Колко всеизвестна, колко популярна и обичана на родна земя бе Румяна, говори фактът, че нейде през началото на 90-те един ден получи по пощата поздравителна картичка, адресирана по следния неочакван начин: „София, за Румяна Узунова”.

Не само в България, но особено в България, националната съдба са я ковали преди всичко мъже. Казаното важи с пълна сила и за новата ни национална история, независимо от гръмките уверения на партийната идеологическа пропаганда за равнопоставеност на мъжа и жената. Двата пола бяха равнопоставени само в низините на обществото – там, където жената наравно с мъжа лееше бетон и ореше кооперативните поля, за да обезпечава кастовите привилегии на онези партийно-правителствени номенклатурчици, пред чийто лукс и блясък чорбаджи Марко и дребнобуржоазните му наследници от ХХ в. изглеждаха истински просяци. По високите етажи на властта, където се вземаха стратегическите решения и се разпределяха държавните блага и облаги, българската жена присъстваше само по изключение и формално, само като екзотичен декор и алиби за обещаната, но несъстояла се еманципация на половете. Тази неравнопоставеност бе унаследена и от младата ни демокрация, в която мъжете недвусмислено доминираха – недвусмислено доминират те и до днес. Но тъкмо защото гражданското битие се оказа територия преди всичко на мъже, малкото женски имена, които станаха съавтори на новата ни история, се открояват с особена отчетливост. Едно от тях е на моята близка приятелка и колежка от емисиите на Радио „Свободна Европа” Румяна Узунова…

Колко всеизвестна, колко популярна и обичана на родна земя бе Румяна, говори фактът, че нейде през началото на 90-те, когато ръководеше кореспондентското ни бюро в столицата, един ден получи по пощата поздравителна картичка, адресирана по следния неочакван начин: „София, за Румяна Узунова”. Разбира се, подобна известност не пада от небето – тя се създава, градена и изграждана е дума по дума от Румяна цели десетина години наред: от пристигането ѝ при нас в РСЕ нейде през началото на 80-те, та чак докато споменатата пощенска картичка я откри (вече в демократична България) само по името ѝ. Създавана, градена и изграждана не само с упорит труд и с журналистически талант, а и с неимоверна гражданска смелост. Милиони са и до ден днешен радиослушателите, които имаха внезапната радост да посрещнат любимата си водеща на летище София в дебрите на комунистическия тоталитаризъм. Когато демокрацията гостува на диктатурата, рискът е двустранен, но гостът е изправен пред живата опасност домакинът да се саморазправи физически с него. Предан ученик и последовател на предвестника и учителя на Гестапо – Чека, българската Държавна сигурност неведнъж е демонстрирала, че при всяка попътна среща със свободомислието предпочита физическия погром пред политическия диалог. А е така, защото докато демокрацията е неизчерпаем извор на нови и нови алтернативи, еднопартийното начало не обича алтернативата – безалтернативността обича. Така, като представител на свободното слово, Румяна пристигна в София с намерението да влезе в диалог с тоталитарните регламенти и нрави, но какво тоталитаризмът възнамеряваше с нея, си оставаше загадка. Изходът от която можеше да се окаже гибелен за гостуващата. Ще се опитам да разкажа защо и как.

Беше нейде през втората половина на 80-те. Макар и тихомълком бойкотирана от родния партиен елит, стартиралата в Кремъл перестройка не остана без последици и за нас, българите. Изневиделица монолитната българо-съветска дружба, на която десетилетия наред се крепеше еднопартийният деспотизъм, се оказа негов най-опасен враг. Софийските тоталитаристи с почуда установиха, че в новите условия заплахата за режима идваше не толкова от ненавижданата буржоазна идеологическа диверсия, не от хищните капиталистически акули и техните разузнавателни и пропагандни централи, не дори от Пентагона и НАТО, колкото от самия център на международното комунистическо движение. Това обстоятелство бе коварен удар под кръста, то постави източноевропейските номенклатурчици в нова, непозната ситуация, за която те, както между впрочем и целият останал свят, не бяха подготвени тактически. Едно е да воюваш срещу превърнатата от родната идеологическа пропаганда в мистификация буржоазна идеологическа диверсия, друго е да се противопоставиш на великия братски Съветски съюз, на вожда и учителя на цялото прогресивно човечество, предопределен да поведе и отведе народите в световното царство на комунизма. Подобна битка е психологически най-тежка, а тъкмо откъм Москва идваха все по-настойчивите призиви за либерализация. Колко наплашени бяха родните деспоти от международния развой на събитията и новата роля на Кремъл в тях, свидетелстват и жалките опити на партийната ни цензура да затрудни достъпа на българските граждани до обновените и либерализирани съветски средства за масова информация. Да брани страната не от ненавиждания Запад, а от КПСС, за вездесъщата Държавна сигурност се оказа нова, непосилна задача. Но макар и дезориентирани, сталинчетата в София съвсем не бяха сдали фронта, вкопчили се бяха с нокти и зъби в номенклатурните си привилегии и си въобразяваха, че ще векуват по комитетските си кресла. За техен ужас обаче се оказа, че КПСС и Свободният свят воюват рамо до рамо срещу тяхното тоталитарно господство. На Свободния свят не му остана нищо друго, освен да се възползва от новосъздалата се ситуация за целите на демокрацията. От бърлогата на класовия враг малкото предаващи на български западни радиостанции ден след ден и нощ след нощ наливаха масло в огъня. Начело със „Свободна Европа”, разбира се, с Румяна Узунова начело. Още година-две преди падането на режима в тон с новия дух на времената, на който Държавна сигурност вече не можеше да противостои, благодарение на натиска на международната общност дългогодишните заглушавания на нашите предавания стихнаха. Да се слуша РСЕ си оставаше все още опасно, но опасността беше вече поразмита – за това, че тайно си слушал вражеската радиостанция вече не изпращаха по наказателни лагери, не изселваха, не уволняваха дори от работа. Ако ухото на тиранина има най-остър слух, гражданските сетива и на тиранизираните бяха подобаващо изострени от тиранията: родният творец на благата начаса усети безсилието на местните деспоти пред новите международни фактори. В РСЕ зазвъняха телефоните – отначало само от София, после и от по-големите градове, а накрая – и от дълбоката провинция. Нововъведените звукозаписващи устройства в радиото будуваха денонощно, техните ролки денонощно се въртяха и пълнеха с гласовете на хиляди сънародници, които протестираха срещу издевателствата на режима. При това много от слушателите ни протестираха вече не анонимно, а поименно, често оставяйки и адресите, и телефоните си. Ние ги набирахме от Мюнхен, звъняхме и по домовете, и по работните им места, разисквахме с тях, давахме гласност на протеста им и с това им станахме по-любими, по-близки и свои от родните медии, до които партийната цензура не допускаше критичните им гласове. В дъното на този проект стоеше Румяна Узунова, тя ръководеше целия този многогласен диалог с родната радиоаудитория, в който пълномерно участваха и интелектуалци, и редови български граждани, и жертви на режима, и негови апологети дори. При което еуфорията и от двете страни на Желязната завеса бе така неукротима, че ние, редакторите, почти спяхме в радиото. Така Румяна се оказа в епицентъра на потресаващите за цялата ни цивилизация събития: тя имаше най-точна представа за обстановката в отечеството, духовно тя живееше изцяло в България – само физически битуваше в баварската столица. Но и това не ѝ стигна – през първата половина на 1989 г., месеци преди сриването на комунистическия режим, по нейно изрично настояване РСЕ я изпрати в София. В очите на днешните ни съвременници това може да изглежда естествено, тогава обаче то беше истински революционен акт. Да прекрачиш от бърлогата на класовия враг, от редакторския кабинет на най-ненавижданата пропагандна институция на прокълнатия Запад в царството на комунистическия деспотизъм, не е шега работа. Румяна не тръгна на поредната служебна командировка – на мисия тръгна. За разлика от демокрациите, диктатурите са непредсказуеми. Обстановката в родината беше колкото обнадеждаваща, толкова и критична: никой не знаеше, никой не бе в състояние да предвиди какъв обрат могат да вземат зародилите се граждански вълнения, в онзи преломен момент съвсем не бе изключен и кръвопролитния румънски модел. Неутолимата класово-партийна жажда за мъст чакаше в засада зад Калотина и като човек, изпитал на собствената си кожа и жилото, и меда на комунизма, Румяна съзнаваше ясно опасността. Само човек с нейния гражданския кураж можеше да се реши на подобно безумие. Направи го не по някакви кариеристични подбуди, които ѝ бяха природно чужди, а от родолюбие и идеализъм. Които пък ѝ бяха присъщи. Зная колко клиширано звучи казаното, зная обаче и че е вярно. За нейно и за наше общо щастие Румяна оцеля и физически, и духовно – държавната администрация в София ѝ създаваше безброй трудности, бойкотираше тихомълком на всяка крачка кореспондентската ѝ дейност, зловещи анонимни телефонни заплахи я будеха нощем, но да тръгне на открита саморазправа с нея, режимът така и не посмя. Късно, късничко бе вече – старите агентурни оръжия бяха ръждясали, тънещи от десетилетия в канцеларски уют, родните оръженосци на правата вяра бяха залинели по бюрократизираните си ведомства, в Москва реформаторите ден след ден надделяваха над догматиците от старата болшевишка гвардия, цяла Европа, целият свободен и несвободен свят кипяха в предчувствие на общото си демократично бъдеще. Първите ѝ стъпки на родна земя бяха посрещнати не само от радушното гостоприемство на хиляди редови граждани и реформаторски настроени интелектуалци, а и от злостните, клеветнически строфи по неин адрес на един поет, който, вместо да се зарадва, че най-после след половинвековно отсъствие свободна Европа проходи на Балканите, кълнеше и проклинаше Румяна, че е дошла да внася в страната ни чужди нрави и чужди политически модели. Грозните обругавания, с които Дамян Дамянов напусна литературното поприще, за да се превърне в клеветник от най-долнопробен махленски тип, отекнаха безследно като глас в пустиня – път назад, към дебрите на сталинизма вече нямаше, а пътища напред, към чертозите на демокрацията се виеха бол и бол. Впоследствие се оказа, че ние, българите, избрахме най-лошия, най-негодния от тях, че вместо да развием модерни, социални пазарни отношения, ние лекомислено напуснахме хода на историята и свърнахме към примитивизма на един домарксов капитализъм, познат ни само от романите на Дикенс, но тогава това нямаше значение. Тогава погнусата от комунизма бе станала така неудържима, че ние бяхме готови да го заменим и с фашизъм дори. Съзнавам колко неподобаваща и колко опасна е подобна готовност, психологически обаче тя бе обяснима – колкото и да бе недопустима политически.

За дръзкия си подвиг, за многото понесени рискове и за приноса си в победата на демокрацията Румяна бе възнаградена подобаващо от американските ни работодатели: мъмрения, заплахи за уволнение, по едно време даже ѝ бяха отнели микрофона. Обвинена бе преди всичко в опит за „побългаряване” на нашата журналистическа дейност. Вярно е, че бяхме българска антикомунистическа редакция, вярно е обаче също, че наш работодател бе американският конгрес, който, предан на опортюнистичното политическо поведение на целия Запад, хем целеше подкопаване на Съветската империя, хем търсеше мирно съвместно съжителство с нея. Това амбивалентно, това противоречиво, това лицемерно политическо поведение нас не ни устройваше. Не за съжителство с лъжата и злото копнеехме ние, работещите в РСЕ политемигранти – ние целяхме гибелта на комунизма и тържеството на демокрацията в нашите изстрадали страни. Външнополитическите интереси на Свободния свят съвпадаха обаче само частично с интересите на нашите източноевропейски народи и от това историческо, от това съдбовно разминаване само болка извираше. За американските ни директори, за които комунизмът бе не лична участ и лично страдание, а обект, който те изследваха хладнокръвно, с академична добросъвестност от луксозните си кабинети в Мюнхен и Вашингтон, ние, редакторите в отделните национални секции на РСЕ, бяхме прекалено антикомунистически настроени, за нас те бяха прекалено компромисни в търсенето на помирение с една тоталитарна система, заплашваща да унищожи цялата цивилизация. Тъкмо затова дисидентите в комунистически условия като Румяна изведнъж се оказаха дисиденти и пред микрофоните на Радио „Свободна Европа”, тъкмо затова блестяща ведомствена кариера направиха не те, а онези генетични опортюнисти, онези безличия, онези ведомствени хора, които не блестят нито с присъствието, нито с отсъствието на особени таланти, които с еднаква готовност се нагаждаха към всяка конюнктура и които аз с чиста съвест бих окачествил като стожери на онази диктатура на посредствеността, която е повсеместна, която не знае географски, национални и политически граници и чиято бездуховност диктува от веки веков до веки веков съдбата и на целия Свободен свят. Всички онези, които се опитаха като Румяна да се разграничат от това международно царство на безличието и посредствеността, демонстрирайки характер и отстоявайки собствена позиция, платиха висока цена за дързостта си. Плащат я и днес под егидата на една псевдохристиянска – християнска по име, но не и по духовно съдържание – цивилизация.

Още преди да емигрира заедно с малолетната си дъщеря от най-добрия от световете в гнездото на осите, в София Румяна си бе създала име на дисидент, тясно свързан с малцината критично настроени и другомислещи интелектуалци като Михаил Неделчев и Светлозар Игов. Това си име тя защити доблестно и пред микрофоните на РСЕ. В художествените ѝ дарби аз се съмнявам – несъмнени, за сметка на това, са качествата ѝ на журналист, на човек и на гражданин. Нелеката ѝ работа в българската секция на РСЕ, гражданската ѝ самоотверженост, както и мястото ѝ на колега и приятел в онези мъчителни изгнанически години, когато водехме със силата на словото студената война срещу най-злия режим в цялата ни национална история, мога да обобщя с думите на Мери Ръсел Митфорд, изречени по адрес на Джейн Остин: „Целеустремена, точна и сдържана”. Нейните литературни опити в България (а впоследствие и в Мюнхен) едва ли ще прокарат диря в националната ни културна история, гражданският ѝ подвиг обаче ще остане завинаги побит като знаме в плътта на историята. Тревясали днес и запустели с времето, лекомислено позабравени и от жертви, и от палачи, и от летописци, фронтовете на Студената война, която благодарение и на нашите скромни усилия не прерасна в гореща и в чиито ежедневни битки премина най-съдържателната част от биографиите ни, носят и нейното доблестно име…