Е, какво, госпожици и господа, не ви се иска да вярвате на грубата очевидност! Готови сте да признаете по-скоро, че тя не съществува. Колко му липсва на този тесногръд светоглед куражът да се погледнеш в лицето!

Левиатан. Към актьора

Да възпиташ, да тренираш в себе си следното качество: не се анализирай, не се наблюдавай отстрани. Не говоря за някаква безцеремонност, която подменя свободата, а за свобода от собствения поглед отвън, от мисълта „как изглеждам сега“. Не в смисъла: на коя страна да се извърнеш или как ти седи фланелката, а съвсем да забравиш за този поглед (!). Вместо това сам да наблюдаваш обекта заинтересовано, без да демонстрираш тази заинтересованост, дори да я криеш; наблюдавай себе си, но недей да „предлагаш“ на другите да те гледат.

Все едно не те тревожи наблюдават ли те в момента или не. Все едно си сам. Нека самата природа следи за себе си (и за теб). В този смисъл казвам това, което е невъзможно да си въобразиш – освобождаване от контрола. То самó ще работи вместо тебе несъзнателно.

Упражненията по „публична самота“ са в основата на работата в студиото на Ли Страсбърг. Той, разбира се, ги е заимствал от Станиславски.

* * *

Левиатан. Гледане на филма

Не, разбира се, че има собствено чувство. Но са нужни и трети лица – отражатели, от които можеш да чуеш нещо ново; дори в собствените си чувства намираш това ново. Сякаш се открива нещо, което по неясна причина не си видял до този момент. Откриваш истински важното не толкова в разговора след гледането, колкото в мълчаливата атмосфера на самото гледане на филма. Затова казвам, че в този момент не е нужно разбиране, нито тези несекващи разговори за „жизнеустройството“.

Тях не можеш да ги изприкажеш дори събеседникът ти да има същите възгледи по някои въпроси.

Всичко, всичко това е възможно, когато получим оригиналното копие на филма и поканим на премиерата. Сега трябва да се фокусираме върху въпросите на „изкуствоустройството„. За формата, за тъмните места в текста, за ритъма, за възможните купюри, за всички проблеми и проблемчета, ако има такива. Сега „обикновеният“ зрител не е особено нужен.

С идеите вече всичко е ясно, сега същността на работата е неотделима от сказуемото. Въпросът (ако има такъв) не е в това. Въпросът е единствено в чувството за цялото, не пречат ли някои дреболии, детайли или незадължителни места на цялото да се осъществи без препятствия.

* * *

Левиатан. Чувство за цялото

Приключих с монтажа, сега остава звукът, а това означава много работа. Освен това е нужно време, за да се отдалечиш от филма, да се абстрахираш, да си починеш, да се заемеш с някакви съвсем различни неща, за да можеш след някоя и друга седмица да го погледнеш с нови очи и евентуално нещо да промениш. Да изчистиш някои места, това задължително трябва да се направи. Както обикновено.

Какво ти дава отдалечаването? Освобождаваш се от неговия (на филма) плен, оглеждаш се и изведнъж виждаш някои ритмически неравности и грапавини, виждаш, че просто е било нужно смело да ги изрежеш. Но когато си вътре, когато се опитваш да слепиш сцените, когато търсиш техния ритъм и атмосфера, когато си така потънал в детайлите, че съзерцателността става едва ли не основният оценител на тази тъкан, а и самият инструмент за нейното създаване; когато си изцяло потопен в тази често неголяма изрезка от цялата картина – тогава не виждаш ясно.

Такъв е първият период на сглобяване на детайлите: виждаш все едно в микроскоп и най-малките нюанси, буквално молекулите, от които е създаден фрагментът. И тъкмо затова е нужен вторият период, който можем да определим като дистанциране. При това и в двете измерения на тази дума – емоционално и пространствено. Трябва с олимпийско спокойствие да погледнеш на всичко отвисоко, да обгърнеш целия филм и да го възприемеш като цялост, като един фрагмент, да видиш в една точка всички детайли на филма, както в разказа на Борхес „Алеф“; трябва да съумееш да обгърнеш с един поглед всичко това в цялост и тогава безжалостно, с хирургически цинизъм и съвършено дистанцирано, все едно не е нещо твое, а чуждо, да започнеш, без да се съмняваш, да режеш и да разместваш (ако е нужно), да се откажеш от онова, което си обикнал, от красивото и скъпото на сърцето ти, за да нанижеш детайлите на филма около една-единствена ос, да събереш около тази ос нагодените една към друга и съразмерни една на друга части на вълшебната огърлица.

* * *

Някоя си госпожа Б. нарича филма „Левиатан“ подъл и лъжлив, а режисьора обвинява в нелюбов не само към неговите персонажи, но и към хората изобщо. Един от аргументите на Б. е, че е невъзможно в такава сложна за главния герой ситуация неговият стар армейски другар да „на..бе жена му“. Между другото, пригласяйки й, една известна, интелигентна може би особа, попита блогъра Яблоков: „случвало ли му се е да на..бе жената на шлосера“? Всички тези наши образовани издатели и публицисти, признавам, пораждат крайно изумление.

Чуйте се само, госпожице Б.: „в такава тежка ситуация на..бал жената на приятеля си“… А в обикновена ситуация може? Колко вулгарен и лицемерен е светогледът на еснафа. Дори и на образования (в днешно време, ако човек си направи блог, за него вече казват, че е образован ). Е, какво, госпожици и господа, не искате да повярвате на грубата очевидност! Готови сте да признаете по-скоро, че тя не съществува, камо ли да кажете, че човекът е способен на всичко. Дори на това. Колко му липсва на този тесногръд светоглед куражът да се погледнеш в лицето! Откровено, без да си отместваш погледа. Свеждането на човека до същество, което действа по предварително зададен план – тъкмо това е нелюбовта към него, недоверието към неговата сложност, създаването на шаблона, а не на персонажа. Човекът в търсене на самия себе си – това е истинското име на човека.

Да, в нашата история Бог не изскача от машина, това би било лъжливо решение на цялата колизия. И тук нещата опират не до естетическия, а до етическия аспект, стига вече Той е изскачал от машината всеки път, щом на нас ни скимне. Време е самият човек да се раздвижи, да тръгне към Него, само така може да се разруши цикличността, „лошата безкрайност“ на собственото му съществуване, само така той може да стане значително по-голям, отколкото е и отколкото е бил вчера.

Човекът е в ставането, а не в застиването на едно място като камък. Ето кой е интересен. Не аморфният в своето постоянство – положителен/отрицателен – персонаж, не детерминираното същество, а живият, пластичен човек.

Госпожици и господа, вие просто тъпчете една и съща „хуманистична“ полянка и вече сте стъпкали цялата трева. Вечно сте взрени във вашите еднообразни митове за „най-важното“. И никак не можете да разберете, че истинският хуманизъм е да говориш с човека с цялата откровеност и без заобикалки… Разказвате си един друг сладки, приспивни приказки за десетохиляден път и винаги пускате мехури и слюнки на едно и също място. Ето я цялата ви „светлина в края на тунела“. Ето я цялата ви „неподлост“, дори не мога да намеря антоним. Не е честност, защото филмът „Левиатан“ е всъщност самата честност.

* * *

„Същинското мъжество е в това да обичаш живота, знаейки цялата истина за него“.

Довлатов

* * *

Справедливо ли е твърдението, че филмът „Левиатан“ е антихристиянски, че е насочен срещу Христос? Разбира се, че не. Той дори не е против Църквата Христова. Филмът е против църквата на йерарсите. Това е истината.

Когато ме призовават към мир и смирение, когато ми казват, че можеш да критикуваш Църквата, само ако си в нейното лоно – между другото Той ни учи да дойдем в света не с елейни речи, а с меч – ми се иска да попитам: как е възможно да се критикува Църквата отвътре, ако отвътре тя призовава към покорност и послушание, ако отвътре властва най-строгата йерархия.

Ако, бидейки въцърковен човек, тоест такъв, който е вътре в Църквата, ти изведнъж станеш неин критик, ще бъдеш незабавно изхвърлен „на улицата“, обявен за еретик, за човек с помрачен ум.

Тъкмо и само ако се намираш отвън, ти можеш, първо, да наблюдаваш несъвършенствата на публичния или обърнат навън църковен живот. И второ, да имаш пълното право да изказваш своето мнение за това. Странна ми е тази претенция за неприкосновеност на Църквата, която е също обществена институция като другите, та нали ние с вас живеем в светска държава.

* * *

Един сериозен и уважаван от мен човек, който е гледал филма, казва, че това е едва ли не „оскърбление, лъжлива клевета, неправда“ и какво ли още не. „Ако сте искали да оскърбите Руската църква, вие сте го постигнали“ – това е в общи линии цитатът.

Че филмът пада „от висотата на художественото изказване в публицистичната и дори злобна сфера и става почти памфлет“… Оказва се, че е много лесно да обидиш Руската църква! Не знаех това.

И колко неоснователна е тази забележка. Не очаквах от него такава слепота. Да оскърбиш можеш човека или човешкото в сърцето на свещенослужителя, но да засегнеш могъщото, незнаещо предели сърце на Христовото учение е невъзможно. Както не можеш да опетниш името Божие нито с хула, нито със сляпо идолопоклонство.

* * *

Някои (а такива има) считат, че хвърленото от мен обвинение в лицемерие е към цялата Църква.

На такива искам да напомня, че Църквата не е собственост на йерарсите, а събрание на всички вярващи. Църквата не е камъкът, от който е направено зданието, не са служителите на култа. Тяло на Църквата са всички вярващи хора.

Разсъждавайки по-нататък, лесно ще стигнем до простия извод: когато наблюдаваме в храма тайнството на молитвата, не можем да разберем какво има в сърцето на този или онзи човек.

Дали там е Бог, или някаква самоизмама? Обредоверие някакво или езичество, или най-обикновено, примитивно лицемерие?

Никому не е дадено да познава човешкото сърце? Само по плодовете.

А плодовете са различни, всичко това ни е добре известно. Като аргумент мога да приведа определението, известно не само на въцърковените хора, но употребявано и от самите свещенослужители – „тъмният двойник на църквата“.

С това понятие самите вярващи свързват лицемерието, което съществува и често се проявява в църковния живот. Спомнете си във филма лицата на обикновените хора в  църквата – особено лицето на момичето в бялата рокля или на другите енориаши, които по никакъв начин не са свързани със служението, стоящи на първия ред пред солея.

Би било глупаво да си позволя такива обобщения: да кажа, че всички, които се молят в храма, са лицемери, но не мога и да не се доверя на собствените си чувства, когато те ми подсказват, че тук или там мирише на лъжа.

Работата не е в енориашите, а в самото устройство на тази институция и вероятно в нейния устав, който премахва равенството между „Божиите деца“ и създава съблазънта на властта над „рабите Божии“.

Руският режисьор Андрей Звягинцев е роден в Новосибирск през 1964 г. През 1984 г. завършва  Актьорския факултет на Новосибирското театрално училище, а през 1986 г. постъпва в Московския държавен университет за театрално изкуство. От 1992 до 2000 г., когато дебютира като режисьор, работи като актьор в киното и театъра. През 2000 г. снима три епизода от телевизионния сериал “Черната стая” – “Бушидо”, “Затъмнение” и “Избор”. Филмът “Завръщане”(2003), който печели Златен лъв на филмовия фестивал във Венеция, е игралният му дебют. През 2007 г. филмът му „Изгнание“ получава номинация за Златна палма. Особено е известен с филма си „Левиатан“ (2014, Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм и номинация за Оскар в същата категория). Със своята остра критика към системата „Левиатан“ поляризира руското общество. Звягинцев е едновременно упрекван, че е очернил Русия, за да се хареса на западните ѝ „врагове“ и така да грабне престижния „Оскар“, и хвален, че е имал смелостта да постави теми като злоупотребата с власт, съдебния произвол и злополучния съюз между църквата и държавата.

Текстът е публикуван във „Вестник Европы“.

Превод: Димитрина Чернева