0
917

Ленд Ровър

3

Галисийският писател Сусо де Торо идва на 11 декември като гост на третото издание на Софийския международен литературен фестивал с фокус литературата на Иберийския полуостров. Публикуваме откъс от романа му „Ленд Ровър” („Смол Стейшънс Прес“, 2013, превод Людмила Илиева-Сивкова).

Сусо де Торо (р. 1956) е автор на девет романа и няколко книги с разкази. През 2003 г. „Тринайсет камбани“ печели Испанската национална награда за литература. Книгите му „Ленд Ровър“ и „Полароид“ оказват формиращо влияние върху новата галисийска проза. Критикът Басилио Лосада описва романа му „Тик-так“ като най-впечатляващия роман, писан някога на галисийски.

Сусо де Торо преподава галисийски език и литература в гимназия и е редовен сътрудник на вестник Ел Паис. Смятан е за един от най-успешните автори на своето поколение. Книгите му приличат на филмови сценарии или пиеси. Диалогът задава действието, характера на героите и обстановката. Усещането е за препускане с ленд ровър.

Срещата на Сусо де Торо с българската публика е на 11 декември, петък, от 19 до 20 ч. в Мраморното фоайе на НДК.

Ленд Ровър“, Сусо де Торо, изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2013, превод Людмила Илиева-Сивкова

 

Ленд Ровър

 

… Есенният здрач придава на сцената зловещ и трагичен вид. Слънцето е скрито зад боровете и лъчите му едва се процеждат между клоните, подобно на застинали копия, които ще стигнат, хладни, до папратите, до някакво поточе, до дъбов клон, до зеленикаво и мръсно парче панталон, до една неподвижна обувка.

Сцената е безжизнена и разтърсваща. Напомня покоя на пасторална картина в топли, нежни багри и неумолимото усещане за предстояща жестокост, всъщност тайно очаквана, защото всеки си получава заслуженото, рано или късно, защото ти я извърши, Абелардо де Патиньо, да, ти я извърши, и то неведнъж, не една къща, а две, три, носят траур по твоя вина, заради твоите, Абелардо, и всички ги е страх от теб, ужасно ги е страх. Но освен това ти знаеше, че той е тук някъде, че дебне удобен момент.

Дъбът с изсъхнали листа е прислонил двете фигури под мощните си клони. Единият, проснат на земята, е пълен, ръцете му са вързани отзад, а краката омотани с въже, което им позволява да се раздвижват. Бузата му е притисната към тревата и шумата, очите му са затворени, а устата разкривена и полуотворена. На шията му е нахлузена стегната примка, която се изпъва нагоре до един здрав, зелен клон, прехвърля го и се връща обратно, придърпвана от ръката на Гумерсиндо, слаб, с небръсната няколко дни брада, седнал е на един камък с пушката до себе си и наблюдава невъзмутимо пленника.

Абелардо постепенно се свестява, мърда устни, със затворени очи търка лице в сухите листа по земята, отваря очи и стиска уста. Там има някакъв човек, седнал. До него – пушка. Не чувства нищо. Не може обаче да се движи. Проснат е на земята и му е трудно да отвори очи, а там седи някакъв мъж, ти го познаваш. Гумерсиндо. Има пушка. Раздвижва се, иска да разпери ръце, но те са притиснати отзад, завързан е. Гледа го. Променил се е, отслабнал. В едната ръка стиска въже, а в другата тояга. Сега сочи с тоягата, забива я няколко пъти в гърдите му.

– Е, какво, Абелардо, събуди ли се?

Гумерсиндо отдръпва тоягата от гърдите на другия и я оставя на земята. Хваща въжето с двете ръце.

– Какво искаш? – пита Абелардо и забелязва, че няма глас, въздухът излиза от гърлото му, но се спира и сгъстява в устата, не може да говори членоразделно, боли го главата. Другият го гледа, без да продума. – Какво искаш? – повтаря той.

– Нищо лошо. Да те обеся като прасе – отвръща, сериозен. Подръпва с ръка въжето, усеща търкането му във врата и с другата стиска на шега собствения си врат и изплезва език. – Ето така.

– Само не си мисли, че няма да те заловим. А хванем ли те, тогава ще видиш – казва злобно Абелардо, дрезгавият му глас усеща търкането на въжето, когато говори и си поема въздух.

– Може и да ме хванат, теб обаче не. Аз вече те хванах пръв. – Усмихва се. Грабва тоягата и пъха върха й в устата му. – И какво? Какво щеше да ми направиш? Да ми отрежеш топките като на другите? Като на Лоусао, така ли?

Абелардо се опитва да затвори устата си и извива глава, но другият бута тоягата навътре. Раздира устните му, натиска я надолу, наранява небцето. После я изважда и се смее. Абелардо стене и плюе кръв със затворени очи.

– Страхливец. Какво заплашваш, след като вече си нищо. Нищо. Мъртъв си – казва той, без почти да помръдва, а лицето му е все така сериозно. – Ето тук два камъка, на които да стъпиш.

Абелардо го гледа с широко, много широко отворени очи, после се раздвижва, прави опит да се освободи, не може. Чувства как тялото му, неподвластно на волята, започва да се тресе и гърчи, а от устата му потичат лиги, усеща вкуса на земята и на листата.

– Как беше с нея? За малко да ви дойда на гости в първата брачна нощ. Направил си й вече син. Страшен мъжага си. Дебелак. – Побутва шкембето му с тоягата, другият се опитва да го глътне, доколкото може. Говори тихо, почти без звук, равнодушно, без горчивина, нито радост. – Много си надебелял през тия години. Аз обратното, както виждаш. Това е животът на шумкаря. – Неочаквано се изправя на крака. – Хайде, приятелче, искам да свърша, докато още е светло, а вече взе да се стъмва.

Дръпва силно въжето. Абелардо усеща как се задушава, сгърчва се и донякъде теглен от въжето, донякъде със собствени сили, успява да да застане на колене и да се изправи, кожата на врата му гори. Краката му са вързани и се върти в кръг със ситни крачки, главата му е абсолютно вдървена заради въжето, което се издига право нагоре от врата му.

– Хайде, качвай се на камъните. – Гумерсиндо посочва два камъка един върху друг, зад него, и дръпва силно, като увисва на въжето.

Абелардо усеща как стяга гърлото му и чувства, че главата му ще се пръсне. Лицето му е подуто и червено. Ситни отчаяно към камъните. Краката му са вързани и не може да се покатери. Въжето, което дере кожата на шията му, го тегли нагоре. Най-после успява да се качи. Горе, натискът отслабва, камъните малко се клатят, нагласява крака да запази равновесие. С крайчеца на окото забелязва, че Гумерсиндо връзва опънатото въже за дънера на дъба. Готово. Приближава се към него. Говори му от упор, от ниското:

– Та, значи, работата почти е свършена – обяснява му той.

Малко се е задъхал. Пъха ръце в джобовете и вади цигарена хартия и няколко щипки тютюн. Свива цигара, докато гледа другия, качен горе.

Старае се да не мърда глава, за да не претърква още повече разраненото гърло. Изпънат и неподвижен се мъчи да не загуби равновесие.

– Когато се ожени за нея, мислех да ти тегля куршума. Отделил ти го бях, дълго време го пазех в джоба си. – Облизва хартията. – После обаче, като видях какво направи на Лоусао и останалите, реших, че аз трябва да отрежа твоите. – Вади запалката и припалва. – Лоусао ми беше приятел и само заради тупаника, дето изяде оная нощ на празненството, не можеш да направиш такова нещо на един човек. Свиня си ти, Абелардо. И ти, и всичките ти аверчета. А сега ни Франко, ни Господ, няма кой да ти помогне, ще увиснеш тук, разпорен като прасе. – Прави крачка към него и стъпва с дървената си обувка върху камъка, на който е качен.

Едва-едва успява да погледне надолу, без да помръдва глава, очите му ще изскочат от орбитите си; той е там, стъпил с единия крак на камъка, с цигарата в ръка, гледа го отдолу нагоре. Сега ще ритне камъка. Напряга още повече тялото си, напъва с вързани крака, макар въжето на шията да го задушава.

– Позабави се, но накрая падна. Бях ти избрал мястото, оставаше само да се окажем и двамата там. Ти обаче май си твърде дебел, дрехите ти ще са ми широчки. – Подръпва плата на панталона му, вдига очи към него.

Слънцето залязва сред облаци, предвещаващи дъжд. Готов да умре, усеща, че вътрешностите му се бунтуват, чувства гореща влага в крачолите. Той продължава да говори долу, пред него.

– Та така. Дрехите ти ще ми дойдат добре за едно гости тая вечер. Знаеш на кого, нали? Ама, какво правиш, свиня такава? Ще ми изцапаш панталоните! Говедо!

Усеща как разкопчава токата на колана му, гъделичка го по корема. Гледа да не се движи, сега дръпва панталона надолу, става му студено на краката.

– Вониш, шопар такъв. И да умреш като мъж не можеш. Но преди това слушай, Абелардо.

Облаците вече са покрили залязващото слънце и светлината е станала пепелива. Това мръсно копеле му говори отдолу и ще го убие. Очите го щипят и погледът му се премрежва, студено му е на краката.

– Ще те обеся и ще отрежа онова в насраните ти гащи. За кравите не се безпокой, аз ще ти ги откарам у вас.

Това копеле ще го убие, а той не може нищо да направи. Очите му смъдят, в устата усеща солен вкус. Ритва с единия от вързаните крака. Ритникът отива във въздуха, той губи равновесие и усеща стягане във врата, парене в гърлото и натиск в тила. Иска да стъпи отново на камъка, но оня вече го е ритнал встрани. Главата му ще се пръсне и продължава да се мята във въздуха, езикът му изскача навън и вижда как оня поставя внимателно цигарата върху един камък, а после вади от якето си бръснач, отваря го и му показва наточеното острие. Ушите му ще се пръснат, лицето му пламти. Стъмва се.