Откъс от романа на чешката писателка, издаден от „Ерго“

Новият роман на Алена Морнщайнова, която е сред най-четените и превеждани съвременни чешки писатели, ни потапя в тежката си атмосфера с прецизно изобразяване на човешката психика. Авторката разказва емоционално наситени истории, разкрива семейни тайни и изследва колко дълбоко могат да бъдат заровени те, преди да изплуват на повърхността. „Лес в къщата“ е книга и за това как миналото може да дамгоса завинаги нечий живот. История за осакатеното детство на едно чувствително, будно момиченце, растящо без обич в мрачна голяма къща в края на селото. Главната героиня се опитва да разбере света, който я отхвърля, но колкото повече научава, толкова повече осъзнава, че понякога истината е по-ужасяваща от най-страшния кошмар.

Изданието се публикува с финансовата помощ на Министерството на културата на Чешката република.

Алена Морнщайнова (род. 1963) завършва английски език и литература в университета в Острава. Дебютният ѝ роман „Сляпата карта“ е номиниран за Националната награда Чешка книга през 2014 г. Четири години по-късно романът „Хана“ (в превод на български изд. „Сонм“, 2019) получава едновременно наградата Чешка книга на журито и тази на учащата се публика. На български издателство „Ерго“ е публикувало романите ѝ „Тихи години“ (2023), „Ноември“ (2024) и „Лес в къщата“ (2025).

„Лес в къщата“, Алена Морнщайнова, превод Васил Самоковлиев, художник Гергана Грънчарова, издателство „Ерго“, 2025 г.

ЗАД СЕЛОТО ИМА ЛЕС

Глава втора

Наводненията през юли 1997 г. заляха Централна Европа, отнеха десетки животи, разрушиха къщи, отнесоха реколтата, разровиха пътищата и спряха влаковете. По улиците на градовете плаваха лодки, ливадите се превърнаха в рибарници, а съседите си помагаха. След време водата взе да се оттегля, оставяйки след себе си наноси от кал и тиня, географски карти от влага по стените и купища вехтории. После почнаха да се изчисляват щетите, да се изплащат застрахователните обезщетения и хората отново почнаха да си завиждат едни на други.

Баба и дядо не бяха застраховали оранжериите от наводнения, защото в селото нямаше дори поток и никой не помнеше някога по коларския път от леса да е нахлувала толкова вода, че да стигне чак до първите огради, камо ли да наводни къщите. Въпреки това вдигнаха отново оранжериите, но първо трябваше да изчистят калта от мазетата и приземния етаж, да изсушат стените, да ги боядисат и да купят нови мебели.

Моят свят се промени. Пороищата отнесоха не само лехите, но и храстите и пейката под черешата, а след време и самата череша изсъхна от нанесените ѝ наранявания. Оградата от тараби бе отнесена и дядо опъна между коловете обикновена телена мрежа. Беше доста рехава и всеки минувач можеше да надникне и да види какво се случва в градината. Оттогава ние с Моника си играехме само в моята стая.

Беше странно, че никой повече не споменаваше татко ни с дума. Снимката от стената в хола, на която татко целува мама под цъфнала череша, изчезна, също както и тази от скрина, в рамка, с нас тримата пред коледната елха. Сякаш никога не бе съществувал, сякаш аз си го бях измислила и само аз можех да го виждам и чувам, както виждах и чувах Моника.

Но татко, разбира се, съществуваше. В библиотечката в стаята ми си бяха книжките с приказки, които ми беше купил. В последната още си беше отбелязана страницата, до която бяхме стигнали с четенето. Имаше ги и сините обувки с катарами отгоре, които много обичах да нося, та нали ги купихме заедно с мама и татко от града.

Тогава ме беше страх да се кача в колата. Не обичам колите, смърдят и странно дрънчат, а баба все намираше колко били опасни и че най-много хора загивали при катастрофи. Но татко ме хвана за ръката и каза, че нямало от какво да се боя, защото той добре познавал пътя. Нали всеки ден ходят с мама на работа с колата и досега нищо лошо не им се е случило. А на площада продават сладолед, додаде. Истински, сметанов с ягоди, а не като натрошения лед с плодове, дето го прави баба ти.

Дланта на татко беше топла и голяма, а тонът на гласа му – успокояващ, но и безпрекословен. Татко много ме обичаше, но трябваше да съм послушна. Момичета, дето правят бели, не заслужават обич. Стиснах зъби и се качих в колата.

И наистина – сладоледът беше по-хубав дори от ескимото, което татко понякога ми носеше от града.

Странно нещо е паметта. Как е възможно при този спомен ясно да долавям вкуса на сметановия сладолед? Усещам ягодовия аромат, сладкия, леко кисел привкус и студенината на езика си. Моника мога да я опиша, въпреки че тя живееше само в представите ми. Но колкото и да се старая, не мога да си спомня гласа на татко, нито как изглеждаше. Знам, че беше висок – макар че вероятно на децата всички възрастни им се струват по-високи, отколкото са, – имаше светлокестенява коса, сресана на път по средата, топли длани и миришеше на цигарен дим. Но чертите на лицето му в паметта ми се размиват в неясно петно.

След наводненията вече си нямах татко, нямах и сладолед ескимо, нито плодове с натрошен лед, защото възрастните бяха заети с разчистване и нямаше време за глезотии. А баба каза, че дори и да имало време, пак нямало да ми направи домашен сладолед, защото не съм го заслужавала.

– Аз се грижа за госпожичката, робувам ѝ, за да не ѝ се налага да ходи на детска градина, а какво получавам в замяна? Все се оплаква и изопачава всичко, дето го е чула, лъжкиня такава – мърмореше под носа си така, че да я чуя само аз. Изреченията ѝ все засядаха някъде в гърдите ми, и всеки път, когато си ги спомнех, размахваха чертичките и ченгелчетата на буквите си и ме бодяха в ребрата. – Виждаш ли докъде ни докара, беладжийке! Майка ти е съсипана и ако не сме ние с дядо ти да ѝ помагаме, сега щеше да се оправя сама. И всичко това заради…

Да, много неща се бяха променили, само баба си беше останала същата. Но пред мама внимаваше. Защото мама се бе променила най-много. Уж беше с нас, а в същото време я нямаше. Замиташе калта, изнасяше съсипаните килими и разнебитените мебели, но почти не говореше. Погледът ѝ бе разсеян и безучастен, сякаш гледаше през стъкло, а на лицето ѝ стоеше застинал все един и същ напрегнат израз. Когато я молех да ми прочете нещо за лека нощ, казваше, че е уморена. Сядашe до баба и дядо пред телевизора и вперваше поглед в трептящия екран. А когато партерът най-сетне бе разчистен и изсушен, а баба и дядо можеха да се върнат в апартамента си, тя продължаваше да седи на дивана напълно неподвижна, дори когато телевизорът беше изключен. Понякога си мисля, че татко така или иначе с времето щеше да си тръгне. Спомням си гласовете, които понякога нощем долитаха в стаята ми от хола. Трябва да са били доста силни, щом ме будеха от сън. Дали са били просто невинни спорове или предизвестие на нещо нередно помежду им?
Знам ли, навярно пак нещо си въобразявам.

През нощта се събудих. Усетих лошата миризма, която се просмука в къщата от наводненията, заседна в мазето и в горещите нощи ни посещаваше на горния етаж. Макар завесите да бяха спуснати, синкавата лунна светлина проникваше в дома отвън и изпълваше стаята с неподвижни сенки. Обърнах се към стената и придърпах памучния чаршаф през главата си, за да се скрия от тях. От открехнатия прозорец напираше горещ въздух – тежък и задушлив.

Лятото си играеше с нас. След дъждовния юли дойде горещ и сух август, за да изсмуче излишната влага от земята и да ни измъчва с горещи нощи, обременени с объркани сънища.
Сън ли ме пробуди? Жегата ли ме изтръгна от съня или необикновено светлата нощ? Или звук, наподобяващ протяжното скърцане на портичката? Този звук не беше част от обичайния език на нощта.
Замислям се над това едва сега, а в онази нощ просто се свих на кълбо, затворих очи и отново заспах.

Сутринта се събудих по-рано от обикновено, а мама я нямаше у дома. На нашия етаж цареше застинала тишина. Измъкнах се от стаята си. Вратата на спалнята беше отворена. Завивката от едната страна на двойното легло беше паднала на пода, а възглавницата беше омачкана. Обиколих всички стаи, надникнах дори в банята. Странно – къде ли можеше да е отишла толкова рано сутринта? Помислих си, че може би е слязла за нещо при баба и са се заприказвали. Слязох по стълбите и почуках на вратата на долния апартамент. Отвори ми баба. И тя беше още по нощница.
– Мама при вас ли е? – попитах.
Баба ме погледа сънено, после се сепна, излезе в градината, огледа се и извика името на мама. В този момент ме обзе страх.
– Мамо! – извиках и аз.
Бела се разлая и взе да скача върху входната портичка. Баба се върна в коридора.
– Няма ли я горе? Провери ли както трябва?
Избута ме и хукна нагоре по стълбите. Дългата ѝ нощница се усукваше между краката ѝ и тя на няколко пъти едва не се препъна. Взе да ръси ругатни и изчезна на първия етаж.
– Зузана! – извика, но отговор не се чу.
– Не викай, сигурно е излязла да се поразходи – промърмори сънливо дядо, застанал на вратата на кухнята.
– Обувките ѝ са тук – посочих летните сандали на мама.
Дядо погледна сандалите, прилежно наредени пред шкафчето за обувки.
– Зузана! – извика отново баба и след малко се появи горе на стълбите. – Леглото е неоправено, куфарът е там, всички ѝ неща са там.
Дядо се притесни.
– Ще взема да си облека нещо и ще ида да я търся из селото.
– Селото ще го обиколя аз, ти вземи кучето и иди в леса.
Седнах на стъпалото и се разплаках.
Знаех си, знаех си, че лесът крои нещо. Виждах го как се приближава към нас.
Водата ми отне татко, а лесът примами мама.

Въпреки че дядо обиколи с Бела леса на длъж и на шир, въпреки че в търсенето помагаха и съседите, не намериха мама. Едва някъде към обяд на нея се натъкнали гъбари. Седяла зад някакъв храсталак между дърветата, облечена само с нощница и по домашни пантофи.
Пантофите, които бе обула, когато посред нощ бе излязла през портичката и бе тръгнала по коларския път към леса, за да се изгуби в него.
Само че лесът не искаше мама. Върна я като нежелан подарък, като жертва, от която нямаше нужда.
По коларския път дойде линейка, качи мама и я откара толкова далеч, че зовът на леса да не може да я достигне.
Когато мама се върна след три месеца, вече говореше, но странното изражение на лицето ѝ си остана. Изглеждаше ми познато и изобщо не бе приятно. Понякога толкова ме озадачаваше, че почвах да я оглеждам изпитателно. Един ден мама не издържа и изсъска:
– Какво си ме зяпнала, беладжийке такава?
Да, права бях. Тя се превръщаше в баба…