„Лазарица“ от Йордан Радичков, постановка Симеон Димитров, костюми Грета Кръстева, в ролята Стоян Памуков, ДТ „Адриана Будевска“ – Бургас, премиера на 12 октомври 2021 г.
С размисли около печалното налично битие и качество на българския театър тръгнах с влака за Бургас (който влак, знае се, е бавен), за да ме отведе при най-дълбинно премислената „Лазарица“ сред немалкото в моя живот.
Симеон Димитров е носител на специална мяра в театъра. Ако трябва да я характеризирам с две думи, те са холистичност и мислене. Синтетичният свят на театралното се гледа като най-гостоприемното място за мобилизация на всички възможни сили и енергии на човешкото. Тяхната тоталност се координира от безпощадна, безостатъчна, неуморна мисъл, пронизваща и най-дребния детайл. Тя има в основата си духа и ума, за да обземе тялото с неговата емоционалност, сетивност, физиология. Мислещото актьорско тяло е темелът на преобразяването, за което говори той в теоретичните си текстове. Казвам го в началото, защото твърдя, че сегашната му „Лазарица“ е негов свръх-концентриран израз.
В постановката деликатно са акцентирани ядра на Радичковия текст, генериращи гръбнака ѝ. Мъдростта стои по-горе от съдбата – това е двигателят на цялото. По-горе от същата нелюбезна съдба, чийто пръснат скелет ще види Лазар в своята зима. По-горе от стихията, която преминава през човека, дирещ да се осъществи във външното, и го смачква. Отстраняването от това „външно“ се превръща от този хоризонт в предимство. Щъкането се разпознава като загуба на действителен живот. Мисълта става по-еластична, човекът се освобождава от натрупаните непотребности, от външно придобитото. Свиването на топло в своя полог, оставането насаме със себе си не е обаче преобразяващият ключ.
Душата болезнено провижда продължаващият да таи пукнат съд на гордостта си, тлеещите вражда и омраза, напиращите пустота и мъртвило. Сърцето установява, че зимата и вятърът са в него. „Но ако сърцето почне да изстива, с какво сърцето да загърна?“ Затова и при пълна свобода да действа няма да слезе Лазар от дървото. Но именно оттам, от бездната на своята ущърбност и мизерия човекът въстава срещу „фъртуната“. Като малкия Давид ще посегне да разбие челото ѝ с камъка на прашката си, ще се напъха в гърлото ѝ чак да я задави, до края си не ще ѝ позволи да пусне корени в гнездото. И в това ще разпознае висотата си.
Такава е динамиката на партитурата, с която трябва да се справи Стоян Памуков. И как го прави? Той подхваща публиката още от фоайето с изряден какофоничен концерт на тъпан, кавал, окарина… Вече в залата разяснява какво ще се покаже и какво се очаква от публиката. Първото, което прави на сцената, е кратък ритуал в памет на всички творили своите „Лазарици“, които не са вече сред нас. Този ритуал ще се повтаря преди всеки от сезоните, заради което Памуков слиза от „дивячката“ и „излиза от образа“. След ритуала се изказва съответната въвеждаща към следващия „сезон“ ремарка на Радичков и се качва Лазар на своето облайвано от кучето дърво.
В своята „пролет“ Лазар-Памуков е непосредствен, първосигнален, самоуверен. Още там обаче прозвучават уж спонтанно теми, които ще добият пълнотата си по-нататък. Органично аргументирано, постепенно отива Лазар към своята мъдрост, към проглеждането за своята драма. „Зимата“ зазвучава в собствено трагични обертонове. Бързата асоциация с Шекспировите трагични акорди не е без основание. Лазар на Димитров-Памуков се родее обаче повече със старозаветния Иов в неговата изоставеност от човеците и Бога или с новозаветния Лазар пред вратите на богаташа. „Лазарица“ на Радичков проговаря с цялата си антропологическа дълбочина, с цялата си ненамусена сериозност, с потресаващата си поетичност, тъгуваща за човека, но и утвърждаваща в тази си скръб неговото действително достойнство.
Зрителят трудно хваща вяра на изписаното върху плаката, че с постановката се чества и 70-годишнината на Стоян Памуков. Не вярва, защото осъществяваната телесно-ментална динамика е трудно постижима и за два пъти по-млади от него, във всеки случай за повечето от тях. Всичко това: и споменатата динамика, и „невъзможните“ преходи на излизане от действието и продължаването му точно от мига, в който е било „прекъснато“, се дължат на просто обстоятелство. Памуков е актьор от такъв тип и класа, така е дисциплинирал психосоматичното си цяло, че на сцената той не се „вживява“, но и не „представлява“. Умното му тяло се преобразява в такъв ключ, че споменатите „влизания“ и „излизания“ са чисто оптическа измама, следваща от натрупана школска рутина. Те са естествени измерения на единното, собствено театрално живеене. „Лазарица“ на Димитров-Памуков е театър в най-високия смисъл на тази дума. Незабелязването или неглижирането му от страна на гилдията би било позорно за нея.
