да заживееш нов живот е като не оставиш място за повече болка в сърцето си. Или максимум едно ъгълче, за да не забравиш съвсем какво е.
– В книгата впечатляват майсторски описаните сексуални сцени. Как ще отбиеш упреците на моралистите, които ще заклеймят романа ти като порнографски?
– Не смятам да давам отчет никому. Щом казваш, че сцените са майсторски, за каква порнография става дума? В порнографията няма душа, има само техника и анатомия. Смея да твърдя, че в „Дани“ всички еротични сцени са пропити от много чувства, невинаги, разбира се, любовни. Сексът е нещо основно в нашия живот – като храненето, съня, труда. Как да лиша текста си от него? Чрез секса хората се освобождават от страховете си, налагат властта си, общуват с Бога и, между другото, правят деца. Кое от изброените е вредно? Моят принцип е (вярно, може би малко късно взех да го прилагам), че което го има в живота, трябва да го има и в литературата. Тя е емоционалната памет на човечеството. Защо в паметта му да има бели петна, каквито в реалното му битие няма? Специално ние, мъжете, често мислим за секс и това, по известния бийт-призив, е по-добре, отколкото ако мислим за война. А ако някому тези сцени са в повече, нека ги прескочи и обърне страницата. Или резбата.
– Героинята ти Дани е тийнейджърка, в която главният герой Лазар до края остава платонично влюбен. Кое те спря като творец да напишеш българската „Лолита“?
– Не харесвам побългаряването на чужди образци. То си е препис, макар и художествен. И издава идейна безпомощност и комплекси. Но по-важното може би е, че предпочетох любовта да остане платонична, защото така давам шанс и на Дани, и на Лазар. Иначе той би бил поредният педофил, а бъдещето щеше да остане с една надежда по-малко. Впрочем, забравил съм, Хумберт Хумберт спа ли с Лолита? Не ми отговаряй.
– Какво би искал да кажеш на Ралица, един от най-плътните ти женски образи, ако можеш да я издириш в САЩ?
– „Върни се, патко мила! Знам, че и там не си щастлива, защото щастието не е в парите, а в илюзията, че е в тях. Ти вече нямаш тази илюзия, затова се върни в коневръза при уморените коне, които – самите ти тамошни нови другари го казват – не ги убивали, нали? Върни се да си почивате с Лазар в конюшнята и да гледате през дъските хубавата ни татковина, на която Господ й дал всичко – и зелена паша, и звезди, само дето, вместо грижовни коняри, й дал алчни конекрадци!“
– Нямаш ли чувството, че много от твоите читатели са сред този един милион емигранти, които напуснаха страната?
– И още как! Понякога ми иде да викна: ей, приятели, на кого ни оставихте? Защо да продължаваме да губим собствено зрение, за да отваряме тук очите на слепите? Зъл майтап, ама и истина. Навън са голяма част и от моите, и от твоите съученици, състуденти, хора с нашия вкус и интереси. Тук обаче останахме може би по-консервативните, а защо не и по-страхливите и некадърните. Както и част от децата ни, на които им е мъчно да ни гледат какви сме тикви зелени, но и поради това не смеят да ни изоставят, да не ни изядат прасетата.
– Как може да се помогне на българската литература?
– Има един конкретен, прост и евтин начин и не съм го измислил аз, а го има и в други страни. Годишно у нас излизат примерно сто романа и двеста стихосбирки. Министерството на културата инициира формирането на жури, което избира петдесет романа и сто стихосбирки. Изкупува по петстотин бройки от всяка и ги дарява на читалищните и училищните библиотеки в страната. Така това, което пишем, ще стигне и до най-бедния читател и ще се запази във времето. И цялата дандания ще струва не повече от цената на два-три луксозни джипа или няколко полета на правителствения самолет.”
11 години оттогава. Сякаш нищо не е мръднало. Но Лазар Лазаревски се оказа жилав човек.
И в това е голямата и най-ценна отлика между живота и книгите. Днес, когато катастрофичната информационна лавина е заляла отвред всекидневието, когато общият свръхтревожен фон на глобалните и на локалните процеси почти е препарирал и най-обикновените човешки жестове, изведнъж един роман със силата на словото си може да извика:
Лазаре, стани!
И то не с публицистичен патос, а с малките сияйни късчета истинска човешка близост, която е населила всяка страница от романа. И в която, ако си дадем сметка, е същинското ни „бомбоубежище”.
