През 2020 г. френският президент представи спорна програма за борба с религиозния екстремизъм и с това, което той определи като „ислямски сепаратизъм“. Под въпросното понятие той визираше групите на политическия ислям в някои френски квартали и градове. Само броени дни по-късно се стигна до ужасяващ терористичен акт. Млад бежанец от Чечения обезглави учител по история, който бе показал карикатури на пророка Мохамед по време на урок за свободата на словото. В отговор френското правителство обяви строги мерки срещу екстремистите.

Всичко това повдигна важни въпроси относно свободата, на която отдавна се радват привържениците на политическия ислям на Запад и по-специално организацията „Мюсюлмански братя“. Лоренцо Видино – директор на Програмата за изследване на екстремизма в университета „Джордж Вашингтон“ и автор на книгата „Затвореният кръг: Присъединяване и напускане на „Мюсюлмански братя“ на Запад“ – описва тази ситуация като проява на бдителност от страна на умерените лидери спрямо заплахата от политическия ислям. Авторът разделя отношението на Запада към тези групи на две противоположни позиции: от една страна, крайната десница, която се противопоставя на всичко ислямско, а от друга – „съзнателно сляпото“ ляво пространство, склонно да отхвърля всяко обвинение срещу мюсюлманите под предлог, че става дума за „ислямофобия“.

Сближаването между политическия ислям и крайната левица

Това, което излага Видино, ни връща към дебата за връзките между политическия ислям и крайната левица. През последните десет години – по-конкретно след настъпването на т.нар. „Арабска пролет“ – все по-често се говори за западната подкрепа за ислямистките политически течения, олицетворявани от организацията „Мюсюлмански братя“. Това се прояви ясно при събитията в Египет, които предизвикаха гнева на местните хора срещу тогавашната американска посланичка в Кайро Ан Патерсън. Тя разкритикува протестите срещу бившия президент Мохамед Морси (лидер на „Мюсюлмански братя“) до такава степен, че демонстрантите издигнаха нейни портрети редом с неговите, настоявайки и двамата да си тръгнат.

Мнозина вероятно си спомнят от своето детство през 80-те години на миналия век, че терористите невинаги носеха традиционни имена като Абу Мусаб или Шейх ал-Ислям. Някои от тях имаха съвсем обикновени имена, напомнящи за известни футболисти – например Карлос Чакала (Илич Рамирес Санчес). Сред тях имаше дори жени с нежни имена като Лейла (Лейла Халед).

Както потвърждава писателят Ахмед Шафии в този контекст, мнозина помнят времето, когато терористите нямаха бради, а тероризмът не беше запазена територия само за мъжете. Тогавашните оратори не се опитваха да говорят на класически арабски, а последователите им не се стремяха към възстановяване на Халифата. До сравнително неотдавна – до края на 70-те години на миналия век – тероризмът беше предимно левичарски. В него участваха жени редом с мъжете и той не беше движен от религията. По-точно е да се каже, че не беше движен от „религиозни подбуди“, а от коренно различна идеология, специфични интереси и принадлежност към определени социални класи, не към религиозни общности. Наскоро излезе книгата „Бунтовниците: Историята на екстремистите, които отвлякоха 70-те години“, в която опитният британски журналист Джейсън Бърк разказва част от тази история.

В своя рецензия за изданието (публикувана 28 ноември 2025 г. в литературното приложение на вестник „Таймс“ The Times Literary Supplement) Ричард Инглиш отбелязва, че „в „Бунтовниците“ са представени два вида насилие: трансграничният тероризъм на радикалната левица и революционното насилие, свързано с ислямския екстремизъм“. Той допълва: „Джейсън Бърк отразява политическото насилие, на което е бил свидетел в журналистическата си практика в продължение на десетилетия, той е автор на редица трудове по темата, сред които и ключовата му книга „Войните на 11 септември“, издадена през 2011 г. В новото си изследване той черпи от богатия си опит, за да представи подробна хронология на отвличания, бомбени атентати, убийства и други акции. Текстът изобилства с вълнуващи подробности и се основава на интервюта, проведени от автора, както и на множество публикувани или архивни източници“. Инглиш обръща внимание и на факта, че „двата свята, описани в книгата, са тясно свързани въпреки очевидните си различия“.

В статията си за изданието „The Independent Arabia“ Шафии цитира Нийл Макфаркуар, който започва своята рецензия за книгата „Бунтовниците“ (публикувана във вестник „Ню Йорк Таймс“ на 12 януари 2026 г.) с историята на мъж и жена, отвлекли самолет: „През август 1969 г. мъж и жена, обучени от Народния фронт за освобождение на Палестина, отвличат американски пътнически самолет, летящ от Рим за Тел Авив. Те го приземяват в Дамаск, където предната му част експлодира, след като пътниците и екипажът са вече евакуирани“.

Макфаркуар посочва, че „Лейла Халед е сред участниците в това отвличане и още същия ден се превръща в икона на палестинската кауза, предизвиквайки както бурни похвали, така и остри критики. Тя се опитва да установи контакт с пътниците, като им раздава бонбони и цигари, обяснявайки, че целта ѝ е да привлече вниманието към израелското потисничество над палестинците, както и към левите революционни каузи по целия свят. Джейсън Бърк отбелязва, че „за нейна изненада тези любезни опити да раздава бонбони и цигари са посрещнати с хладина от страна на заложниците“. Въпреки това Лейла Халед продължава да се позиционира пред тях с думите: „Ние сме част от Третия свят и от световната революция“, като не пропуска да отправи „поздрав към всички, които съчувстват на потиснатите по света“.

70-те години

С този епизод Джейсън Бърк подготвя сцената за мащабния си разказ, посветен на насилието от края на 60-те до началото на 80-те години на миналия век. Изследването се основава на обширни проучвания, фокусирани върху палестинските тренировъчни лагери, германските затвори и улиците на Кайро и Техеран. Макфаркуар отбелязва, че Бърк акцентира специално на 70-те години, тъй като това е „десетилетието, в което насилието претърпява коренна промяна“. Докато първите самолетни похитители съзнателно избягват убийствата в стремежа си да превърнат палестинската кауза в „световен кръстоносен поход“ за левите революционери, към края на същия период масовите кланета вече се превръщат в основна тактика, възприета от сунитските и шиитските радикални групировки.

Джейсън Бърк посочва, че и двете движения се стремят да се противопоставят на мощни глобални фактори като ционизма, империализма и капитализма, които според тях потискат човечеството в епохата след Втората световна война. Левичарите, а впоследствие и религиозните екстремисти набират инерция до голяма степен поради нежеланието на правителствата в Близкия изток да подкрепят широките народни маси. Става дума най-вече за онези хора, които масово мигрират към големите градове в търсене на възможности за достоен живот, който обаче им се изплъзва.

Петролният паричен излишък

„На фона на огромните приходи от петрол, които заляха Иран, шахът харчеше разточително за пищни тържества и за личната си сигурност въпреки главоломно растящата инфлация. В същото време в Египет канализационните води изтичаха директно от повредените тръби на площад „Тахрир“, докато скъпите вносни стоки заемаха рафтовете в магазините и изместваха евтиното местно производство.“ „Междувременно, отбелязва още Джейсън Бърк, арабски бизнесмени се стичаха в Гиза, за да пълнят джобовете на западащи вариететни артистки с пачки пари“ – като под „Гиза“ авторът без съмнение визира по-конкретно известната с нощния си живот улица „Ал-Ахрам“.

„С ескалацията на общественото недоволство – пише Бърк – новите технологии започнаха да разпространяват шокиращи кадри на насилие и потисничество по целия свят. Левите радикали жадуваха за революционна борба и черпеха вдъхновение от Мао, Ленин, Маркс, Че Гевара и Франц Фанон. А след победата на Израел в Шестдневната война през 1967 г. техните идеологически текстове допринесоха за мобилизирането на лявото пространство, което вече припознаваше палестинците като „знаменосци в една световна битка“.“

Сблъсъкът на култури в тренировъчните лагери

Пратинав Анил (във вестник „Гардиън“ от 22 октомври 2025 г.) отбелязва, че „Палестина заема централно място в книгата „Бунтовниците“. Гневът от Накба (Катастрофата), окупацията и западната подкрепа за Израел са основната движеща сила на борбата през този период“. Тъй като по онова време отвличането на самолети е сравнително лесно постижимо (мерки като проверка на багажа и металдетектори на летищата все още се отхвърлят като твърде рестриктивни), този гняв намира израз именно там. „Резултатът е кървав карнавал на трансграничния тероризъм, достигнал своя връх през 70-те години, когато въздушните отвличания се превръщат в своеобразен ритуал на съзряването“ за тогавашната радикална младеж. Анил допълва, че в изследването си Бърк не се задоволява само със сухите факти, а улавя „духа на епохата чрез детайли като бакенбарди, слънчеви очила, барети и пистолети „Берета““. Авторът се стреми да поддържа „увлекателен и обективен стил, представяйки бойците по-скоро като ексцентрични персонажи, отколкото като строги идеолози. Например Кодзо Окамото – член на Японската червена армия – е бил обсебен от две неща: вишневия цвят и пестицида ДДТ. В същото време германките от фракцията „Червена армия“ (Баадер-Майнхоф) съчетават диалектическия материализъм с печенето по монокини в Аман, „което предизвиква сериозен шок у палестинските им домакини“.

Този културен сблъсък се оказва ключов елемент. Рецензията на Нийл Макфаркуар също потвърждава, че палестинските тренировъчни лагери в Ливан и Йордания „първоначално са олицетворение на общата цел, тъй като привличат новобранци от далечни страни като Япония и Никарагуа, както и представители на основните опозиционни фракции в Иран. Тази коалиция обаче се разпада с края на големите световни конфликти (като войната във Виетнам), които дотогава подхранват радикалния ентусиазъм, а и съветският блок постепенно започва да отслабва. Сътрудничеството затихва и поради факта, че западните радикали „не проявяват абсолютно никакъв интерес към обществото, историята и културата на хората, които ги приютяват“, както пише Бърк. Сексуалната освободеност, практикувана сред марксистите, шокира консервативните мюсюлмански бойци, които впоследствие поемат пълния контрол над палестинската кауза.

Мюсюлманските революционери

Бърк стига до заключението, че не е изненадващо, че мюсюлманските революционери в крайна сметка надделяват над левите си партньори в Близкия изток. Причината е, че срещу левицата се обединяват множество мощни фактори. На първо място това е целият Западен блок, а впоследствие – и Ислямската революция в Иран. Първоначално режимът в Техеран привлича на своя страна левите фракции, но скоро след това аятолах Хомейни се обръща срещу тях и започва „да смазва бившите си съюзници, подкрепян изцяло от мнозинството от иранския народ“. В тези бурни процеси ислямът остава най-сигурното убежище срещу социалното отчуждение за онези представители на работническата класа, които са мигрирали в големите градове в търсене на препитание. Бърк допълва: „Комунизмът и социализмът предлагаха справедливост, но пренебрегваха идентичността… докато политическият ислям предлагаше и двете, макар и придружени от прояви на крайно насилие“.

Големият прелом настъпва в средата на 80-те години на миналия век. Тогава „повечето европейски активисти се пренасочват към други каузи – например опазването на околната среда, докато арабските и иранските революционери се ориентират към религиозния фанатизъм“. Джейсън Бърк посочва също: „Като поставиха сигурността над мира, Израел и неговите западни съюзници допринесоха за създаването на най-опасните си врагове“.

Пратинав Анил отбелязва, че много от левите революционери, за които Бърк разказва, са били „практически неграмотни“ в теоретично отношение. „Единственото, което ги вълнува, е самото приключение, а не утопията, към която то е трябвало да ги отведе… Джейсън Бърк посочва, че провалът на левицата създава идеологически вакуум, който бързо бива запълнен от политическия ислям.“ И така, на мястото на Лейла Халед, която раздава бонбони и цигари на заложниците си, „се появява религиозният „джихадист“, който не се спира дори пред ужаса на масовите кръвопролития и множеството човешки жертви. Докато левите похитители се стремят да популяризират палестинската кауза, ислямистките камикадзета извеждат на преден план целта за пълно унищожение на неверниците“.

Нийл Макфаркуар също подчертава, че „дошлите след това джихадисти се оказват още по-непреклонни“. В подкрепа на това Бърк разказва историята за активизирането на Абдуллах Аззам – палестински сунитски богослов и член на организацията „Мюсюлмански братя“:

„Една нощ през 1969 г. в Йордания Аззам чува песен, изпълнявана от преминаваща група палестински марксисти. Той отива в лагера им, но те го изгонват, след като отказва да се извини за обида, отправена по адрес на Че Гевара. Докато крал Хюсеин преследва и разгромява левицата в Йордания през 70-те години, Аззам продължава да пише антиимпериалистически статии, които оставят дълбок отпечатък в Близкия изток, макар тогава властите да не им обръщат заслуженото внимание. Към края на десетилетието обаче Аззам вече се е превърнал, по думите на Бърк, в „един от най-важните и влиятелни гласове в сунитския ислям, призоваващи към радикални решения“.“

Около 1980 г. Аззам започва да проповядва, че ислямът ще възвърне истинската си сила и слава единствено чрез „джихад“. Според него противопоставянето на съветската инвазия в Афганистан от 1979 г. е първата битка, която трябва да се води „срещу атеистите, комунистите, ционистите, евреите и американците“. Не след дълго Аззам се превръща в наставник на един благочестив, но разочарован млад саудитец от заможно семейство на име Осама бин Ладен.

Оттук нататък без съмнение всички знаем как продължава историята – или поне до този момент, защото никой не знае кога и къде ще избухне следващият зрелищен удар.

В продължение на повече от десетилетие Джейсън Бърк провежда десетки интервюта, „разговаряйки с похитители на самолети, бивши служители на Мосад и разузнавачи. Преглежда секретни правителствени документи и хиляди медийни публикации на 12 езика. Благодарение на това той увлича читателите си с кратки и показателни биографични скици, представящи разнообразните му герои – от основателите на фракцията „Баадер-Майнхоф“ в Западна Германия до аятолах Рухолах Хомейни“. Богатството от събрани материали му позволява да придаде на изследването си и забавен характер, което читателите едва ли биха очаквали. Авторът не пренебрегва и откровено нелепите персонажи. По думите на Нийл Макфаркуар: „Част от участниците в тази епопея изглеждаха комично поради пълната си некомпетентност, макар да имаха агресивни намерения. През 1970 г. лидерът на бойците от Западна Германия падна по време на тренировъчна атака в палестински лагер в Йордания, тъй като държеше да носи тесни кадифени панталони. През 1975 г. фракция от леви активисти планираше да порази израелски самолет на препълнен летищен терминал в Париж с ракета, скрита предварително в тоалетната. Те обаче не бяха предвидили, че опашката пред тоалетната в неделя ще бъде толкова дълга, и така пропуснаха своя шанс“.

Ричард Инглиш коментира този аспект, отбелязвайки, че макар много от тези „революционери“ да са „демонизирани в други изследвания и публикации, Бърк ги представя като сложни човешки същества, а не като карикатурни чудовища… Хрониката на техните действия и описанието на въздействието им върху жертвите – което е винаги ужасяващо – не му пречи да ги покаже в крайна сметка като хора“.

Епохата на левия тероризъм 

Представянето на подобна обща история на политическото насилие – както ляво, така и ислямистко – от 60-те до началото на 80-те години на миналия век, изглежда напълно естествено от научна гледна точка. По някаква причина обаче днес това не е толкова очевидно, доколкото тази връзка е оставена на заден план и изглежда изненадваща за мнозина. Причината е, че през последните десетилетия ислямистите изцяло поеха щафетата от своите леви предшественици и обсебиха световната сцена до такава степен, че в съзнанието на хората тероризмът вече се асоциира единствено с тях. Този силен фокус и почти пълната забрава на епохата на левия тероризъм вероятно са естествен резултат от огромното влияние на ислямистките групировки. По думите на Ричард Инглиш именно те преформатираха идентичността на самия Запад: „Той вече не представлява благочестивата противоположност на атеистичните комунисти, а се превърна в светска крепост, предпазваща от религиозния фундаментализъм“.

Когато говорим за левицата и нейния тактически съюз с шиитския и сунитския политически ислям, няма как да не обърнем внимание на задържането и ареста на Николас Мадуро, както и на плана на президента Тръмп за борба с нарастващото влияние на крайната левица, която си сътрудничи с джихадистки ислямистки движения, подкрепяни от Иран, „Хизбула“ и „Мюсюлмански братя“.

Свалянето на Мадуро не е изолирано събитие, а начален етап от налагането на една съвсем различна глобална „операционна система“. Под ръководството на Тръмп Съединените щати действат от позицията на единствен полюс, който се стреми да пренареди света със силови средства, а не просто да управлява международните баланси. Оста на злото, която Вашингтон счита за заплаха, вече не се разглежда като поредица от отделни казуси. В този контекст Венецуела е тясно свързана с Иран, а Иран – със Северозападна Азия и по-конкретно със Северна Корея. Тази връзка не е географска, а функционална и се изразява в споделена сенчеста икономика, мрежи за трафик на оръжие и пари, идеологически наративи, използвани като параван, и съюзи за взаимна защита.

Алиансът между левицата и политическия ислям

И тук става ясен съкрушителният удар, нанесен върху световната левица. Историята не приключва с падането на Мадуро като съюзник на Иран и Русия, а се простира до символичния удар по популистката левица, която след разпадането на Съветския съюз се крепеше на три опасни стълба: популизъм, монопол върху властта и сенчеста икономика. Това политическо течение не оцеля заради някакъв успешен модел за изграждане на модерна държава, а защото съумя да създаде алтернативни източници на финансиране след оттеглянето на основния си спонсор. Корупцията се превърна в система на управление, търговията с наркотици в определени случаи стана основна политическа артерия, а връзките с държави извън международното право осигуриха предпазна мрежа. С течение на времето Южна Америка в голяма степен се превърна в арена, на която официалната държавна власт се сблъсква с картелите, сключва съюзи с тях или бива инфилтрирана от техните структури.

Ето защо падането на Мадуро се превръща в тежък удар за световната левица и нейния догматичен образ – възприемана като „крепост на народната съпротива“, левицата често се храни с тази реторика, докато зад кулисите разчита на контрабандата и черните сделки. Когато Вашингтон сваля по този начин един от най-изявените ѝ символи, той не просто отстранява геополитически опонент, а разбива източник на финансиране, влияние и идеологически наративи, като изпраща ясно послание и към останалите: никоя държава не е достатъчно далеч, за да се изплъзне от американската хватка.

Брак по сметка

В този контекст се откроява и въпросът за съюза между световната левица и политическия ислям. Той не представлява невинно идеологическо партньорство, а по-скоро брак по сметка. Опитът показва, че този съюз се основава на една-единствена предпоставка: „Имаме общ враг, следователно сме партньори“. На Запад привържениците на политическия ислям често се прикриват зад левите медии или зад реториката за правата на човека и малцинствата, намирайки в лицето на левицата готова предизборна и медийна платформа. В държавите с мюсюлманско мнозинство понякога се наблюдава обратното – левите сили се разтварят в ислямистката реторика или се присъединяват към нея в общи фронтове, враждебни към Запада и глобалните ценности, използвайки агресивния език на омразата срещу т.нар. „глобална арогантност“ и „див империализъм“ като идеологически параван.

Регионалната история предлага съвсем ясни примери за това – съюзът на светските баасистки или социалистически режими с Иран, просъществувал въпреки дълбоките идеологически противоречия. Причината е, че политическата им функция е идентична: укрепване на властта, разширяване на влиянието и защита на мрежите за трафик на оръжие и пари. Най-ярък пример в това отношение беше Сирия под управлението на династията Асад. Там наративите за „съпротивата“ се преплитаха тясно с военно-икономически структури от силов тип, което в крайна сметка доведе до всеобща катастрофа. Опитът доказва също, че когато става дума за догматични и закостенели режими, мирната опозиция рядко е способна и достатъчна, за да се постигне тяхното сваляне. Падането на сирийския режим не би било възможно без регионална и международна намеса. По същата логика отстраняването на Мадуро нямаше как да се случи без прякото и решително действие от страна на САЩ.