Начало Книги Изборът Лакомството
Изборът

Лакомството

Мюриел Барбери
09.04.2015
1343

„Лакомството” (изд. „Факел Експрес”) е първият роман на Мюриел Барбери, която българските читатели вече познават с „Елегантността на таралежа”. Публикуваме откъс от книгата.

Barbery_Lakomstvoto Cover 2В сърцето на Париж, в същия богаташки дом, който познаваме от „Елегантността на таралежа”, умира най-големият кулинарен критик в света. Възвеличаван, но и хулен от мнозина, Пиер Артан е решавал години наред съдбите на най-известните майстори готвачи, с леко драсване на перото е унищожавал и създавал репутации. Сега, когато изтичат последните му часове, той е преследван от една единствена мисъл – да намери онзи вкус, който помни като божествено усещане и който не може да назове. Изначалният, единственият ВКУС.

Така започва неговото пътешествие назад към началото, през юношеството до детството, по един път, осеян с незабравими ухания, най-невероятни вкусове и фантастични кулинарни шедьоври, огласян от разказите на спътниците в живота му.

 „Лакомството” е първият роман на Мюриел Барбери, преведен на 12 езика и продаден в 200 000 тираж непосредствено след излизането му. Колкото и да е изненадващ за един дебют, този успех е нищожен в сравнение с триумфа на следващия й роман „Елегантността на таралежа” (2006, в превод на български – изд. „Факел Експрес”, 2009), издаден в 6 милиона екземпляра и отредил на авторката си пето място в класацията за най-популярните писатели в света за 2008 г.

Родена през 1969 г. в Казабланка, М. Барбери завършва в Париж престижното Висше училище „Екол нормал”, преподава философия, заминава за Япония и Холандия и изчезва за цели девет години от литературната сцена, за да се появи отново през март 2015 г. с „Животът на елфите” – роман, който „Факел експрес” ще представи на българските читатели до края на годината

 

„Лакомството”, Мюриел Барбери, изд. „Факел Експрес”, 2015 г., превод от френски Александра Велева, художник Инна Павлова

 

ВКУСЪТ

Улица „Грьонел“, стаята

Когато встъпвах във владение на масата, правех го като монарх. Бяхме крале, бяхме слънца през тези няколко часа пиршество, които щяха да решат бъдещето им, да очертаят хоризонта – трагично близък или омайващо далечен и сияен – на надеждата да станат главни готвачи. Прониквах в залата така, както консулът излиза на арената, за да бъде приветстван, и откривах тържествено празненството. Онзи, който никога не е вдишвал упоителния вкус на славата, не може да си представи струята адреналин, която се разлива по цялото тяло, отприщва хармонията на движенията, изличава всякаква умора, изличава действителността, ако тя не се подчинява на заповедите на удоволствието, екстаза на безпределното могъщество, когато няма за какво да се бориш, и ти остава само да се наслаждаваш на завоюваното от теб и да се отдаваш до безкрай на опиянението от предизвикания от тебе страх.

Това бяхме ние. Властвахме като истински самодържци и господари на най-големите трапези на Франция, преситени от превъзходните ястия, от собствената ни слава и от утоленото желание – винаги точно толкова възбуждащо, колкото за ловното куче е и първата следа – да сме тези, които решават кое да отличат.

Аз съм най-големият кулинарен критик на света. Благодарение на мен това второстепенно изкуство се издигна до най-авторитетни висоти. Всички знаят името ми – от Париж до Рио, от Москва до Бразавил, от Сайгон до Мелбърн и Акапулко. Градях и рушах репутации; всички тези пищни угощения възглавявах – най-добросъвестно и безпощадно – аз; аз бях онзи, който ръсеше солта или меда на перото си надлъж и нашир по световните вестници, телевизионни предавания и най-разнообразни трибуни, където непрекъснато ме канеха да обсъждам онова, което дотогава бе интимна и запазена територия на специализираните издания или на появяващите се от време на време в ежедневниците кулинарни хроники. Аз бях онзи, който на списъка на моите завоевания забоде с карфица за вечността няколко пеперудки, бележейки по този начин най-прочутите готварски шапки. На мен и единствено на мен се дължат славата и падението на фирмата „Парте“, провалът на фирмата „Сангер“, блясъкът, все по-ослепителен, на фирмата „Марке“. Во веки веков, да, во веки веков аз ги направих това, което са.

Държах вечността в черупката на своите думи – и утре ще умра. Ще умра за четирийсет и осем часа, освен ако не се окаже, че умирам от шейсет и осем години насам и благоволявам да го забележа едва сега. Както и да е, присъдата на Шабро – лекаря и приятел, бе произнесена вчера: „Драги мой, остават ти четирийсет и осем часа“. Каква ирония! След десетилетия плюскане и реки от вино и всякакъв алкохол, след един живот, прекаран в масло, сметана, сосове, пържилки, непрекъснато злоупотребявайки с яденето и пиенето, в един живот, умело организиран и гальовно лелеян, моите най-верни адютанти – господин Черният дроб и неговият съучастник Стомахът – са в превъзходно здраве, а ме предава сърцето. Какво огорчение! Толкова съм упреквал другите, че не влагат нищо от него в готвенето, в изкуството си, без и през ум да ми мине, че може би именно на мен то не ми достига, това сърце, което ме изоставя така внезапно, с едва скрито презрение, поради това че точилото е наострило твърде бързо секирата…

Ще умра, но няма значение. От вчера, от Шабро, едно-единствено нещо е от значение. Ще умра, а не мога да си спомня един вкус, който ми се върти в главата и в сърцето. Знам, че този вкус е истината – първата и последната на целия ми живот, че в нея се крие ключът към сърцето, което тогава накарах да замлъкне. Знам, че е вкус от детството или от юношеството, едно оригинално и чудесно ястие отпреди призванието ми на критик, отпреди каквото и да е било желание или претенция да назовавам удоволствията от храната. Един забравен вкус, загнездил се дълбоко в мен, и който се разкрива в навечерието на живота ми като единствената истина – произнесена или приведена в изпълнение. Търся и не намирам.

 

(РЬОНЕ)

Улица „Грьонел“, портиерската стая

И какво още?

Не им ли стига, че всеки Божи ден им чистя калта от богаташките обувки, че чистя с прахосмукачка мръсотията от богаташките им разходки, че слушам богаташките им разговори и богаташките им дертове, че им храня кученцата и котенцата, че им поливам цветята и бърша сополите на отрочетата им, че им приемам новогодишните волни пожертвувания – единствено тогава те не се правят на богати, – че им дишам парфюмите, че отварям вратата на роднините им, че им разпределям пощата, натежала от богаташките им банкови извлечения, богаташките им ренти и богаташките им сметки на червено, че се силя да им отвръщам на усмивките и че освен всичко останало живея в богаташкия им дом, аз, портиерката, нищожеството, нещото зад стъклото на входа, което те поздравяват набързо, за да им е мирна главата, защото е някак притеснително да виждаш това старо нещо, свито в мрачната си стаичка без кристални полилеи, без лачени обувки, без пардесюта от камилска вълна, притеснително е, но същевременно е и утешително, истинско олицетворение на социалните различия, което оправдава превъзходството на тяхната класа, фон, на който изпъква тяхното великодушие, предмет за сравнение, който подчертава тяхната изисканост – не, това не им стига, защото освен всичко, освен че водя ден след ден, час след час, минута след минута и най-вече – и това е най-лошото – година след година това неприлично съществувание на отшелник, трябва и да разбирам техните несгоди на богати?

Ако очакват новини за Маестрото, да му позвънят на вратата.

 

СОБСТВЕНИКЪТ

Улица „Грьонел“, стаята

Най-ранните ми спомени са, че съм обичал винаги да ям. Не бих могъл да кажа точно какви са били първите ми гастрономически възторзи, но личността на моята първа любима готвачка – баба ми, не допуска големи колебания по въпроса. Празничното меню се състоеше от месо със сос, картофи в соса и достатъчно допълнителен сос. Така и не разбрах впоследствие дали беше детството, или рагутата, които не успявах да съживя, но никога повече не съм опитвал с такова блажено настървение – оксимороните са ми специалност, – като картофите на трапезата на баба ми, попили като гъба соса, направо да си оближеш пръстите. Дали именно това забравено усещане напира сега в гърдите ми? Дали няма да е достатъчно да накарам Анна да маринира няколко пресни картофа в сока на традиционния петел с вино? Уви, знам, че не ще помогне. Знам, че онова, което преследвам, е убягвало винаги от вдъхновението ми, от паметта ми, от размислите ми. О, вие, великолепни ястия с телешко варено, пилета по ловджийски до насита, смайващи петли във винен сос, страхотни фрикасета – всички вие сте спътниците на моето месоядно и обилно полято със сос детство. Скъпи мои любезни тенджери с аромат на дивеч, обичам ви, но не вас търся днес.

По-късно въпреки тези стари увлечения, на които никога не изневерих, вкусовете ми се насочиха към други кулинарни земи и към любовта към рагуто се насложи – с допълнителната наслада, която доставя съзнанието за собствения ти еклектизъм – настойчивият призив на чистите вкусове. Изяществото на милувката на първото суши по небцето не е повече тайна за мен, благославям деня, в който открих с езика си омайната и почти еротична мекота на стридата след филийка хляб, намазана със солено масло. Анализирал съм тънко и така изкусно и бляскаво вълшебната нежност на тази божествена наслада, че тя се превърна за всички в свещенодействие. Между тези две крайности – щедрата топлина на задушеното и кристалния образ на черупката, аз преминах през целия спектър на кулинарното изкуство и като истински естет енциклопедист бях винаги напред с едно ястие, но и винаги назад с едно сърце.

Чувам Пол и Анна, които разговарят тихо в коридора. Полуотварям очи. Погледът ми среща както обикновено съвършената извивка на една скулптура на Фанжол – подарък за шейсетгодишнината ми от Анна, струва ми се толкова отдавна. Пол влиза безшумно в стаята. От всичките ми племенници и племеннички той е единственият, когото обичам и уважавам, единственият, чието присъствие приемам в последните часове на живота ми и на когото, както и на жена ми, доверих, преди да изгубя говора си, своята безизходица.

– Ястие? Десерт? – попита Анна със сподавен плач в гласа.

 

Не мога да я гледам така. Обичам жена си, както винаги съм обичал красивите предмети в живота си. Това е положението. Като собственик живях, като собственик ще умра, без емоции, без сантименталности, без каквото и да е угризение, че съм натрупал имоти, победил души и същества – така, както се придобива скъпа картина. Произведенията на изкуството имат душа. Може би защото знам, че не могат да бъдат сведени до неорганичен живот, до безжизнените елементи, които ги съставят, може би затова не съм изпитвал и следа от срам да възприемам Анна като най-красивото произведение от всички, нея, която в продължение на четирийсет години е развеселявала със своята изваяна хубост и изпълнена с достойнство нежност покоите на моето царство.

Не обичам да я виждам как плаче. На прага на смъртта усещам, че тя очаква нещо, че страда от предстоящия край, който се очертава на хоризонта на близките часове, и се страхува, че ще изчезна завинаги в нищото, където няма никакво общуване – същото, в което живеем, откакто сме женени, същото, но окончателно, безвъзвратно, без надеждата, че утрешният ден ще го промени. Знам, че мисли или чувства всичко това, но на мен ми е все едно. Нямаме какво да си кажем, тя и аз, и тя трябва да приеме, че аз пожелах да бъде така. Единственото, което искам, е да го проумее, за да се уталожи едновременно със страданието й и моето раздразнение.

Сега вече нищо няма значение. Освен този вкус, по чиито следи стигам чак до преддверията на паметта си, която, сякаш разярена от това предателство, за което дори нямам спомен, се опълчва и упорито ми се изплъзва.

 

(ЛОРА)

Улица „Грьонел“, стълбището

Спомням си ваканцията ни в Гърция, когато бяхме деца – в Тинос, този ужасен остров, изпепелен и оглозган, който намразих от пръв поглед, от първото стъпване на твърда земя веднага щом слязохме от палубата и се разделихме с ветровете на Адриатика…

Една тлъста сиво-бяла котка скочи върху терасата и от там – върху ниската стена, която разделяше нашето курортно селище от невидимата къща на съседа ни. Една тлъста котка. Според стандартите на страната тя беше впечатляваща. Околностите гъмжаха от изпосталели животни с оклюмали глави, чиято изнурена походка ми късаше сърцето. Тази обаче бе научила явно много бързо законите на оцеляването – бе се справила успешно с препятствието на терасата, бе се добрала до вратата на трапезарията, бе се осмелила да влезе вътре и най-нагло се бе нахвърлила върху печеното пиле, възцарило се насред масата. Така и я намерихме – разположена пред храната ни, немного изплашена, може би само колкото да ни умилостиви, за да може да откъсне с рязка и опитна захапка едно крилце и да се измъкне през остъклената врата с плячката между зъбите, несъзнателно ръмжаща за радост на нас, децата.

Той, естествено, не беше тук. Щеше да се върне след няколко дни от Атина и щяхме да му разкажем случката – мама щеше да му я разкаже, сляпа за презрителната му физиономия, за липсата на любов, – той нямаше да й обърне внимание, вече поел към друго пиршество, надалеч, в противоположния край на света, без нас. Щеше да ме погледне все пак с проблясък на разочарование в дъното на зениците, ако не и на отвращение, а може би и на жестокост – най-вероятно и на трите едновременно, – и щеше да ми каже: „Ето как се оцелява, тази котка е жив урок“. И думите му щяха да прозвучат като камбана, която бие на умряло, изречени, за да ранят, за да измъчат изплашеното момиченце, толкова слабо, толкова нищожно – напълно незначително.

Беше груб мъж. Груб в движенията си, във властния начин, по който взимаше предметите, в самодоволния си смях, в хищния си поглед. Никога не го видях да се отпусне, всичко беше повод за напрежение. Още от закуската – в редките дни, когато ни подхвърляше като милостиня присъствието си – започваше мъчението; сред една психодраматична атмосфера – с насечени и прекъсвани вокални упражнения, ние обсъждахме оцеляването на Империята: какво щяхме да ядем на обед? Покупките на пазара се извършваха в пълна истерия. Майка ми превиваше гръбнак – както обикновено, както винаги. И после си тръгваше – към други ресторанти, към други жени, други ваканции, където нас ни нямаше, не съществувахме, сигурна съм, дори като спомени – съществувахме единствено в момента на тръгването може би, в момента, когато бяхме мухите, нежеланите мухи, които пъдиш с опакото на ръката, за да не ги мислиш повече, само тогава крилата ни придобиваха плътност.

 

Беше една привечер, преди мръкване. Вървеше пред нас с ръце в джобовете между дюкянчетата за туристи на единствената търговска улица в Тинос с царствена стъпка, без да се оглежда. Земята можеше да се продъни под нас – на него му беше абсолютно безразлично, вървеше и нашите крачета на тероризирани деца трябваше да скъсяват все по-голямата пропаст, която ни делеше. Още не знаехме, че това е последната ваканция, която прекарвахме заедно. Следващото лято посрещнахме с облекчение и възторг новината, че няма да ни придружи. Но трябваше много бързо да посрещнем друго бедствие – майка ни, бродеща като призрак из местата, където почивахме. Това ни се стори още по-лошо – със самото си отсъствие той успяваше да ни причини по-голяма болка от преди. Този ден обаче той беше с нас и изкачваше брега с отчайваща бързина – бях се спряла пред една кръчмичка, осветена от неонови лампи, с ръка на кръста, измъчвана от бодежи, и докато още се мъчех конвулсивно да си поема дъх, го видях с ужас да слиза обратно, следван от Жан, който, пребледнял от страх, беше вперил в мен големите си, пълни със сълзи очи; спрях да дишам. Той ме подмина, без да ме види, влезе в кръчмата, поздрави съдържателя и докато ние нерешително подскачахме отвън от крак на крак по каменното стълбище, посочи нещо зад тезгяха, вдигна ръка с три добре раздалечени пръста, за да каже „три“, направи ни бързо знак да влезем и седна на една маса в дъното.

Това бяха локумади – тези бухтички, идеално кръгли, които се потапят във врящо олио, колкото външната част да се зачерви и да хрупа, а вътрешността да остане мека и пухкава, после се намазват с мед и се сервират много горещи в малка чинийка, с вилица и с голяма чаша вода. Ето, винаги става същото. Мисля като него. Като него анализирам поредицата от усещания, като него ги обвивам в прилагателни, разтягам ги, разширявам ги в разстоянието на едно изречение, на една словесна мелодия и оставям от така смляната храна само думите на фокусник, които карат читателя да мисли, че е ял като нас… Няма съмнение, че съм му дъщеря.

Той опита една бухтичка, намръщи се, бутна настрани чинията си и започна да ни наблюдава. Без да го виждам, усетих, че до мен Жан преглъщаше с огромно усилие, а аз все отлагах момента, в който трябваше да поема нова хапка, и вцепенена, го гледах тъпо как ни наблюдава.

– Харесват ли ти? – ме попита той с дрезгавия си глас.

Паника и пълно объркване. До мен Жан тихо се задъхваше. Насилих се.

– Да – промълвих едва-едва.

– Защо? – продължаваше той с нарастваща студенина, но виждах, че в дъното на очите му, които ме оглеждаха наистина за първи път от години, се появи нова, непозната искра, една малка прашинка очакване, надежда, непонятна, тревожна и парализираща, защото отдавна бях свикнала да не очаква нищо от мен.

– Защото е вкусно – осмелих се аз, свивайки рамена.

Загубих. Колко пъти оттогава съм прехвърляла мислено и най-картинно този сърцераздирателен епизод, този миг, в който нещо можеше да се преобърне, в който неблагодарното ми детство без баща можеше да се превърне в нова, ослепителна любов… Вместо това върху болезненото платно на моите измамени желания секундите се изнизват сякаш на забавени обороти – въпросът, отговорът, очакването и после срив. Искрата в очите му угасва точно толкова бързо, колкото е лумнала. Отвратен, той се обръща, плаща и аз се завръщам отново в тъмницата на неговото безразличие.

 

Но какво правя тук, на това стълбище, с разтуптяно сърце, за какво предъвквам ужасите на отдавна отминалото време – да, би трябвало да е отминало, би трябвало да съм ги победила след толкова години необходимо страдание, на дивана, така упорита спрямо собствените ми думи и в стремежа да спечеля всеки ден малко повече правото да не съм повече цялата омраза, да не съм страх, а само самата себе си. Лора. Дъщеря му… Не. Няма да отида. Вече съм прежалила бащата, когото никога не съм имала.

Мюриел Барбери
09.04.2015

Свързани статии