Начало Идеи Гледна точка Летящата водна змия
Гледна точка

Летящата водна змия

28132

Публикуваме отново този текст на Димитър Бочев в памет на Желю Желев, от чиято кончина изминаха десет години.

Око за око – и скоро целият свят ще бъде сляп.
Махатма Ганди

Беше нейде към края на 60-те – година-две преди да изменим с Асен на родината бе. Все още се крепяхме кое-що на магия в Университета, но и двамата знаехме, че тая няма да я бъде, че академизмът ни ще приключи преждевременно, още в първа младост. А се крепяхме кой как умее: Асен Игнатов – като асистент по логика и мой курсов ръководител, аз – като негов любим студент и пръв приятел. Асен беше вече изключен от Партията и с това ми стана още по-мил и драг. Партията го изключи, защото оспори, макар и дискретно, нейната ръководна роля. По същата причина аз пък изключен от Комсомола бях. А две изключвания накуп една обща гражданска съдба правят – поне в случая се получи така. Асен беше най-нежеланият от партийното бюро преподавател във факултета, аз пък най-нежеланият студент в същия Философско-исторически факултет бях. Третият в триумвирата беше Желю Желев. В онова време той беше най-окаяният от трима ни – изключен не само от Партията, а и като аспирант от Университета. Мястото и на Асен, и на Желю не беше в руслото на една политическа партия – най-малко на комунистическата. Така че нямаше нищо странно – погледнато стратегически, изключвайки ги, Партията просто ги постави на мястото им, възстанови статуквото, а себе си дезинфекцира, прочисти се идеологически от замърсителите на буржоазната идеологическа диверсия. На която и тримата служехме, без дори да подозираме. Факултетното партийно бюро обаче не само подозираше, то знаеше. И тъкмо затова раздаде с твърда ръка справедливост, Божието Богу, а кесаревото кесарю раздаде.

Двамата с Асен си знаехме, че изключването ни от партийната организационна система вещае изключване и от Университета и кротко, като добитък на заколение чакахме реда си. Желювата беше по-лека – той нямаше повече откъде да бъде изключван. Не беше вече нито комунист с комунистите, нито аспирант с аспирантите – само един гол и побран в отхвърлената му аспирантска дисертация „Определението на материята и съвременното естествознание” антиленинизъм му остана подръка. Оказа се обаче, че ние само сме си мислили, че Желю няма повече накъде и откъде да бъде изключван. Всъщност имаше – Партията-ръководителка е много праволинейна, тръгне ли веднъж да те изключва, спиране няма. Така изключиха Желю и от живота. Или поне от столичния живот. Грабна го, както си знае, Народната милиция, натири го чак в родното село на жена му Маруша – Грозден, Бургаско, и го запря ни жив, ни умрял там. Където непрокопсалият аспирант се отдаде на философски безпокойства, на нечестиви писания („Фашизмът”) и на винарство. Заедно с това усвои виртуозно трудното изкуство на речния риболов с ръце. Това беше добър поминък – като прескачах от време на време инкогнито до Грозден да се повидим, все със собствено вино и със собствен улов ме гощаваше. Виното беше до последната капка негова продукция, негова продукция беше и рибата – всичката уловена с ръце. И мен вземаше понякога Желю на реката, но и двама скоро установихме, че от мен рибар не става – става само беглец. Ловецът беше Желю, аз бях само оръженосецът. Реката се казваше Луда Камчия, а всичко по поречието ѝ бе много метафорично, като че ли лудостта на водата преливаше във времето ни, а оттам – и в нас. Атеистът Желю се събличаше почти гол, като че ли ще се пречиства. Оставаше само по бели гащи, а бялото се връзваше и с детската му непорочност, и с пречистващата вода – Луда Камчия изневиделица в р. Йордан се превръщаше. После безбожникът философ навлизаше – първо до глезен, после до колене, а накрая до кръста – смело в реката, но за разлика от първите поклонници, излизаше от водите ѝ отново безбожникът, който бе влязъл. Защото бе тръгнал за риба – не за преосмисляне. Наблюдавах как преравя с яките си ръце крайбрежните подмоли и коренища. Желю гледах, а за Йоан Кръстител си мислех. Желю пък мислеше за риба. Но не за онези две легендарни риби, с които Спасителя изхрани чудотворно сумати народ, а за кленове и сомчета. Де що уловеше, го хвърляше на брега, а аз го прибирах в брезентовата торба, която бях нарамил. Но не всичко прибирах. Веднъж риболовецът изхвърли високо, високо една дебела и къса водна змия. Като я мернах да прелита като комета над главата ми, змията изведнъж ми заприлича на змеица, аз се уплаших, а Желю се засмя от водата. Запокитената змия описа плавна дъга в пространството между земята и небето и потъна в короната на някакво разлистено дърво. Тогава за пръв и последен път видях летяща водна змия – толкова земи изходих оттогава, толкова съседни и далечни страни изгледах, толкова людски съдби прерових и съизживях и наяве, и като литературен сюжет, а подобно чудо не срещнах. Всичко беше утопично до реализъм: и шеметният змийски летеж от водата към висините, и безбожието на най-Божия землянин, който някога съм виждал, и преливащата от водата на сушата, а от сушата – в нас лудост на Луда Камчия, и всички ние – вече изключвани тихичко от Университета, но все още недоизключени от живота.

Цяла България, цялата ни история знае президентството на президента – никой не знае летежа на летящата водна змия от водата към клоните. А летящата водна змия като че ли илюстрираше най-правдоподобно абсурда на сбърканото ни битие. По всичко личеше, че саморазправяйки се пред смаяните ни очи с Желю, Партията-ръководителка репетираше за предстоящата саморазправа с нас. И ние с Асен за Партията, за предстоящото ѝ възмездие върху ни репетирахме – отново без да го подозираме. Погубвайки Желю, Партията явно ни даваше, преподаваше ни нагледен урок какво ни предстои в най-близко бъдеще. Дните ни като част от академичното тяло бяха несъмнено преброени, преброила ги беше собственоръчно Партията, а ние тръпнехме в очакване, живеехме живот на изчакване, стендбай живеехме двама с Асен. Като въдворен на местожителство, Желю беше привилегирован – заточението великодушно му спести тревожността на нашите тягостни очаквания. Пък и личната му сигурност бе обезпечена подобаващо – охраняваше го всемогъщата Народна милиция, за която зевзеците разказваха, че била единствена опора на Народната власт. Народна ли е една власт, истината за нея е само в устата на зевзеците – и никъде другаде. Съзнавам, че с много народностност натоварих текста си, но такива бяха тогавашните сбъркани времена, в тях всичко бе народно: Народна армия, Народна банка, Народен спорт и Народно образование, Народен цирк дори.

Благодарение на тази повсеместна и вездесъща народностност приятелите ни оредяваха ден след ден, все повече състуденти и колеги ни избягваха – както във факултета, така и извън него – сякаш имахме въшки. А ни избягваха не от зла воля, а защото така, поотдалечени от нас, гражданите на Народната република живееха по-ведро. Един по един приятелите ни се превръщаха в познати – все по-далечни и по-далечни. Познатите ни пък в непознати се превръщаха – преставаха дори да ни поздравяват. Като попаднах веднъж случайно в един столичен асансьор с една колежка, тя се извърна мълчешком, мълчешком ми обърна гръб, а аз с радост установих, че и гърбът ѝ беше красив. Комай единствените, които не ни избягваха, бяха нашите общи приятели Ангел Филчев и Георги Фотев. А не ни избягваха, защото и те бяха от нашата черга, и върху тях се стовари с подобаваща безпощадност класово-партийното възмездие. Впоследствие в разкоша на настъпилата и с личния принос на социолога проф. Георги Фотев демокрация всичко това никой не отчете, не го забеляза дори. Нарочиха го за агент на Държавна сигурност, а който не го познаваше, повярва. Не повярваха обаче малцината като нас. Защото го познавахме. При това го знаехме и познавахме двустранно: благодарение на санкциите, с които университетската администрация го санкционира, го познавахме апостериорно, отвън навътре, а благодарение на сърдечното си приятелство с него го опознахме и отвътре навън. Двете ни познания на личността на Фотев не се конфронтираха, а се допълваха взаимно така, че го идентифицирахме единодушно като човек от нашата черга, като духовен и екзистенциален спътник го разпознахме. И той ни разпозна така, по този труден, но съществен път.  

Колкото и искрена да бе, моралната подкрепа, която приятелството на Ангел и Фотев ни обезпечаваше, не ни стигна – не си стигахме и ние на себе си. След като се себеоплю от главата до петите в една позорна публична самокритика, която цяла една биография така и не смогна да си себепрости, Асен закърпи някак си скапания си животец като дребен чиновник във Философския институт на БАН. За идейните стожери, за нееволюиралите дори само на равнището на хрушчовизма апаратчици на факултета като Кирил Петров, Ленин Димитров и Аспарух Аврамов решаващо беше гнилият интелигент Асен Игнатов да бъде изхвърлен от Университета и отлъчен от студентската аудитория, за да не я развращава повече с абстрактния си хуманизъм. И те го отлъчиха – възнаградиха самокритиката му, като му спестиха заплануваното въдворяване на местожителство в родния Шумен, позволиха му да остане при жена си Дора в София и дори службица някаква мижава му дариха. Партията-ръководителка е всемогъща – реши ли, тя и великодушна може да бъде. Едно великодушие, което мен обаче не ме огря – колкото и да ми се искаше. След като абстрактният хуманист Асен Игнатов бе изритан от Университета, изритан бе съответно и абстрактният му хуманизъм. Тогава във факултета необезпокояван се възцари само конкретният, класово-партийният хуманизъм. Въпреки неговото господство Ангел и Фотев съумяха, макар и с много премеждия, да завършат някак факултета, а един хубав летен ден мен ме арестуваха по изгрев, измъкнаха ме топъл-топъл от постелята на „Батак” 27 в квартал „Хаджи Димитър” (все имена бойни и хайдушки), където ме беше приютил братът на Желю – Данчо, натикаха ме в етапното на централна гара София, откъдето на другата сутрин ме подбра Транспортна милиция и ме депортира по етапен ред и с белезници на китките от гара на гара та чак в Окръжно управление на МВР-Силистра. Бях вече запрян в родния си град като Желю в Грозден, а репетицията на Партията-ръководителка прерасна в премиера. Чийто край аз така и не дочаках – грабнахме се нейде в антракта с Асен като Естрагон и Владимир ръка в ръка и дим да ни няма! Побягнахме в един и същи ден, но не с намерението да скочим като незабравимите герои на Бекет дружно от Айфеловата кула – право на Запад побягнахме: в гнездото на осите, в бърлогата на злостния класов враг се свряхме. Литнахме като летяща водна змия и змеица, побягнахме от лудостта на Луда Камчия и заседнахме в мътните води на хищните капиталистически акули. Където се изправихме чинно пред микрофоните на задграничните българоезични радиостанции и започнахме да клеветим методично Народната власт – до последен дъх. Аз клеветях и злослових по микрофоните на Радио Германия („Дойче Веле”) рамо до рамо с друг един родоотстъпник, предател на родината и враг на народа – Георги Марков. Който скоропостижно се превърна от мой литературен гуру в мой приятел. А когато ме грабна изпитващата дефицит на злоезичници и клеветници „Свободна Европа”, Георги се беше загнездил вече в Би Би Си, а на мое място в Радио Германия пристигна от Льовен Асен, за да поеме и продължи клеветническата щафета. Осъдиха, както му е редът, в задочен процес в столицата, която расте, но не старее, Жоро на шест и половина години лишаване от свобода, а след време осъдиха, отново както му е редът, и мен – също в задочен процес, но в Силистра на 10 години. Осъди ни конкретният класово-партиен хуманизъм в противовес на абстрактния хуманизъм на Асен. Моята по-тежка присъда се обяснява не с по-ефективното ми слово, а с обстоятелството, че тоталитарната провинция винаги е била по-сурова от тоталитарната столица – в провинцията към централно разпоредената безпощадност се добавя тихомълком и безпощадността на местните сталинчета, а нейният принос е съществен. Ако не беше така, ако съдеха според литературния талант, двете произнесени присъди трябваше да бъдат реципрочни – Георги заслужаваше по-строгата: Божието – Богу. И двама ни осъдиха като родоизменници, „поставили перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили”. Присъдите свидетелстваха, че наказателните репетиции на Партията-ръководителка продължиха, макар и в наше физическо отсъствие. Така осъзнахме, че твоето вражеско физическо отсъствие не значи отсъствие и на класово-партийното възмездие – то е всеприсъстващо и безсмъртно като Христос. Така че авангардът на работническата класа раздаде коравия си реванш, макар и само метафизически – физически ние бяхме недостижими, през девет земи в десетата бяхме. Ако въпреки това произнесе дългогодишните си присъди, Партията-ръководителка сигурно го е направила със съкровената надежда един бъдещ, един неминуемо предстоящ като световната победа на комунизма ден метафизиката да градира (според мен да деградира, но това е въпрос на лична оптика) във физика и двама с Георги да попаднем, отново както му е редът, зад решетките. Физически да попаднем – не метафизически. В моята ценностна йерархия пътят от метафизическото към физическото е регресивен път – прогресивният път е обратният. Ако Партията крачеше непоколебимо от духовното към материалното, то бе само за да легитимира ръководната си роля, за да бъде възстановено статуквото, за да бъде хармонизирано съотношението между физика и метафизика, и то по ленински, не по кантиански. Но сметките ѝ бяха правени без кръчмар, не стана, съвсем не стана така: прав се оказа Кант, не Маркс. Вместо да победи световната комунистическа революция, изневиделица взе, че победи световният капитализъм – колкото и дребнобуржоазно малодушен, колкото и небоеспособен, колкото и нереволюционен, колкото и антиленински и кантиански да беше той. Аз доживях тази победа и ѝ се зарадвах от сърце, доживя я и Асен, и той ѝ се зарадва от сърце, доживя я и Желю – при това като президент. Доживяха я и Георги Фотев и Ангел Филчев – и още я изживяват, преизживяват и доизживяват като мен. Георги обаче не я доживя – недостижимостта му за възмездието се оказа илюзорна. Само с една отровна микросачма през проклетия септември на 1978 г. на моста „Ватерлоо” над Темза конкретният класово-партиен хуманизъм надмогна абстрактния хуманизъм на Асен, партийната грижа за човека прекъсна чрез меча и щита на Партията-ръководителка пътя му по дъгата на земята. С което Партията-ръководителка показа, че за нея граници няма – ни географски, ни морални. В моето светоусещане на православен християнин Георги не доживя победата на родната демокрация само физически. А че метафизически я е доживял, изживял и надживял нейде в отвъдното, аз не се и съмнявам.

Доживели кое-що и кое-що недоживели, надживели и вина, и мъст и един по един, и заедно; и един до друг, и един през друг всички се пръснахме като пилци, разпиляхме се всички от двете страни на Желязната завеса. И в една по-висока серия, между Земята и Небето се пръснахме и разпиляхме като пилци всички – и Георги, и Асен, и Желю, и Фотев, и Ангел, и аз. При което живите сме само относително живи, само относително мъртви са и мъртвите.

Във всички тези относителности, във всичките ни пътища, безпътици и премеждия нашата вътрешна, а отчасти и външна съпротива бе морална, а мъстта на Партията-ръководителка – материална. В цялата тази система Асен се себеоплю пред партийното бюро, а Фотев го оплюха наследниците на същото партийно бюро. Мисля, че себеоплюването е психологически по-мъчително от оплюването, но за всеки случай ще попитам Фотев. Той няма да ме излъже, както няма да ме излъже и душата ми – попитам ли него, все едно себе си питам.  

Дотук разказах по съвест какво се случи в онези вълнуващи години и десетилетия, в които и дружно, и поединично водехме, понякога без дори да съзнаваме това, Студената война. Която, след като я поведоха с надлежната непоколебимост и нашите чуждоземни ортаци Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и Папа Йоан-Павел Втори, в крайна сметка спечелихме. Фактологически случилото се с нас в ледника на Студената война и разказаното от мен съвпадат чак до най-дребния детайл. Какво още обаче е могло да се случи, научих много по-късно от един документ от архива на демоничната Държавна сигурност, който Фотев ми показа преди някоя-друга година. Датиран от студентските ни времена, документът заклеймява и двама ни като народни врагове. Макар и безпощаден, документът е и забавно четиво. Но ще го нищя и разнищвам в следващото есе – днешното вълнение ми дойде в повече и се налага да се себепощадя и себевъзмездя – стига само социумът ме е възмездявал. Пък и, както беше при ареста ми, вече разсъмва – време е. Ще се себевъзнаградя щедро за изпитанието с чаша литературно вино – то вече се лее в благородно (некомунистическо) червено. Но уверявам, че (за успокоение или за безпокойство) с писането спирам само временно – луд умора не знае. 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора