Книгата със стихове на Златна Костова е едно цялостно удоволствие и удовлетворение за сетивата на читателя. Прекрасно оформена от Кирил Златков, с фотографиите на Яна Лозева. И с редактор като Аксиния Михайлова. С издател, който видимо държи на това, което прави.
Признавам, че познавам Златна Костова като преводачка и журналистка, но това е първата ми среща с нейните стихове. И тази среща е изненадваща и вълнуваща за мен. Надявам се, ще бъде такава и за читателите, които ще прочетат поезията й. Защото тук имаме поезия. Със способността й да преминава през сърцето, да привлича неусетно в думите, да постига съпреживяване на настроения и състояния. Да ги изговаря в тяхната проумяна и почувствана същност.
„Бяс”, „С педя по-висока”, „Утопия” – жената в тези стихове е многолика, непредвидима, завладяваща. Не толкова защото знае, а по-скоро защото се оставя на неяснотата. Потъва в нея, приема я. Тя се пита дали е „ангел” за някого, или пък „наказание”? Отговорите никога не са еднозначни, поетесата го съзнава и това съзнаване е втъкано в стиховете й.
„Отмъстителната” поезия на Златна Костова е удивително способна да спре поглед на малките неща, но е още по-способна да усеща значимостта на мига. Онзи, в който всъщност се случва важното – влюбване, съмнение, питане. Или просто мига, в който се мълчи. Тази поезия „разказва” малки истории – за „летни планове” или за „ядене на плодове”. Тя неусетно овладява сетивата на читателя, той я приема толкова за своя, че може да се слее с героинята. С нейния романтичен поглед към света и любовта, с лекотата, с която приема и привързаността, и отдалечаването. Но най-вече със способността да запази любопитството, очакването, вярата, че мечтаното не може да бъде разрушено.
И всичко това – със спокойствието на мъдър и зрял човек, с вдъхновението на дете.
Това са стихове, в които любовта сякаш „свети”. Не с блясъка на илюзорното, а чрез приемането й в добрите и лошите моменти. В съмненията и прошките, в болките и надеждите. Поезия, която звучи тъй всекидневно, а е способна да изгради свят от много „вечност”. Книга за обичащи и обичани.
Контрапункт
Преструвам се пред себе си,
че не съм чула думите ти,
признанието за …
признанието във …
че не си казал онова,
което ми каза,
но докато те слушам,
усещам как премалявам от вълнение
и колко силно искам
да бъда с теб,
без да имаме история,
без да имаме бъдеще,
да вървим прегърнати
по тихите улици
на това чуждо градче,
да спираме да се целуваме
под всяко старо дърво
с надеждата,
че ще се опазим
от дъжда.
