Начало Идеи Гледна точка Летни размишления
Гледна точка

Летни размишления

6296

 

Фрагменти върху фрагмента 

Краткостта не е недостиг или недоимък; просто има стилистика, в която човек остарява. Можеш да изречеш малко с много думи или още по-малко с порой от преизобилни фрази. Ущърбността е рожба на езиковото неслучване: щом нещо бъде назовано неточно, няма как да се яви за живот; вместо него или на негово място изниква нещо друго, различно, дори не копие на оригинала, а сурогат. Наш проблем е да го приемем или да таим срама на подмяната. Защо една дума ни радва, друга смущава, а трета ни хвърля в паника? – се питаше някога Йожен Йонеско, градейки върху този принцип теорията си за абсурда. Нямаме отговор. Слученото слово като искра насочва мислите в определена посока; просветва образ, който не е „сянка на сянката“, а способност на мисълта да се конкурира с природата, да явява подобие на нейната яркост или да се корени в паметта толкова дълго, колкото истинските лица и събития. И то дълготрайно.

***

Фрагментът е къс, в който реалността се отразява в пречупен вид. В зависимост от подредбата на думите в него, той е достоен за уважение или за присмех; дръзва да се заяви така, сякаш е сам, сякаш цялото, от което е част, изобщо не съществува. Парадоксът на отражението: възприемаме повече, отколкото знаем. При това в пуста среда, която постепенно ни засмуква, все повече и повече. Достоевски се е боял особено от това, описвайки подобна подмяна на вечността, чрез  устата на Свидригайлов, като „баня с паяци“.

***

Най-ужасните хора, пише Елиас Канети, са тези, които смятат, че знаят всичко и го вярват. Примери за ялово самомнение не липсват. Такива хора, вирвайки безсрамно брадичка, всъщност деформират жизнения си свят, свеждайки всичко до манталитетното. Ущърбността е тяхната стихия. Зад пустотата на дните им ясно прозира щърбавата луна на омерзението, това сиво слънце на мъртвите духом.

Стената на съня

Често нощем се озоваваме в един и същи кошмар. Пред нас изниква огромна стена, не знаем изобщо къде сме, кой я е вдигнал или какво се таи зад нея. Градежът е неведом. Стената на плача или райските двери? Няма как да разберем. Небето сякаш я затиска, подсилвайки страховете, без да утоли любопитството ни. Най-пагубно би било да тръгнем да я катерим, заради неудържимия си порив към висините. Вавилонската кула е моделът на второто грехопадение. Тогава? Бихме могли да пробваме да я срутим във въображението си. Дали отвъд не се крие един преобърнат свят? Ами ако времето зад нея се възприема като пространство? Трудно представимо е, ала не е невъзможно: вървиш, без да се движиш, краката те носят назад, в миналото; отново е лято, но същото е различно, всичко е друго, макар да изглежда подобно; времето е епос на забравата, ала пространството е координатна ос на случващото се, за да не се залутаме по пътя. Всички наши беди са от раздвоението – искаме, но не можем, не искаме, а трябва, можем, но не знаем защо. Пробуждането е реабилитация на бъдещето, оправдание на всичките ни страсти.

Партията на корема

Има едни горчиви редове на Стоян Михайловски, че партията, на която нашенският политикан ни призовава да отдадем сърцето си, е всъщност партията на неговия корем, на ненаситния му апетит да засити не само телесата, но и честолюбието си. А пък ламтежите на последното са неукротими. Затуй дилемата дори не е: прехрана или смърт! – ами: дайте ми още! Още и още, до пресита… И в тази ненаситност е провалът на българската съвест.

Какъвто е и „случаят Вежди Рашидов“. Да си няколко мандата министър на културата и да си убеден, че държавата е само функция на безутешните ти творчески амбиции, е нещо жалко. Да подаряваш творбите си на „Лувъра“, злоупотребявайки с административната си функция и със служебните си контакти, макар да би трябвало да си поне малко наясно, че е невъзможно да бъдат приети в колекцията на този световен музей, е нещо гротескно. А пък сам да се хвалиш с това, разпращайки факса с отказа на „Лувъра“ до най-услужливите медии, е пълен фарс. И накрая: да накараш българската държава да плати 20 340 британски лири от бюджета, за да гъделичкаш егото си с твоя собствена изложба в Лондон, без конкурс и извън всякакви правила само защото оглавяваш парламентарната комисия по култура, е пълно безочие. Как да не вярваме тогава на думите на Михайловски, че са ни налазили „искатели на политическа плячка“. И че като диагностицираме „българската развала“, на практика описваме бързината на „политическата провала“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора