0
1119

Легенда за пияницата светец

Joseph_Roth_(1926)

Два сборника с произведения на австрийския писател Йозеф Рот издаде Black Flamingo: „Немият пророк“, събрани разкази, и „Легенда за пияницата светец“, новели. Съставителството и преводът са на Владко Мурдаров. Публикуваме новелата „Легенда за пияницата светец“.

rot4aСветовната си популярност Йозеф Рот дължи преди всичко на романите си „Радецки марш“, „Йов“, „Хотел „Савой“. Но в разказите и новелите му не по-малко личи неговата способност да наблюдава света край себе си. В разказите си той разгръща делнични истории на трагични фигури, застигнати от нещастна съдба. Немският критик Марсел Райх-Раницки нарича „Легенда за пияницата светец“ една от най-хубавите легенди, които са сътворени през ХХ век. Наред с нея в едноименния том са включени и други творби: от ранната новела „Бунтът“, която някои приемат за исторически роман, до последната „Левиатан“ за търговеца на корали Нисен Пиценик.

Йозеф Рот ( 1894 – 1939) e белетрист, есеист и публицист. Роден е в еврейско семейство в Швабенхоф край Броди, Източна Галиция. Следва германистика и философия в Лемберг (днес Лвов) и във Виена. През 1916 г., в разгара на Първата световна война, се записва доброволец в австро-унгарската армия и попада в руски плен. От 1918 г. е журналист във Виена, а по-късно в Берлин. От 1923 до 1932 г. работи като кореспондент за Франкфуртер цайтунг. През 1933 г. напуска Германия и заживява в Париж, където става естествен водач на емигрантите и пламенен оратор срещу Хитлер. След налагането на националсоциализма в Германия книгите му са забранени и изгаряни. През 1939 г. в Амстердам излиза голямата му новела „Легенда за пияницата светец“, в която писателят е втъкал и свои преживявания.

rot2Йозеф Рот умира само на 45 години в Париж, в приют за бездомници. Ранната му смърт – както свидетелстват негови приятели, е от алкохолизъм, както и от отчаянието, което изпитва в емиграция.

Йозеф Рот продължава традицията на виенския социален роман, той е автор на сантименталното, хронист на един изчезнал свят. Голямата му страст е старата Хабсбургска монархия, след нейната разруха писателят поема по пътя на безродниците. Той обича самотата сред тълпата, вживява се в ролята на бохем, пише романите си в кафенета, обграден от последователи. Неговите герои са също самотници, които търсят посоката, „бунтовници без кауза“ ги нарича критиката.

Йозеф Poт има вродения талант да разказва за хора и истории и притежава съответния талант да бъде гениален слушател на такива истории.

Херман Кестен

Всяка страница, всеки ред на Йозеф Рот е като строфа от стихотворение, изковано с най-прецизно съзнание за ритъм и мелодика.

Стефан Цвайг

„Немият пророк“, „Легенда за пияницата светец“, Йозеф Рот, изд. Black Flamingo, 2015 г, превод Владко Мурдаров, 17 и 16 лв.

 

ЛЕГЕНДА ЗА ПИЯНИЦАТА СВЕТЕЦ

 

През една пролетна вечер на 1934 година някакъв улегнал господин слизаше по каменните стъпала, които водят от един мост над Сена към брега й. Там обикновено, както е известно на цял свят, но въпреки това в нашия случай си струва да бъде припомнено, спяха, или по-точно нощуваха бездомниците на Париж.

Един от бездомниците случайно се зададе срещу улегналия господин, който впрочем беше добре облечен и създаваше впечатление за турист с намерение да съзерцава забележителностите на непознати градове. Този бездомник беше точно толкова дрипав и жалък, както и всички останали, с които споделяше битието си, но на добре облечения улегнал господин той, изглежда, се стори достоен за особено внимание; не е известно по какви причини.

Както вече казахме, свечеряваше се и долу, под бреговете на Сена се беше смрачило повече, отколкото горе на кея и по мостовете. Бездомният и очебийно дрипав мъж леко залиташе. Той сякаш не забелязваше улегналия, добре облечен господин. Господинът обаче, който изобщо не залиташе, а крачеше уверено и право напред, очевидно беше забелязал отдалеч залитащия. Той направо препречи пътя на дрипльото. Двамата застанаха очи в очи.

– Къде отивате, братко? – попита улегналият, добре облечен господин.

Другият го погледна за момент и след това каза:

– Не знаех, че съм имал брат, и не знам къде ме води пътят.

– Ще се опитам да ви покажа пътя – каза господинът. – Но не ми се сърдете, ако ви помоля за нещо необичайно.

– Готов съм на всякакви услуги – отвърна дрипльото.

– Виждам, че не сте безгрешен. Но Господ ви изпрати на пътя ми. Положително имате нужда от пари, не се обиждайте от тези думи! Аз имам твърде много. Бихте ли ми казали съвсем чистосърдечно колко ви трябват? Поне за момента?

Другият помисли няколко секунди и каза:

– Двайсет франка.

– Това наистина е твърде малко – отговори господинът. – Навярно ви трябват двеста.

Дрипльото отстъпи крачка назад и изглеждаше, че ще падне, но се задържа на крака, въпреки че залитна. И после каза:

– Естествено, че двеста франка са за предпочитане пред двайсет, но аз съм човек на честта. Вие, изглежда, ме вземате за някой друг. Не мога да приема парите, които ми предлагате, и то по следните причини: първо, защото нямам честта да ви познавам; второ, защото не знам как бих могъл да ви ги върна; трето, защото няма да имате възможност да си ги поискате. Тъй като аз нямам постоянен адрес. Всеки ден спя под различен мост на тази река. И въпреки това, както вече подчертах, аз съм човек на честта, макар и без постоянен адрес.

– Аз също нямам постоянен адрес – отговори улегналият господин – и аз също живея всеки ден под различен мост, и все пак от сърце ви моля да приемете тези двеста франка, които са впрочем смешна сума за мъж като вас. А що се отнася до връщането, ще е необходимо да започна от доста далеч, за да ви обясня защо не мога да ви посоча банка, в която бихте могли да върнете парите. Защото аз станах християнин, след като прочетох историята за малката светица Терез де Лизийо. Сега съм поклонник на малката статуя на светицата, която се намира в църквата „Сент Мари де Батиньол“ и която вие лесно ще откриете. Така че щом намерите жалките двеста франка и съвестта ви настои да не останете длъжен с тази смешна сума, идете в „Сент Мари де Батиньол“ и предайте на свещеника парите веднага щом свърши службата. Ако изобщо ги дължите някому, то това е на малката света Терез. Но не забравяйте: в „Сент Мари де Батиньол“.

– Виждам – каза дрипльото, – че съвсем правилно сте схванали моята почтеност. Давам ви дума и ще я удържа. Но аз мога да отида на литургия само в неделя.

– Няма значение, нека бъде в неделя – каза възрастният господин. Извади от портфейла си двеста франка, подаде ги на залитащия и каза: – Благодаря ви!

– За мен беше удоволствие – отговори той и тутакси изчезна в гъстия мрак.

Защото междувременно долу беше станало тъмно, а горе, по мостовете и кейовете, започнаха да се появяват сребристите светлини на фенерите, за да оповестят веселата парижка нощ.

II

Добре облеченият господин също изчезна в мрака. Той наистина беше озарен от чудото на вярата. И беше решил да води живота на най-бедните. И затова живееше под мостовете.

А що се отнася до другия, той беше пияница, направо алкохолик. Казваше се Андреас. И живееше от случайности, като повечето пияници. Отдавна не беше притежавал двеста франка. И може би защото отдавна не беше имал толкова пари, под оскъдната светлина на един от редките фенери под моста той измъкна късче хартия и парченце молив и си записа адреса на малката светица Терез и сумата от двеста франка, които й дължеше от този час нататък. После се изкачи по една от стълбите, водещи от брега на Сена към кейовете. Знаеше, че там има ресторант. Намери го, влезе, яде и пи обилно, изхарчи много пари и си взе една бутилка за през нощта, която щеше да прекара както обикновено под моста. Измъкна дори един вестник от кошчето за отпадъци. Но не за да го чете, а за да се завие с него. Защото вестниците топлят добре, както това е известно на всички бездомници.

III

На следващата сутрин Андреас стана по-рано от обикновено, защото беше спал необичайно добре. След дълги размишления си спомни, че предишния ден беше преживял чудо,  истинско чудо. И тъй като смяташе, че през изминалата топла нощ, покрит с вестника, е спал особено добре, както отдавна не му се беше случвало, реши да се измие, което от месеци не беше правил, докато беше студено. Преди обаче да си съблече дрехите, още веднъж попипа левия вътрешен джоб на сакото си, където, както си спомняше, трябваше да се намира материалният остатък от чудото. Потърси скрито място по укрепения бряг на Сена, за да си измие поне лицето и врата. Но му се стори, че отвсякъде можеха да го видят бедните му събратя (сиромаси, както неочаквано ги нарече наум), накрая се отказа от намерението си и се задоволи само да потопи ръце във водата. След това отново облече сакото си, пипна още веднъж банкнотата в левия вътрешен джоб и се почувства напълно чист и изцяло променен.

Потопи се в деня, в един от своите дни, които от незапомнени времена беше свикнал да пропилява, с намерение да отиде на познатата Рю де Катр Ван, където се намираше арменският ресторант „Тари-Бари“ и където в евтини напитки влагаше мизерните грошове, отредени му от случайностите на всекидневието.

При първия павилион за вестници, покрай който мина обаче, се спря, привлечен от илюстрациите на някои седмичници, но същевременно и обзет от любопитство да узнае какъв ден е днес, коя дата е и какво име носи днешният ден. Купи си вестник и разбра, че е четвъртък, и изведнъж се сети, че се е родил в четвъртък, и без да гледа коя е датата, реши да приеме именно този четвъртък за свой рожден ден. И тъй като вече беше обзет от детинска празнична радост, не се поколеба. нито за миг да приведе в изпълнение добрите си, дори благородни намерения – да не отива в „Тари-Бари“, а с вестник в ръка да иде в някое по-изискано заведение, да изпие едно кафе с ром, разбира се, и да изяде един сандвич.

И така, самоуверен въпреки парцаливите си дрехи, влезе в едно буржоазно бистро, седна на една маса, той, който от много време беше свикнал да стои прав, тоест да се подпира на бара. Сега обаче седна. И тъй като срещу мястото му имаше огледало, неизбежно трябваше да види в него лицето си и изпита чувството, че отново се запознава със себе си. Изведнъж се изплаши. И същевременно разбра защо през последните години така се е боял от огледалата. Защото не беше приятно да видиш с очите си собствения си упадък. А щом не се налага да се гледаш, все едно, че нямаш лице или пък то си е старото, онова от времето предиупадъка.

Но сега, както вече стана дума, той се изплаши, особено като сравняваше физиономията си с благоприличните мъже наоколо. Преди осем дни се беше бръснал за последен път; добре-зле, доколкото беше възможно, го беше обръснал един от другарите му по съдба, които от време на време срещу скромно заплащане се съгласяваха да обръснат някой свой събрат. Но сега, когато беше решил да започне нов живот, той трябваше да се обръсне наистина както трябва.

Речено-сторено, и той влезе в една бръснарница.

Когато се върна в бистрото, мястото му беше заето и той успя само отдалеч да се зърне в огледалото. Но това беше напълно достатъчно, за да разбере, че е променен, подмладен и разхубавен. Да, дори му се стори, че от лицето му се излъчва някакво сияние, което правеше незабележими дрипавите му дрехи – прокъсания нагръдник, вратовръзката на червени и бели райета, яката с оръфани краища.

И така нашият Андреас седна и с пълното съзнание за своя нов външен вид, с уверен глас, какъвто беше имал някога и който сега му се възвърна като стар и скъп приятел, си поръча кафе с ром. Донесоха му го и както му се стори, с всичкото необходимо уважение, каквото келнерите засвидетелстват обикновено на почтените си клиенти. Това особено поласка нашия Андреас, дори го издигна в собствените му очи и беше един вид потвърждение на мисълта, че именно днес е неговият рожден ден.

Един господин, който седеше сам недалеч от бездомника, дълго го наблюдава, обърна се към него и го попита:

– Искате ли да спечелите малко пари? Мога да ви предложа работа. Утре се местя в ново жилище. Бихте могли да помогнете на жена ми и на преносвачите на мебели. Изглеждате ми достатъчно силен. Имате ли възможност? Съгласен ли сте?

– Разбира се, че съм съгласен – отговори Андреас.

– И какво заплащане ще искате – попита господинът – за два дни работа? Утре и в събота? Защото, трябва да знаете, жилището ми е доста голямо, а се местя в още по-голямо. А и имам много мебели. Но самият аз съм зает.

– Моля, на ваше разположение съм! – каза бездомникът.

– Ще пийнете ли? – попита господинът.

И поръча две чаши перно, чукнаха се, господинът и Андреас, и се споразумяха за цената: двеста франка.

– Ще пийнете ли още едно? – попита господинът, след като беше изпразнил първата чаша.

– Но сега аз плащам – каза бездомният Андреас. – Защото вие не ме познавате, аз съм човек на честта. Честен работник. Вижте ръцете ми! – И той показа ръцете си. – Мръсни, мазолести, но честни работнически ръце.

– Вие ми харесвате! – каза господинът. Имаше лъчезарни очи, розово детско лице и точно в средата малки черни мустачки. Беше, общо взето, доста приятен мъж, Андреас го хареса.

Така че пийнаха заедно и Андреас плати второто перно. А когато господинът с детското лице стана да си тръгва, Андреас видя, че е много дебел. Извади от портфейла си визитна картичка и написа върху нея адреса си. След това от същия портфейл извади банкнота от сто франка, подаде и картичката, и банкнотата на Андреас и каза:

– За да съм сигурен, че утре ще дойдете! Утре сутринта в осем! Не забравяйте! Остатъка ще получите после! А като свършим работата, пак ще пийнем по един аперитив заедно. Довиждане, скъпи приятелю!

След това дебелият господин с детското лице си тръгна, а на Андреас най-чудно му се видя, че дебелият мъж беше извадил от един и същ портфейл и картичката, и парите.

Сега, като имаше пари, а освен това имаше изгледи да спечели още, Андреас реши също да си набави портфийл. За целта тръгна да търси магазин за кожени изделия. В първия магазин по пътя му имаше млада продавачка. Тя му се стори много хубава, както си стоеше зад тезгяха, в строга черна рокля, с бял пластрон на гърдите, с къдрици на главата и с тежка златна гривна на дясната ръка. Той свали шапка пред нея и каза ведро:

– Трябва ми портфейл.

Момичето хвърли бегъл поглед към лошото му облекло, но в погледа й нямаше нищо обидно, просто искаше да прецени клиента. Защото в магазина имаше и скъпи, и средно скъпи, и съвсем евтини портфейли. За да си спести излишни въпроси, тя се качи по една стълба и свали от най-горната лавица една кутия. Там се намираха употребявани портфейли, върнати от клиентите и заменени с нови. Андреас забеляза, че момичето има хубави крака и елегантни половинки и си спомни за онези полузабравени времена, когато той самият беше галил и целувал такива крака; не си спомняше обаче лицата, лицата на жените; с изключение на едно-единствено, по-точно на онова, заради което беше лежал в затвора.

През това време момичето вече беше слязло от стълбата, отвори кутията и Андреас си избра един от портфейлите, които бяха най-отгоре, без много да разглежда. Плати, сложи си шапката и се усмихна на момичето, момичето също му отвърна с усмивка. Той разсеяно пъхна портфейла в джоба си, но не сложи парите в него. Изведнъж портфейла му се стори лишен от всякакъв смисъл. А мисълта му беше заета със стълбата, с краката на момичето. Затова тръгна към Монмартр да потърси някое от онези заведения, където някога беше изпитвал наслада. На една стръмна и тясна уличка откри кръчмата с момичетата. Седна с няколко от тях на една маса, плати на всички по едно и си избра момичето, което седеше най-близо до него. След това се качи в стаята й. И макар да беше следобед, спа чак до зазоряване – понеже домакините бяха добри хора, оставиха го да се наспи.

На следващия ден, значи в петък, той отиде на работа при дебелия господин. Там трябваше да помага на жена му да опакова багажа и макар преносвачите на мебели да си бяха свършили вече работата, за Андреас бяха останали за вършене доста неща, и тежки, и по-леки. Постепенно обаче започна да усеща как силите се завръщат в мускулите му и му беше приятно да работи. Защото беше израснал с работа, беше въглекопач като баща си и донякъде земеделец като дядо си. Само домакинята да не го дразнеше толкова с тези безсмислени нареждания – караше го да тича ту тук, ту там, чак свят му се зави. Тя самата обаче беше изнервена,  разбираше я. Сигурно не й беше лесно така изведнъж да се мести в ново жилище, а може и да се страхуваше от новата къща. Стоеше облечена в палто, шапка и ръкавици, с чантичка и чадър в ръка, макар че имаше да прекара в стария си дом още едно денонощие и следващия ден също. От време на време си червеше устните и Андреас отлично я разбираше – тя беше дама.

Андреас работи целия ден. Когато привърши, жената му каза:

– Елате утре точно в седем часа сутринта.

Извади от чантичката си едно портмоненце, в което имаше сребърни монети. Дълго рови в него, взе една монета от десет франка, но я остави, после реши да предпочете.

– Ето ви да се почерпите! – каза жената, а после добави: – Не изпивайте всичко обаче и бъдете точен утре сутринта.

Андреас благодари, тръгна си, изпи бакшиша, но само толкова. Нощта преспа в някакъв малък хотел.

Събудиха го в шест часа сутринта и той бодър тръгна на работа.

ІV

На следващата сутрин пристигна дори по-рано от преносвачите на мебели. И както предишния ден домакинята стоеше там облечена с шапка и ръкавици, сякаш изобщо не си беше лягала, и му каза приветливо:

– Виждам, че вчера сте послушали съвета ми и наистина не сте изпили парите.

И Андреас се залови за работа. После придружи жената до новия й дом и изчака, докато се върне любезният дебел господин, който му плати обещаното възнаграждение.

– А сега ви каня да пийнем още по чашка – каза дебелият господин. – Да вървим.

Съпругата му обаче ги спря, застана между тях, направо препречи пътя на мъжа си и каза:

– Сега ще вечеряме.

И Андреас си тръгна сам, сам пи и яде тази вечер и после влезе в още две кръчми да пийне нещо на крак. Пи много, но не се напи и внимаваше да не изхарчи твърде много пари, защото възнамеряваше на следващия ден да изпълни обещанието си, да отиде в църквата „Сент Мари де Батиньол“ и да върне поне част от дълга на малката светица Терез. Пи обаче достатъчно, за да не може със сигурно око и инстинкт, каквито притежават само бедните, да открие най-евтиния хотел в тази част на града.

Така че попадна в малко по-скъп хотел. Трябваше да плати предварително, защото дрехите му бяха износени и нямаше багаж.  Това обаче не го смути ни най-малко и той спокойно спа до късно през деня. Събуди се от екота на църковни камбани и веднага си спомни какъв важен ден беше днес, неделя, и че трябва да отиде при малката светица Терез и да й върне дълга. Мигом си навлече дрехите и тичешком се отправи към площада, където се намираше църквата. Въпреки това обаче закъсня за литургията в десет часа – срещу него от църквата тъкмо излизаше поток от хора. Попита кога започва следващата служба, казаха му, че ще бъде в дванайсет часа. Малко се обърка, както стоеше пред входа на църквата. Имаше още един час време, а не му се искаше да го прекара на улицата. Така че се огледа къде би могъл да изчака и забеляза вдясно срещу църквата едно бистро, отиде там и реши вътре да прекара свободния си час, който му оставаше.

С увереността на човек, знаещ, че има пари в джоба, си поръча едно перно и го изпи също с увереността на човек, изпил много през живота си. После изпи второ, трето, като доливаше все по-малко вода в чашата си. Когато обаче му донесоха четвъртото, вече не знаеше дали е изпил две, пет или шест чаши. Освен това вече не помнеше как е попаднал точно в това кафене. Знаеше само, че е тук заради някакъв дълг, някакъв дълг на честта, и след като плати, стана и си тръгна все още със сигурна крачка. После от вратата забеляза църквата отсреща и веднага се сети къде, защо и с каква цел се намира тук. Тъкмо се накани да направи първата крачка към църквата, когато неочаквано чу името си.

– Андреас! – извика някакъв глас, женски глас. Идваше от стари, забравени времена.

Той се спря, обърна глава надясно, откъдето беше дошъл гласът. И веднага позна лицето, заради което беше лежал в затвора. Беше Каролине.

Каролине! Наистина тя беше с шапка и дрехи, с каквито не я беше  виждал, но това все пак беше нейното лице, така че той не се поколеба да се хвърли в обятията й , които тя веднага беше разтворила.

– Каква среща – каза тя. И това наистина беше нейният глас, гласът на Каролине.

– Сам ли си? – попита тя.

– Да – отговори той, – сам съм.

– Ела, да си поговорим – каза тя.

– Но аз имам среща – отговори той.

– С жена ли? – попита тя.

– Да – каза той плахо.

– С коя?

– С малката Терез – отговори той.

– Това няма никакво значение – каза Каролине.

В този момент край тях мина такси и Каролине му помаха с чадъра си. И още преди да се осъзнае, Андреас вече седеше в колата до Каролине, тя каза на шофьора някакъв адрес и те вече се носеха, хвърчаха нанякъде, както се стори на Андреас, през познати и непознати улици, един Господ знае в каква посока.

Стигнаха някаква местност извън града; яркозелен, пролетно зелен беше пейзажът, сред който се намираха, тоест градината, зад чиито редки дървета се гушеше закътан ресторант.

Каролине слезе първа, като се прехвърли през коленете му, слезе с бодра крачка, която той добре познаваше. Тя плати, той я последва. Влязоха в ресторанта и седнаха един до друг на канапе от зелен плюш, както някога в далечните времена преди затвора. Тя, както винаги, поръча обеда, гледаше го, а той не смееше да я погледне.

– Къде беше през цялото това време? – попита тя.

– Навсякъде и никъде – каза той. – Едва от два дни отново имам работа. През цялото време, откакто не сме се виждали, все пиех, спях под мостовете, както много други, а ти вероятно си водила по-добър живот. С мъже – добави той след малко.

– А ти? – попита тя. – Както си затънал, както си се пропил, както си без работа, както спиш под мостовете, си намерил време и възможност да се запознаеш с някоя си Терез. И ако не бях дошла аз, щеше наистина да отидеш при нея.

Той не й отговори и през цялото време, докато ядоха месото, мълча, не продума и когато им донесоха сиренето и плодовете. След като беше изпил и последната глътка вино от чашата си обаче, отново го обзе онзи внезапен страх, който често беше изпитвалпреди години по време на съжителството си с Каролине. И отново му се прииска да избяга от нея и извика:

– Келнер, плаща!

Но тя се намеси:

– Това е моя работа, келнер!

Келнерът беше зрял и опитен мъж и каза:

– Господинът пръв ме повика.

Така че Андреас плати сметката. При това беше извадил от левия джоб на сакото всичките си пари и след като плати, забеляза, макар и с притъпен от виното ужас, че вече не притежава цялата сума, която дължеше на малката светица Тереза. Мислено обаче си каза, че напоследък му се случват толкова много чудеса едно след друго, че вероятно и през следващата седмица ще съумее да набави дължимата сума и да я върне.

– Значи, си богат човек – каза Каролине на улицата. – Може би малката Терез те издържа.

Не й отговори нищо, което затвърди убеждението й, че е права. Предложи му да я заведе на кино. И той изпълни желанието й. Отдавна не беше ходил на кино. Толкова време беше изминало, откакто за последен път беше гледал филм, че почти нищо не разбра и заспа на рамото на Каролине. След киното отидоха в заведение, където свиреше хармоника и се танцуваше. Толкова време беше изминало, откакто за последен път беше танцувал, че когато се опита, се оказа, че почти е забравил да танцува. Така че други танцьори му отнеха Каролине, тя все още  беше свежа и съблазнителна. Той седеше на масата и пиеше и беше почти както в старите времена, когато Каролине също беше танцувала с други, а той беше седял и пил сам на масата. Затова неочаквано я издърпа насила от обятията на един танцьор и каза:

– Тръгваме си!

Хвана я за врата и не я пусна, докато не си тръгнаха. Плати и излязоха заедно от кръчмата. Тя живееше наблизо.

И всичко беше както някога, по времето преди затвора.

V

Сутринта той се събуди много рано. Каролине още спеше. Самотна птичка чуруликаше на отворения прозорец. Известно време той полежа с отворени очи, не повече от няколко минути. През тези минути размишляваше. Мислеше си, че от много време не са му се случвали толкова странни неща, както през тази една седмица. Изведнъж се обърна с лице към Каролине и я видя легнала от дясната му страна. Онова, което не беше забелязал предишния ден при срещата, забеляза сега: тя беше остаряла, бледа, подпухнала, дишаше тежко и спеше утринния сън на застаряваща жена. Той усети хода на времето, което беше минало незабелязано край самия него. И откри също промяната в себе си; реши веднага да стане, без да буди Каролине, и да си отиде също така неочаквано, или по-точно съдбовно, както се бяха срещнали вчера те двамата, Каролине и той. Крадешком се облече и си тръгна, впуска се в новия ден, в един от обикновените си нови дни.

Всъщност в един от необикновените. Защото когато бръкна в левия джоб на сакото си, където от известно време имаше навика да държи получените или намерени пари, установи, че му е останала само една банкнота от петдесет франка и няколко дребни монети в добавка. И той, който от дълги години не знаеше какво е това пари и не им отдаваше никакво значение, сега се уплаши, както се плашат хора, свикнали винаги да имат пари в джоба и се объркват, като открият, че са им останали твърде малко. Изведнъж му се стори, както стоеше в утринния здрач на пустата уличка, че той, който от безброй месеци насам не беше притежавал пари, внезапно е обеднял, защото не чувстваше в джоба си толкова банкноти, колкото беше притежавал през последните дни. И му се стори, че времето на безпаричието му се намира някъде далеч, далеч в миналото и че всъщност глупаво и лекомислено е изхарчил заради Каролине сумата, която можеше да му осигури необходимия жизнен стандарт.

Яд го беше на Каролине. И изведнъж, макар никога да не беше държал особено на парите, започна да оценява значението им. Изведнъж му се стори, че една банкнота от петдесет франка е смешна за толкова значителен мъж като него и че изобщо, за да си изясни значението на собствената си личност, непременно трябва да поразмисли за себе си на спокойствие и на чаша перно.

Избра си сред близките заведения едно, което му се видя най-подходящо, седна и си поръча едно перно. Докато го пиеше, се сети, че всъщност живее в Париж без разрешение за пребиваване и погледна документите си. От тях ставаше ясно, че всъщност трябва да се смята за екстерниран, защото беше дошъл във Франция като въглекопач, а инак беше от Олшовице, от полска Силезия.

След това, докато разгръщаше пред себе си на масата разръфаните си документи, си спомни как един ден, преди много години, беше дошъл тук, защото във вестника бяха обявили, че във Франция се търсят въглекопачи. А той цял живот беше мечтал за далечни страни. Отиде на работа в мините в Кебек и се настани да живее у свои сънародници, съпрузите Шебиец. Стана любовник на съпругата, и тъй като един ден съпругът искаше да я пребие, той, Андреас, го уби. След това две години лежа в затвора.

Именно тази съпруга беше Каролине.

За всичко това Андреас си мислеше, като разглеждаше невалидните си вече документи. След това си поръча още едно перно, защото се почувства много нещастен.

Когато най-сетне стана, усещаше наистина глад, но онзи глад, известен само на пияниците. Това е някакъв особен апетит – не за храна, който трае само няколко мига и който бива веднага утолен, щом онзи, който го изпитва, си представи напитката, привличаща го точно в момента.

Андреас отдавна беше забравил фамилното си име. Сега, след като току-що беше разглеждал невалидните си документи, си спомни, че се казва Картак: Андреас Картак. И имаше чувството, че след дълги години отново открива себе си.

Беше донякъде недоволен от съдбата, че и този път не му изпрати в кафенето някой дебел и мустакат мъж с детско лице, който да му даде възможност пак да спечели пари. Защото хората с нищо не свикват така лесно, както с чудото, ако им се случи един, два, три пъти. Да! Природата на хората е такава, че те дори се сърдят, ако непрестанно не получават онова, което им е обещала случайната и мимолетна съдба. Такива са хората – и какво друго да очакваме от Андреас? Той прекара остатъка от деня в различни кръчми и вече се беше примирил, че времето на чудесата е отминало, окончателно си е отишло и че го е постигнала старата му участ. И приел изцяло онази бавна гибел, на каквато са готови само пияниците – трезвениците никога няма да разберат подобно нещо, – Андреас отново се отправи към бреговете на Сена под мостовете.

Спеше там понякога денем, понякога нощем, както беше свикнал вече цяла година, успяваше да вземе от време на време по някоя бутилка ракия на заем от тоя или оня събрат по съдба – до нощта в четвъртък срещу петък.

Тази нощ той сънува, че малката Терез му се явява в образа на момиченце с руси къдрици и му казва: „Защо не дойде при мен миналата неделя?“ И малката светица изглеждаше по същия начин, по който си беше представял преди много години собствената си дъщеря. А дъщеря той нямаше! И насън каза на малката Терез: „Как разговаряш с мен? Забрави ли, че аз съм ти баща?“ А малката отговори: „Извинявай, татко, но ми направи удоволствието да дойдеш вдругиден, неделя, при мен в „Сент Мари де Батиньол“.“

След тази нощ, когато сънува това, той се събуди освежен както преди седмица, когато се бяха случили чудесата, и имаше чувството, че сънят му е бил истинско чудо. Отново му се прииска да се измие в реката. Преди това обаче съблече сакото си, посегна към левия вътрешен джоб със смътната надежда, че може да открие още някакви забравени пари. Бръкна в левия вътрешен джоб на сакото и ръката му напипа там не банкнота, а онзи кожен портфейл, който беше купил преди няколко дни. Извади го. Беше много евтин, протрит, дълго употребяван портфейл, както би могло да се очаква. Кожата му беше напукана. Говежда кожа. Андреас разглеждаше портфейла и не си спомняше нито че го е купил, нито кога и или къде. „Как ли е попаднал у мен?“ – попита се той. Най-сетне го отвори и видя, че има две отделения. С интерес погледна и в двете. В едното от тях имаше банкнота. Извади я, беше банкнота от хиляда франка.

След това Андреас напъха хилядата франка в джоба на панталона си, отправи се към брега на Сена и без да го е грижа за събратята му по зла участ, изми лицето и дори врата си, като го стори почти радостно. После си облече сакото и се впусна в деня, започвайки го с това, че влезе в един магазин за тютюн да си купи цигари.

Разбира се, имаше достатъчно дребни пари да плати цигарите си, но не знаеше дали ще има друга възможност да развали банкнотата от хиляда франка, която беше намерил по толкова необикновен начин в портфейла. Беше натрупал обаче достатъчно жизнен опит, за да знае, че в очите на света, тоест в очите на по-важната част от света съществува значително противоречие между външния му вид и банкнотата от хиляда франка. Все пак реши, добил кураж от новото чудо, да покаже банкнотата. Същевременно използва остатъка от разум, който все още имаше, като каза на касиера в магазина за цигари:

– Моля ви, ако не можете да ми развалите хиляда франка, ще ви дам дребни. Но предпочитам да ми развалите банкнотата.

За негово учудване магазинерът каза:

– Напротив! Тъкмо ми трябва банкнота от хиляда франка, идвате съвсем навреме.

И магазинерът му развали банкнотата от хиляда франка. След което Андреас остана още малко на тезгяха и изпи на крак три чаши бяло вино – донякъде от благодарност към съдбата.

VII

Както си стоеше така на тезгяха, му направи впечатление един портрет в рамка, окачен на стената зад широкия гръб на собственика, който му напомни за един бивш съученик от Олшовице. Попита собственика:

– Кой е този? Струва ми се, че го познавам.

При това както собственикът, така и всички посетители на бара избухнаха в неистов смях. И всички възкликнаха:

– Как, нима не го познава!

Защото това беше всъщност големият футболист Каняк, родом от Силезия и добре известен на всички нормални люде. Но откъде можеха да го познават алкохолиците, които спят под мостовете на Сена, и откъде можеше да го познава например нашият Андреас? Но понеже се засрами, и то главно заради това, че току-що беше помолил да му развалят банкнота от хиляда франка, Андреас каза:

– О, разбира се, че го познавам, той дори ми е приятел. Но портретът ми се струва не особено сполучлив.

След това, за да не му задават въпроси, набързо плати и си тръгна.

Усети глад. Влезе в най-близката гостилница и се нахрани, пи червено вино, а след сиренето пи кафе и реши да прекара следобеда в някое кино. Но не знаеше в кое. Със съзнанието, че в момента притежава толкова пари, колкото всеки от състоятелните мъже, с които се разминаваше по улицата, той се отправи към големите булеварди. Някъде между операта и Булевар де Капюсин потърси кино, където да прожектират подходящ за него филм, и най-сетне откри такъв. На афиша за този филм беше нарисуван мъж, който очевидно се канеше да се впусне в далечна авантюра. Бродел, както гласеше обявата на афиша, под палещите лъчи на слънцето из някаква жестока пустиня. Тъкмо в това кино влезе Андреас. Гледа филма за мъжа, крачещ из изгаряната от слънцето пустиня. И Андреас почти беше готов да сметне героя за симпатичен и да го почувства като сродна душа, когато внезапно филмът взе неочакван щастлив обрат, мъжът в пустинята беше спасен от минаваща наблизо научна експедиция и беше върнат в лоното на европейската цивилизация. В този момент симпатиите на Андреас към героя на филма го напуснаха. И тъкмо се канеше да стане и да си тръгне, когато на екрана се появи образът на оня негов съученик, чийто портрет беше видял зад гърба на кръчмаря преди малко в бара. Беше големият футболист Каняк. Андреас си спомни, че някога, преди двайсет години, седеше с Каняк на един чин и реши още утре да се осведоми дали неговият бивш съученик се намира в Париж.

Защото той, нашият Андреас, имаше в джоба си не по-малко от деветстотин и осемдесет франка.

А това не е никак малко.

VIII

Преди да излезе от киното обаче, му хрумна, че съвсем не е нужно да чака до утре, за да търси адреса на своя стар приятел и съученик; особено като се има предвид доста голямата сума в джоба му.

Парите, които му бяха останали, му даваха смелост. Той реши да пита на касата за адреса на своя приятел, на прочутия футболист Каняк. Мислеше си, че ще се наложи да потърси за тази цел лично директора на киното. Но не! Нима имаше в Париж друг толкова известен човек като футболиста Каняк? Дори контрольорът в киното знаеше адреса му. Живеел в един хотел на Шанз-Елизе. Контрольорът му каза името на хотела. И нашият Андреас веднага се запъти натам.

Беше изискан, малък и спокоен хотел, един от онези хотели, в каквито обикновено живеят футболистите и боксьорите, елитът на нашето време. Във фоайето Андреас се почувства малко не на място и  на служителя в хотела той също се стори така. Въпреки това му казаха, че прочутият футболист Каняк е в стаята си и е готов всеки момент да слезе във фоайето.

След няколко минути той наистина слезе и двамата веднага се познаха. И още там, докато стояха прави, започнаха да си припомнят за училището, след което излязоха заедно да вечерят, и двамата в много весело настроение. Когато седнаха да вечерят, прочутият футболист попита своя изпаднал приятел следното:

– Защо изглеждаш толкова изпаднал, защо носиш изобщо тези дрипи на гърба си?

– Би било ужасно – отговори Андреас, – ако ти разкажех как стана всичко. И значително би помрачило радостта ни от щастливата среща. Нека по-добре да не говорим за това. Да говорим за нещо по-весело.

– Аз имам много костюми – каза прочутият футболист Каняк. – И за мен ще бъде радост да ти дам някои от тях. Ние с теб седяхме на един чин и ти ми даваше да преписвам. За мен не е нищо един костюм. Къде да ти го изпратя?

– Не можеш да ми го изпратиш – отвърна Андреас, – просто защото нямам адрес. От известно време живея под мостовете на Сена.

– В такъв случай ще ти наема стая – каза футболистът Каняк, – просто за да ти подаря един костюм. Хайде!

След като се навечеряха, двамата излязоха и футболистът Каняк нае стая, а тя струваше по двайсет и пет франка на ден и се намираше близо до една прекрасна парижка църква, известна под името „Мадлената“.

ІХ

Стаята беше на петия етаж и Андреас и футболистът трябваше да използват асансьора. Андреас, естествено, нямаше багаж. Но нито портиерът, нито момчето от асансьора, нито който и да било от персонала на хотела не се учуди на този факт.

Защото това беше просто чудо, а в чудото няма нищо учудващо. Когато влязоха в стаята, футболистът Каняк каза на своя съученик Андреас:

– Вероятно имаш нужда от сапун.

– Хората като мен – отвърна Андреас – могат да живеят и без сапун. Смятам да живея тук осем дни без сапун и въпреки това ще се мия. Искам обаче заради тази стая веднага да си поръчаме нещо за пиене.

Тогава футболистът поръча бутилка коняк. Изпиха я до дъно. След това излязоха от хотела, взеха такси и отидоха на Монмартр, по-специално в онова кафене, където бяха момичетата и където Андреас беше ходил само преди няколко дни. Поседяха там два часа, заети със спомени от училище, след това футболистът изпрати Андреас до къщи, тоест до хотела, където му беше наел стая, и му каза:

– Сега е късно. Оставям те. Утре ще ти изпратя два костюма. А от пари имаш ли нужда?

– Не – каза Андреас, – имам деветстотин и осемдесет франка, а това не е малко. Тръгвай си.

– Ще дойда след два-три дни – каза приятелят,  футболистът.

X

Хотелската стая, в която живееше Андреас, беше номер 89. Щом остана сам, той седна на удобното кресло, тапицирано с розово рипсено кадифе, и започна да оглежда стаята. Разгледа най-напред розовите копринени тапети, върху които имаше изобразени нежнозлатисти глави на папагали. На стените имаше три бутона от слонова кост, вдясно от рамката на вратата. До леглото стоеше нощна масичка с лампа върху нея, с тъмнозелен абажур. Освен това имаше една врата с бяла дръжка, зад която вероятно се криеше нещо тайнствено, тайнствено поне за Андреас. Близо до леглото беше поставен черен телефон и дори да лежеше в леглото, човек можеше лесно да хване слушалката с дясната ръка.

След като дълго разглежда стаята и се запозна с обстановката, Андреас изведнъж изпита някакво любопитство. Вратата с бялата дръжка го смущаваше, но въпреки страха си, въпреки че не беше свикнал с хотелски стаи, стана и реши да надникне накъде води тази врата. Мислеше си, че тя естествено ще бъде заключена. За негово учудване обаче тя доброволно, дори подканващо се отвори!

И той видя, че това е баня с лъскави плочки и с вана, блестяща и бяла, и с тоалетна, или както биха се изразили в неговите среди – с нужник.

В този миг той изпита нужда да се измие и пусна от двата крана гореща и студена вода във ваната. Когато се съблече, за да влезе във ваната, му стана мъчно, че няма ризи, защото видя, че ризата му е много мръсна, и предварително се изплаши от мига, когато щеше да излезе от ваната и щеше да се наложи да облече отново мръсната риза.

Влезе във ваната, като добре знаеше, че много отдавна не се е къпал. Изкъпа се почти с наслада, после излезе, облече се и не знаеше какво да прави със себе си.

По-скоро от безпомощност, отколкото от любопитство отвори вратата на стаята, излезе на коридора и забеляза една млада жена, която тъкмо излизаше от стаята си, както и той самият. Беше красива и млада, така поне му се стори. Да, тя му напомни на продавачката в магазина, от който беше купил портфейла, и малко на Каролине, затова леко й се поклони и я поздрави, а тъй като тя отвърна на поздрава му с кимване на глава, той събра смелост и каза направо:

– Вие сте хубава.

– И вие ми харесвате – отговори тя. – Момент! Може би ще се видим утре.

И тя се отдалечи в мрака на коридора. А Андреас, жаден за любов, какъвто се почувства изведнъж, погледна към номера на стаята й.

Беше номер 87. Той запомни този номер със сърцето си.

ХІ

Той се върна в стаята си, зачака и се заослушва. Твърдо беше решил да не оставя за следващия ден срещата с хубавото момиче. Защото, макар през последните дни почти непрестанната поредица от чудеса да го беше убедила, че над него се е изсипала Божията благодат, беше уверен, че именно затова има право на известна дързост и че донякъде от учтивост към Божията милост трябва да я изпревари, без това ни най-малко да я накърни. Така че още щом дочу тихите стъпки на момичето от стая 87, леко открехна вратата на стаята си и през процепа видя, че наистина е тя и че се прибира в стаята си. Но това, което вследствие на дългогодишната си отчужденост естествено не забеляза, беше немаловажното обстоятелство, че и хубавото момиче видя неговото шпиониране. С професионален навик и опитност тя подреди стаята си набързо, загаси горното осветление, легна на леглото, взе една книга и я зачете под светлината на нощната лампа; но това беше книга, която тя отдавна беше прочела.

Не след дълго на вратата й се почука плахо, както беше очаквала, и Андреас влезе в стаята. Спря на прага, макар вече да беше уверен, че в следващия миг ще го поканят да влезе. Защото хубавото момиче не се помръдна от леглото, дори не остави книгата си, а само попита:

– И какво искате?

Андреас, придобил увереност от банята, сапуна, креслото, тапетите, папагалските глави и костюма, отвърна:

– Не мога да чакам до утре, уважаема госпожице.

Момичето мълчеше.

Андреас се приближи, попита я какво чете и каза съвсем искрено:

– А аз не се интересувам от книги.

– Аз съм тук за малко – каза момичето от леглото. – Ще остана до неделя. В понеделник трябва да бъда на сцената в Кан.

– Като каква?

– Танцувам в казиното. Казвам се Габи. Никога ли не сте чували името ми?

– Разбира се, че съм го чувал, знам го от вестниците – излъга Андреас. Искаше му се да добави: с които се покривам. Но се отказа.

Седна на ръба на леглото и хубавото момиче не се възпротиви. Дори остави книгата и Андреас остана до сутринта в стая номер 87.

XII

В събота сутринта той се събуди с твърдото решение да не се разделя с хубавото момиче до заминаването й. У него разцъфна дори крехката мисъл да замине с младата жена до Кан, защото като всички бедняци и той беше склонен да смята за големи малките суми, които има в джоба си (особено бедняците, които пият, имат тази склонност). Така че на сутринта той още веднъж преброи своите деветстотин и осемдесет франка. И тъй като те бяха сложени в портфейл, а портфейлът беше сложен в нов костюм, на Андреас сумата му се видя десеторно по-голяма. Затова той в никакъв случай не се смути, когато само един час, след като се беше разделил с хубавото момиче, то влезе при него, без да чука, и го попита как смята двамата да прекарат съботния ден преди заминаването й, на което той отговори напосоки:

– Във Фонтенбло.

Беше чувал това име някъде, мяркаше му се някак като в просъница. Във всеки случай не знаеше защо и как то му дойде на езика.

Взеха такси и отидоха във Фонтенбло и там се оказа, че хубавото момиче знае добър ресторант, в който могат да се похапнат добри ястия и да се пият добри напитки. Тя познаваше там келнера и се обръщаше към него с малкото му име. Ако нашият Андреас беше по природа ревнив, би могъл да се разсърди. Но той не беше и затова не се разсърди. Прекараха известно време в ресторанта, ядоха и пиха, а след това се върнаха с такси в Париж и изведнъж сияйната парижка нощ се разстла пред тях и те не знаеха с какво да я запълнят, така, както не знаят с какво да запълнят времето си хора, които не са близки и само случайно са се събрали. Нощта се разстилаше пред тях като твърде ярка пустиня.

И те не знаеха какво да правят заедно, след като така лекомислено бяха пропилели същинското преживяване, дадено на мъжа и жената. Така че решиха, както е отредено на хората от нашето време, щом не знаят какво да правят, да отидат на кино. Седяха в киното, не беше тъмно, не беше дори полумрак, и сумрачно не можеше да се каже че е. И си стиснаха ръцете, момичето и нашият Андреас. Но неговото стискане беше равнодушно и той страдаше от това. Той самият страдаше. По-късно, през антракта, реши да отиде с хубавото момиче във фоайето и да пийнат нещо и двамата отидоха и пиха. И киното вече никак не ги интересуваше. Доста унили се върнаха в хотела.

На другата сутрин беше неделя, Андреас се събуди с мисълта за своя дълг, за парите, които трябваше да върне. Стана по-бързо, отколкото миналия път, толкова бързо, че хубавото момиче се стресна в съня си и попита:

– Защо толкова бързаш, Андреас?

– Трябва да платя един дълг – каза Андреас.

– Какво? Днес, в неделя? – попита хубавото момиче.

– Да, днес, в неделя – отговори Андреас.

– На мъж или на жена дължиш пари?

– На жена – каза Андреас колебливо.

– Как се казва?

– Терез.

Тогава хубавото момиче скочи от леглото и започна да удря Андреас с юмруци по лицето.

След което той изхвърча от стаята и напусна хотела. Без да се оглежда, тръгна по посока към „Сент Мари де Батиньол“, напълно уверен, че днес най-сетне ще може да върне на малката Терез своя дълг от двеста франка.

ХІІІ

По волята на провидението – или както биха се изразили по-малко вярващите – на случайността, Андреас и днес стигна там малко след започването на службата в десет часа. И съвсем естествено беше, че отново съзря близо до църквата бистрото, в което беше пил последния път, и пак влезе там.

И си поръча за пиене. Но от предпазливост, каквато притежават всички бедняци по света, дори когато са преживели многобройни чудеса, най-напред провери дали наистина има още достатъчно пари в портфейла си. И тогава откри, че от неговите деветстотин и осемдесет франка почти нищо не е останало.

Бяха му останали само двеста и петдесет. Замисли се и разбра, че хубавото момиче от хотела му е взело парите. Но това за него не беше толкова важно. Каза си, че всяко удоволствие се заплаща, а той беше получил удоволствие и следователно беше длъжен да си плати.

Реши да изчака, докато ударят камбаните, камбаните па близката църква, за да отиде най-сетне на службата и да върне дълга на малката светица. А междувременно възнамеряваше да си пийне. Пийна си. Камбаните забиха, дори кънтяха, подканвайки за следващата служба, и той извика: „Келнер, плаща“, плати, стана и излезе от бистрото. На вратата се сблъска с един едър, широкоплещест мъж. Веднага го извика по име:

– Войтех.

И той в същия миг извика:

– Андреас!

Хвърлиха се взаимно в обятията си, заедно бяха работили като въглекопачи в Кебек, в една и съща мина.

– Ще ме почакаш ли тук – каза Андреас, – само двайсет минути, докато свърши службата, нито миг повече!

– Няма да стане – каза Войтех. – Откога ходиш на църква? Аз не мога да търпя поповете, а още по-малко хората, които ходят при тях.

– Но аз отивам при малката Терез – каза Андреас, – дължа й пари.

– Имаш предвид малката света Терез? – попита Войтех.

– Да, нея – отвърна Андреас.

– Колко й дължиш? – попита Войтех.

– Двеста франка! – каза Андреас.

– Тогава ще дойда с теб! – каза Войтех.

Камбаните все още биеха. Двамата влязоха в църквата и както стояха там и службата тъкмо беше започнала, Войтех прошепна на Андреас:

– Дай ми веднага сто франка! Току-що се сетих, че отсреща ме чака един тип, иначе ще ме тикнат в затвора!

Андреас незабавно му даде всичките двеста франка, които още притежаваше, и каза:

– Ей сега ще дойда и аз.

И като разбра, че вече няма пари, за да ги върне на малката Терез, сметна за безсмислено да остава на литургията. Само от приличие изчака още пет минути и след това отиде отсреща в бистрото при Войтех.

От този миг нататък те бяха най-близки приятели, така си го обещаха взаимно.

Естествено, Войтех не беше имал никаква среща с никого, на когото да дължи пари. Едната от стофранковите банкноти, които Андреас му даде, той грижливо скъта в носната си кърпа и я върза на възел. За останалите сто франка поръча по едно, после още по едно и още по едно, и още по едно, а през нощта отидоха в онова заведение, където бяха онези приятни момичета, и там те двамата останахацели три дни, и когато излязоха оттам, беше вторник и Войтех се раздели е Андреас с думите:

– Ще се видим пак в неделя по същото време и на същото място.

– Довиждане! – каза Андреас.

– Довиждане! – каза Войтех и изчезна.

XIV

Беше дъждовен следобед, валеше така плътно, че Войтех в следващия миг наистина изчезна. Поне на Андреас му се стори така.

Стори му се, че приятелят му се загуби в дъжда по същия начин, по който случайно го беше срещнал, и тъй като вече нямаше пари в джоба, с изключение на трийсет и пет франка, и разглезен от съдбата, както се чувстваше, и уверен в чудесата, които още имаше да му се случват, реши, както правятвсички бедняци и пияници, отново да се осланя на Бога, на единствения, в когото вярваше. И той се отправи към Сена и се спусна по познатата стълба, която води към убежището на бездомниците.

Там се натъкна на един човек, който тъкмо се канеше да тръгне нагоре по стълбите и който му се стори някак познат. Поради това Андреас учтиво го поздрави. Беше възрастен господин с прилична външност, който се спря, огледа Андреас и най-сетне рече:

– Имате ли нужда от пари, драги господине?

По гласа Андреас разбра, че това е онзи господин, когото беше срещнал преди три седмици. И му каза:

– Добре помня, че все още съм ви длъжник, трябваше да върна парите на света Терез. Но междувременно се случиха разни неща, нали разбирате. И на три пъти бях възпрепятстван да занеса парите.

– Грешите – каза възрастният, добре облечен господин. – Нямам честта да ви познавам. Очевидно ме бъркате с някого. Но ми се струва, че сте някак смутен. А що се отнася до света Терез, за която споменахте, аз съм й толкова задължен, че естествено съм готов да ви заема парите, които й дължите. За колко става въпрос?

– Двеста франка – отвърна Андреас, – но извинете, нали не ме познавате! Аз съм човек на честта, а вие няма как да си потърсите от мен парите. Защото аз имам чест, но нямам адрес. Спя под един от тези мостове.

– О, това няма значение! – каза господинът. – И аз обикновено спя там. А и вие ще ми направите голяма услуга, за която не знам как да ви се отплатя, ако вземете парите. Защото и аз дължа на малката Терез точно толкова!

– В такъв случай – каза Андреас – можете да разчитате на мен.

Той взе парите, изчака малко, докато господинът се изкачи по стълбите, и после също тръгна по тези стълби и се отправи към Рю де Катр Ван, към старата си кръчма, арменския бар „Тари-Бари“ и там остана до събота вечерта. И тогава се сети, че на другия ден е неделя и че трябва да отиде в църквата „Сент Мари де Батиньол“.

XV

В „Тари-Бари“ имаше много хора, защото някои от тях спяха там, ако нямаха подслон, дни и нощи наред, денем на бара, а вечер по канапетата. В неделя Андреас стана много рано не толкова заради литургията, която не искаше да пропусне, колкото от страх, че кръчмарят ще го накара да плати пиенето, яденето и квартирата за толкова дни.

Но кръчмарят беше станал много преди него. Защото отдавна го познаваше и знаеше, че нашият Андреас има склонност да използва всяка възможност да се измъкне от плащане. Затова се наложи нашият Андреас да си плати за обилното ядене и пиене, от вторник до неделя, плати дори много повече, отколкото беше изял и изпил. Защото собственикът на „Тари-Бари“ умееше да различава сред клиентите си онези, които могат да смятат, и онези, които не могат. А нашият Андреас, като повечето пияници, принадлежеше към онези, които не могат да смятат. Така че той даде голяма част от парите, но въпреки това се отправи към църквата „Сент Мари де Батиньол“. Много добре знаеше, че вече няма достатъчно пари, за да ги върне на света Терез. И си мислеше за своя приятел Войтех, с когото имаше среща, мислеше си по същия начин, както и за своята малка кредиторка.

Така той наближи църквата, но за съжаление отново след като службата в десет часа беше свършила, и отново пресрещна излизащия поток от хора. И както се беше насочил по навик към бистрото, чу някой зад гърба му да го вика и почувства на рамото си тежка ръка. Обърна се и видя един полицай.

Както знаем, нашият Андреас нямаше документи като много други подобни на него хора, изплаши се и вече посягаше към джоба си просто за да създаде впечатление, че има истински документи. Но полицаят му каза:

– Зная какво търсите. И напразно го търсите в джоба си! Току-що изпуснахте портфейла си! Ето го – и добави шеговито, – така е, когато в неделя сутринта човек пие толкова! …

Андреас бързо грабна портфейла, едва имаше търпение да свали шапка за поздрав и отиде право в бистрото отсреща.

Войтех вече го чакаше там, но Андреас не го позна от пръв поглед, а едва след известно време. Затова пък после толкова по-сърдечно го поздрави. И двамата не спряха да се канят на масата един друг. А Войтех, учтив като повечето хора, стана от канапето и предложи на Андреас почетното място, заобиколи масата, залитайки, и седна на един стол срещу него, като му говореше любезности. Започнаха да пият само перно.

– Отново ми се случи нещо странно – каза Андреас. – Тъкмо се каня да дойда на срещата с теб, един полицай слага ръка на рамото ми и казва: „Загубихте си портфейла.“ И ми дава един портфейл, който не е мой, и аз го вземам, а сега ще видя какво има всъщност в него.

И той изважда портфейла и го отваря, а вътре има разни документи, които никак не го интересуват, вижда там и пари и ги преброява, и те са точно двеста франка. И тогава Андреас казва:

– Виждаш ли? Това е знак от Бог. Сега ще отида отсреща и най-сетне ще си платя дълга.

– За това – отговаря Войтех – имаш още време. Защо ти е да ходиш на службата? По време на службата и без това не можеш да платиш. След това ще отидеш в сакристията, а дотогава да пийнем.

– Разбира се, както кажеш – отвърна Андреас.

В този миг вратата се отвори и Андреас почувства невероятна болка в сърцето и огромна слабост в главата, като видя, че влиза едно младо момиче и сяда точно срещу него на канапето. То беше много младо, толкова младо момиче той никога не беше виждал, и беше облечено цялото в небесносиньо. Беше така синьо, както може да бъде само небето през някои дни, и то само благословени.

Той се приближи до него залитайки, поклони се и каза:

– Вие какво правите тук?

– Чакам родителите си, които всеки момент трябва да излязат от църквата, ще ме вземат оттук. Както всяка четвърта неделя – каза то и беше доста уплашено от възрастния мъж, който така внезапно го беше заговорил. Малко го беше страх от него.

Тогава Андреас попита:

– Как се казвате?

– Терез – каза тя.

– А – извика Андреас, – това е прекрасно! Не съм допускал, че една толкова голяма и толкова малка кредиторка ще ми окаже честта сама да ме потърси, след като аз толкова време не се явих.

– Не разбирам за какво говорите – каза малката госпожица доста объркана.

– Това се дължи само на вашата изтънченост – отвърна Андреас, – на вашата изтънченост, но аз умея да я ценя. От доста време ви дължа двеста франка, но все не успявах да дойда да ви ги върна, свята госпожице!

– Не ми дължите никакви пари, но аз имам малко пари в чантичката си, ето, вземете ги и си вървете. Защото родителите ми скоро ще дойдат.

И тя му подаде една банкнота от сто франка, която извади от чантичката си.

Всичко това Войтех видя в огледалото, подскочи от стола си и поръча два пъти перно, и вече се канеше да завлече Андреас на бара да пият. Но Андреас се приближава към бара и се свлича на земята като чувал, а хората в бистрото се изплашват, Войтех също. А най-много се изплашва момиченцето, което се казва Терез. И тъй като наблизо няма нито лекар, нито аптека, занасят Андреас в църквата и то в сакристията, защото свещениците все пак разбират нещо от умиране и смърт, в което бяха убедени дори недоверчивите келнери. И момичето, което се казва Терез, също отива с тях.

И така, занасят нашия клет Андреас в сакристията, но за жалост той вече не може нищо да продума, само прави движение, сякаш иска да бръкне в левия вътрешен джоб на сакото си, където са парите, които той дължи на малката си кредиторка, и както лежи, казва:

– Госпожица Терез! – въздъхва за последен път и умира.

Да даде господ на всички нас, пияниците, толкова лека и толкова красива смърт!

1939 г.