Главната героиня се казва Катрин, но филмът е озаглавен „Лейди Макбет“. Екранният дебют на театралния режисьор Уилям Олдройд е направен по повестта на Николай Лесков „Лейди Макбет от Мценска губерния”. Историческите събития от XI в. са интерпретирани в много художествени произведения, като в основата на всички стои кървавата трагедия на Шекспир. По повестта на Лесков Шостакович е написал операта си „Катерина Измайлова”, която има сложна и трудна сценична съдба. Сюжетите на произведенията се припокриват частично, като всеки автор поставя различни акценти в търсене на по-дълбоко вникване в същността на злото, защото темата е необятна и злото е неизчерпаемо. То се поражда неочаквано, превъплъщава се непредсказуемо, обзема своите жертви всецяло, превръща ги в свои слепи оръдия, опустошава ги и накрая ги погубва безмилостно. Злото, като злокачествена мутация, накрая неизбежно погубва този, който го извършва. Но накрая. В началото то е невинно, а в апогея си – всесилно.
Историческите събития са се случили в Шотландия, Шекспир е написал трагедията си в Англия, много по-късно Лесков пише повестта си в Русия, Шостакович пише своята оперна драма по времето на сталинизма, филмът е съвременен, но пренася действието един век назад, навсякъде темата е злото, човешкото зло, което опустошава света около себе си, което не познава географски и исторически граници.
Във филма на Олдройд действието се развива в края на XIX в. в едно английско имение. Добродетелната, беззащитна и почти безмълвна Катрин е по сметка омъжена за богатия, зъл и извратен Аликзандър, който не изпитва никакви чувства към нея, за него тя е само натрапена от тираничния му баща съпруга, с която е принуден да обядва и да вечеря. В началото Катрин се подчинява на лицемерните пуритански нрави на съпруга си и на неговия баща с надеждата, че ще ги промени и смекчи. Но безкрайните, монотонни, изпълнени със скука и празнота дни не свършват. От безделие и от незнаене какво да прави, Катрин се впуска в прелюбодейна връзка с един от работниците на имението, която става все по-страстна, става цел на живота ѝ, обсебва я напълно и я променя коренно.
В името на тази връзка тя отравя с гъби първо свекъра си, след това убива мъжа си, след това детето, което се появява и се оказва негов наследник. Когато полицията разкрива престъплението, тя хладнокръвно, в пълно самообладание и бездънен цинизъм, стоварва цялата вина върху своя любим, като успява така да изкриви и преиначи фактите, че да не остане и грам съмнение върху нейната репутация, а любимият ѝ пред очите ѝ е окован във вериги, арестуван и осъден на доживотен затвор. На финала тя вече е въплъщение на злото, което – притворно и коварно – съзнава себе си като противочовешко и приписва на друг своите злодеяния.
Метаморфозата на доброто в зло, настъплението на злото в името на доброто и на любовта, поглъщането на доброто и на любовта от злото – за това е филмът.
Дори когато на финала се разбира, че тя е бременна, по един виртуозен режисьорски начин на зрителя му се подсказва, че дори и това неродено още дете ще бъде убито в името на нейния ламтеж към господство, богатство и комфорт. Режисьорската работа е филигранна, майсторска, пестелива, без никакви външни ефекти, изчистените детайли се натрупват, изящните кадри, изпълнени с подтекст, следват един след друг и убеждават зрителя в главоломната деградация на Катрин, към която отначало изпитваме съчувствие и състрадание, но постепенно се разкрива нейната безогледна пресметливост, смразяващо безсърдечие и чудовищно коварство, скрити под красивата миловидна външност и изискано поведение, догаждаме с отвращение всеки следващ ход, вече с нищо не можем да сме изненадани от голата жестокост и ледено безчувствие на тази демонична жена.
Шекспир подчертава неестествената, ирационалната, метафизична неприродна природа на злото, като въвежда в началото на своята трагедия вещиците и предоставя на тяхната зла природа да го вдъхнат на Макбет. Ирационалната природа на злото е показана и в неестественото видението на кинжала преди убийството на краля. Във филма на Уилям Олдройд не присъстват вещици и неестествени видения, но злото има не по-малко необясними за разума вещерски прояви.
Злата амбиция на Шекспировия Макбет е насочена към трона, към властта и господството, а пагубната амбиция на Лесковата и на филмовата Макбет е насочена навътре, най-напред се проявява като справедлив бунт срещу злото отношение към нея, после като справедливо възмездие, към задоволяване на естествената нужда от любов, която все повече придобива образ и мащаби на противоестествена похот и следват сцени на хладнокръвно замислени и извършени убийство след убийство.
След като чува предсказанието на вещиците, у пълководеца Макбет се възпламенява (Шекспир казва „пламва“) злата воля и амбицията да осъществи предреченото. Това възпламеняване коренно променя по-нататъшните негови мисли, действия и цялостния му характер, който вече е подчинен единствено на осъществяването на сляпата му амбиция за власт.
Шекспир показва злото като произхождащо от тъмните сили, но не го представя абстрактно, а проследява как то оправдава своето действие със съществуващото зло в света – „За да измамиш този свят, стани, какъвто той е“. Това са универсалните подбуди на злото във всички негови проявления – навсякъде и винаги то действа като ответ на друго зло, като справедливо въздаяние. Така започва и при Катрин. Докато зрителят гледа тормоза и униженията, на които тя е подложена, очаква и като че ли подсъзнателно дори я подканя да се разбунтува, да отмъсти.
Лейди Макбет е ярко „силен характер“, но силата ѝ се изразява единствено в злодейството и нараства паралелно с него. И във филмовата драма постепенно злото така обзема Катрин, че става точно като шекспировата злодейка – хладнокръвна, целенасочена и преследваща целта си до край с несмущавано от съвест съзнание.
Това е друга характерна черта от образа на злото – че то се множи, няма предел, не се засища, никога не е удовлетворено, винаги иска още. В Шекспировата трагедия, след убийството на краля, Макбет убива пазачите, убива Банко, убива всичко живо в замъка на Макдъф – жена, деца, прислуга, накрая, убива и всяка истина, нито една дума, която изрича, вече не е истина. Филмовата Лейди Макбет също извършва убийство след убийство, лъжата става естественото ѝ състояние, съвестта ѝ е безчувствена и умъртвена. Това всъщност е най-дълбоката злина на злото – че убива този, който го причинява, неговият извършител неизменно става негова жертва.
Неговата метаморфоза е неусетна, неговото развитие е стъпка по стъпка – злото се заразява от друго зло, учи се от друго зло, инспирира се от друго зло, изпитва афинитет към всяко зло, върви към своята цел с коварство и хитрост, заличава своите кървави следи с убийства, мие кървавите си ръце с нова кръв, оправдава своите постъпки с лъжа.
Основен противник на злото е гузната съвест, затова основен стремеж на злото е да потисне, заглуши и убие съвестта, защото съзнава, че гузната съвест го лишава от удовлетворението и радостта, които си е въобразявало и в името на които е вършило злодеянията. Но именно заглушаването на съвестта е най-трудно постижимо, затова злодеецът се стреми да убеди себе си в правилността и полезността на вършеното злодеяние. Именно тук всесилното зло е най-безсилно, защото то не познава природата на съвестта, не знае, че тя не му е подвластна, дори всичко друго да е покорило под своята власт. Съвестта е като рецепторите за болка на тялото – те изпълняват предпазващи функции, за да опазят човека и човек престава да изпитва болка чак когато вече е мъртъв. Катрин, както и шекспировите злодейци, не знаят природата на съвестта, не знаят, че тя е сянка, която неизменно придружава деянието, убитите са в гроба, целта е постигната, следите са заличени, а очакваната радост напълно отсъства, изместена от угризения – „умът ми е гнездо на скорпиони“, стене лейди Макбет.
Когато злото е вършено от користни подбуди, съвестта рано или късно се събужда – Шекспировата Макбет налудничаво мие ръцете си, но те все остават оцапани в кръв. Филмовата Лейди Макбет сякаш е по-безкористна в злодеянията си, те изглеждат като справедливо възмездие, затова нейната съвест като че ли не изпитва угризение, но въпреки всичко тя вече е обсебена и неспасяемо подвластна на злото, в нея не е останало нищо човешко, тя вече изглежда напълно ненормална, когато в съзнанието ѝ се заражда мисълта да убие детето, което предстои да се роди.
С изящно кинематографично майсторство и психологическа достоверност е проследена и защитена метаморфозата на безропотната съпруга във властна изкусителка и безсъвестна убийца. И при Катрин, както и при крал Макбет и лейди Макбет постепенно се усилват признаците на изгубване на ума и нормалния разсъдък.
Всички автори, които интерпретират сюжета на лейди Макбет, ни казват: Човекът престава да бъде човек, когато прекрачи границите на човешкото. Злото разчовечава.
