На 19 -ти февруари бях на паметника „Васил Левски”. Видях снайперистите, разположени върху покрива на бъдещия музей на изящните изкуства. Беше по залез, светлината им идваше отзад и те снимаха околността. В началото, преди да заемат позициите си. Видяхме и жандармерията, пиеща чай на крак до своите ръбести автомобили, които излъчват нещо странно. Да, странно, не страшно. Телата на тези метални коли би трябвало да плашат със своята ледена и сурова форма, но поне у мен предизвикват повече усещането за един друг, красив живот и с това реактивират сетивността ми към лайфстайла.
Усещането за другия живот идва от духа на седемдесетте, по-точно от нещо конкретно от този период. Имам предвид дългите следобеди в римските квартири на артистичната италианска интелигенция, която атакува понякога карабинерите. През полуотворения прозорец влизат унилостта на Тибър и пиниите. Ако кажа, че вътре, в квартирата, която си представям, звучи „Pini di Roma” от Респиги, ще стане кич. Нека стане.
Гледайки автомобилите на жандармерията, си представям такива неща, вероятно защото тези бронирани коли са от същото онова време – от края на седемдесетте или от началото на осемдесетте. И защото колите на жандармерията ни са италиански машини. Примерно.
Има едно нещо, което не се казва почти никога за Васил Иванов Кунчев.
И то е, че той не може и не бива да бъде мислен днес като „жив”, и „съвременен”, вместо като „идеален”. Не цитирам никого буквално, но употребените от мен тук изрази отдавна са станали обичайни както за официалното, така и за всекидневното говорене за Васил Левски. Всекидневното се влияе от официалното. Вярно е, разбира се, и обратното.
Не мислим Левски като жив и динамичен. Така е, защото Левски е в голяма степен измислен, въобразен и значи застопорен.
Но е вярно същевременно и това, че продължаваме да го доизмисляме.
Няма нищо тежко или срамно в истината, че Левски като конструкт на националната идеология и памет, като средоточие и проекция на идеали, е закован в паметниците си. Не виждам проблем в митологизирането на неговата личност, стига да оставаме трезви относно това, че едно такова влюбване може да бъде и коварно. По-умни от мен са обяснявали защо Левски не бива да бъде виждан като икона. Но Левски е проекция и заедно с това проект, казвам пак.
Да, може би ще е най-точно да се каже, че Левски е проектът, който се опитваме да завършим и който никога няма да успеем да завършим. Не поради неспособност, а поради това, че в смисъла на този проект е заложено да остане отворен и неосъществен. Иначе ще сме се изчерпали. Няма да имаме вече проекти иначе.
Напрежението около паметника на Васил Левски от онзи ден беше предизвестено и се знаеше, че властта, която неизменно е представена там на всеки 19-ти февруари, ще бъде конфронтирана. А властта е проблемна сега, така че се очакваше да има различни групи, които ще се ругаят взаимно и които може би ще влязат във физически сблъсък. Поради това този път охранителният режим беше по-затегнат от обикновено. Министър- председателят не присъстваше на церемонията. Посещението му в чужбина съвпадна фатално с отбелязването на годишнината от обесването на Левски.
Колите на жандармерията ни са коли втора ръка от чужбина. И в това има нещо много романтично, което разтоварва тези железни коли от тяхната страховитост. Тъй като ги прави артефакти със стойността на предмета, поел и попил в себе си история, която е чужда на националната. Камионетките на българската жандармерия все още не са антики, но имат богато минало.
Железните, ръбати каросерии на жандармерията ни.
Колко е красиво всъщност, че българското национално пространство днес е място на рециклирането! Вагоните и локомотивите у нас също са рециклирани например. Обожавам по-новите ни влакови композиции с техните розови седалки и зелените стени и пердета. Вагони в германско-австрийски производствен стандарт и с полъх на австрийско-германска естетика от началото на 90-те. Американска естетика впрочем, защото в онези години германско -австрийският дизайн я следваше вярно.
Слава Богу, колите на жандармерията ни не са като украинските!
