Публикуваме откъс от второто издание на стихосбирката „Лаконично небе“ от Иван Пейчев (изд. „Орбел“, 2017), появила се преди 50 години, както и послеслова на професор Божидар Кунчев към актуалното издание.
ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН НЕСПОКОЕН ДУХ
„Лаконично небе“, емблематична книга в творчеството на Иван Пейчев, излиза в далечната 1967 година. Времето не е заличило нищо от нейната значимост като приобщаваща ни изповед на един неспокоен дух, съумял да изрази същностното, това, което е животът като болка и причина за окрилящите ни просветления.Сложният характер на изповяданите чувства се предпоставя от преживяното, родено в душата на поета, богата на пориви и терзания, на онези истини, от които напира тъгата.
Намерил пристан в един малък град, Иван Пейчев е сядал понякога край реката, за да пуска „книжни кораби“. Защото, както го е написал,„Истинските тъжни / и страшни кораби / откриват Америка“. Те са другото име на страшното познание.
Многолик и единосъщ, в затворения кръг на една необичайна чувствителност, той разрушава и строи непрекъснато мостове, които трябва да го изведат към брега на хората. Стиховете му за любовта, за морето, есента и Калофер, за всичко, с което е живял, са въздействащи признания, една разгърната метафора на тъгата и уморената надежда. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пише за тях. Те предават най-добре вътрешните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пейчев потъва в светлата меланхолия на тези здрачове. Те му помагат да се доближи до себе си и той боготвори есента, дала им живот.
Иван Пейчев отстоява непрекъснато своето право на самотен размисъл за истинското в живота. В онази далечна есен на първата ни среща, озарен от неговата неподражаема артистичност, аз почувствах мощта на едно човешко и творческо безкористие. И узнах, че неговите синоними са „всеотдайност“, „обреченост“ и „неподкупност“. Иван Пейчев ми сподели тогава нещо, в което беше вярвал през всичките си години: „Ние не можем без поезия. Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял. Аз не мога да си представя един свят без поезия“. Това са думи на роден поет, избрал изкуството за своя единствена съдба…
***
На Пейчев му се падна да живее в безцветни времена, в дългите и подли години на страх, лъжа и насилие. Затова той постоянно се завръща в себе си, в своето вътрешно време. Носталгията често му напомня времето, когато е вярвал. Тя е неговият истински живот, един живот със спомена за отминалото, за Вутимски и другите приятели, отишли си от света. Самотата е най-сигурното му притежание. Всъщност Пейчевата самота е най-интимната част в нагласата му, в която се раждат неговите образи и мисли.
Иван Пейчев остава до края с чувството на мъчителна неудовлетвореност, преминаващо и в гняв. Невъзможно му е да свикне „със грозотата на света“, „със нейната / жестока неизбежност“. Спасява се, затворен в себе си, със спомена и за морето, пресътворил го в стиховете си като образ на свободата и въобще на същностното, което носи в сърцето си. Едно море, в което капитаните са вече без своите екипажи. Море без хоризонт. Поетът не иска да бъде присвоен и подменен. Иска да се върне „в светлината на деня“, защото го измъчва съществуването му „в оная територия на ужаса“, създадена от него и най-вече от онези, които ненавижда. „Онези“ са бездарните в изкуството и живота, самото време. Време без посока и съдържание, принудило го да плува „без пристанища“. И накарало го да се чувства „безкрайно несъгласен“.
Иван Пейчев замина отдавна на своето далечно плаване и „кораба не ще се върне“ никога. Останаха ни стиховете му, с които и занапред ще живеем.
Божидар Кунчев
Иван Пейчев. „Лаконично небе“,изд. „Орбел“, 2017 г.
***
Остана само маската. Къде си ти?
Къде е твоето лице, очите ти,
сърцето ти, мечтите?
Дали си тук в бялото легло
или на оная бряг, където гларусите викат,
или на хоризонта, съкрушен от вечерта?
Защо не отговаряш? Казвай! Говори!
О, ти си вече никой,
ти си никъде.
***
Снегът засипва пътищата стари
и тебе, моя хубава Българийо,
и мъртвобяла пада тишината
над черните ръце на дървесата,
протегнати край всеки кръстопът.
Не ме проклинай,
студ сърцето пари,
във него мре доброто
и растат
годините на моята самотност.
***
Не съществува твоето море
с небе от влажен чист седеф,
с гемии, направени от вятър и покой.
Ти самия не съществуваш, капитане мой,
и никога за никъде не ще отплуваш.
Напразно ти сега мълвиш „Калипсо“,
измислица е и това название,
измислица е кораба
и само твоето страдание е истина.
О, капитане мой,
изxвърлен в кръчмата-пристанище,
където сетен хоризонт разкрива
на виното горчивата червена светлина.
***
Голямото небе валеше в мрака.
Течаха сиви и студени улици
и влачеха голямото небе,
единствената моя собственост.
Единствената моя собственост се движеше
със крачките и със посоките
на моите себеподобни
и ме напускаше,
превръщайки каналите
и локвите в небе.
Може би поради липса
на кураж и време,
поради страх от подражателство
не тръгнах,
не превърнах
единствената моя собственост
на крачки, на посоки,
на небе.
Не тръгнах,
не загубих
единствената моя собственост –
небето.
***
Свикни със грозотата на света.
Свикни със нейната
жестока неизбежност.
Свикни, че ти не ще се
върнеш неизбежен,
привикнал с грозотата на света.
Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота
и твоите констатации
за грозотата
ще са съвсем наивни.
Ти ще придобиеш
правото да бъдеш сам.
***
Преследван от резкия звън на трамваите,
гонен от сивия звук на огромни подметки,
фиксиран при всяко пресичане
от хиляди свирки,
докосван брутално
от погледи, лакти и дъжд,
сразен от мистериите на жаргона,
аз падам,
един невероятен гладиатор,
падам в мрежите на головата разлика
под ветото на стадионите,
които плюят семки.
***
Не ме оставяйте на този бряг.
Не искам да съм чужденец
за хората, за корабите, за морето,
чужденец
с най-страшното значение на тази дума.
Не ме оставяйте да срещам
погледи, ръце, курортни дюни,
курортни брегове.
Не ме оставайте пред хоризонта тъй непостижим
и тъй невероятно близък.
Не ме оставяйте. Спасете ме!
Страхливецо,
това е всичко, от което се нуждаеш
и на което ти си абсолютно чужд.
