За никого не е тайна, че предстоящите европейските избори се мислят в България преди всичко като „национални”: един вид референдум „за” или „против” сегашното управление.
В същото време няма как те да не са и напречен разрез на идеите ни за Европа, за „българското присъствие” в Европейския парламент между „мита и реалността”, ако използвам една дефиниция на Лютви Местан, към която ще се върна по-нататък.
Ала тъкмо това присъствие между „мита и реалността” повдига множество въпроси: за българската политика като цяло и за идейната съвместимост между българските политически партии и техните европейски (идейни) семейства. И след като вече споделих някои размисли за „социализма по български”, може би е крайно време да обърнем внимание и на „либерализма по български”. Доколкото българският либерализъм, особено в лицето на ДПС като член на ALDE и на Либералния интернационал, ни изправя пред политически парадокси, който биха накарали да занемеят множество теоретици на либералното – от Джон Лок до Алексис дьо Токвил и от Фридрих фон Хайек до Джон Ролс.
Първо, защото либерализмът е бил дефиниран в историята си по всевъзможни начини – като опит да се отстоят естествените права на гражданите, като опит за намаляване на властта на държавата над индивида и т.н. Идеи, които в своята просвещенска версия са секуларизиран вариант на християнската етика за основополагащото достойнство на човешката личност и нейната свободна воля. Така стигаме и до класическата дефиниция на френския философ Мен дьо Биран от 1816 г.: „либерализмът е доктрина, благоприятстваща развитието на свободите”.
Дотук всичко е ясно. Просто приемаме, че хората, изповядващи подобни възгледи за свободата, независимо от своя етнос, език или вяра, гласуват за партии, които изразяват либералните идеи в Европа.
Ала как изглеждат тези принципи, ашладисани на българска почва? У нас, в случая с ДПС, те няма как да са индивидуален избор, доколкото цял един етнос става изразител на идеите на политическия либерализъм.
Тоест, за да стане още по-ясно: „либерализмът по български” е възможно най-анти-индивидуален, той е комунитарен (общностен), етнически, че дори и териториален (електоралната карта на европейските избори ясно ще покаже кои са „либералните региони” в България).
Което, откъдето и да се погледне, определено е принос към либералната политическа теория.
Шарл дьо Монтескьо развива интересната политическа хипотеза за връзката между големината на територията и начина на управление. Монтескьо смята, че големите империи като Русия са обречени на деспотизъм (в най-добрия случай на „просветена монархия”), докато по-малките държави (по модела на Швейцария) имат реални възможности за демократично и либерално управление.
Можем само да гадаем какво ли би казал Монтескьо при вида на върволиците „дисциплинирани либерали” в малка страна като България, които още в ранни зори „индивидуално” изразяват своята „свобода” в съответните етнически региони.
С което стигаме до втория парадокс на „либерализма по български” – неговият териториален признак, който със сигурност ще се прояви и на тези европейски избори.
Как обаче ставаш либерал поради факта, че си роден в Лудогорието или в Родопите?
Не е ли това абсурдно, също толкова абсурдно, ако примерно всички граждани, живеещи на бул. „Александър Стамболийски”, се окажат земеделци и гласуват за БЗНС, а пък родените в Карлово – последователи на Карл Маркс и избиратели на ПЕС? Подобни факти би трябвало издъно да пренаредят „теорията на вероятностите” или пък да преосмислят „либералната теория”.
Уви, не е така. Либералите от ДПС особено се гордеят с приноса си към „европейския либерализъм”, най-вече в частта на изнамерената от тях „заедност”.
Посветени в идейния свят на ДПС дори споделят, че вече почетният председател Ахмед Доган години наред подканвал известни български художници да нарисуват „либералната идея” в една от залите в централата на движението на бул. „Стамболийски”. Трудността била как „либералната идея” да се „побере” в едно женско лице, затова най-накрая, разочарован, Доган сложил край на проекта, който би бил още един европейски принос на ДПС.
И за да не каже някой, че в „либерализма по български” няма нищо индивидуално, е редно да кажем няколко думи за втория човек в българската либерална листа – г-н Дилян Пеевски, чиято личност миналата година предизвика толкова силен обществен отзвук, че може би затова ДПС е решило да го изпрати в Европа (пак според Лютви Местан – „за да не се подкопаят основите на либерализма и демокрацията”).
Както виждате, отново сме в полето на „либералната теория”. Явно тъкмо г-н Пеевски е тази пресечна точка между „либерализма и демокрацията”, чиято остра липса отдавна се е усещала на Стария континент. А как точно ги е „пресякъл”, навярно ще научим в хода на предизборната му кампания.
Отправеното послание и така е повече от красноречиво. Даже по-красноречиво от лозунга на предизборната кампания „ДПС в Европа, Европа в България”, който може да се интерпретира всякак.
А времето на въпросите дойде. И „ДПС в Европа” предлага много важни теми за европейски дебат.
Така например от лидера на европейските либерали Ги Верхофстад би било интересно да узнаем доколко медийните и други монополи в България са съвместими с либералните идеи за индивидуалната инициатива.
Или пък как зачитането на човешките свободи – най-вече на правото на гражданско неподчинение, за което изрично настоява бащата на либерализма Джон Лок – са съвместими с действията на подкрепяното от ДПС правителство на Орешарски?
И още: как „зелената икономика” и опазването на околната среда (приоритет в европейската либерална програма) кореспондират с действията на Искра Михайлова (пета в евролистата на ДПС), дала зелена светлина на проекта „Карадере”?
Нищо чудно от партията на европейските либерали да ни отговорят иносказателно (в стила на казаното от Сергей Станишев по повод изпращането на Пеевски в ДАНС): всяко време изисква нетрадиционни решения.
Ала тогава метафората на Лютви Местан за „мита и реалността” изцяло се преобръща. Защото излизаме от „реалността” и влизаме в „мита”. По-точно в мита за Херкулес.
Нали Делян Пеевски беше провъзгласен за „нов Херкулес” и се яви на българската политическа авансцена, защото с „нетрадиционните си методи” трябваше да разчисти „Авгиевите обори” на българското статукво. Спомняме си и за силния отзвук от този му първи чутовен подвиг.
Затова е повече от интересно какъв ли нов Херкулесов подвиг му е отредила нашата либералната общност в Европарламента?
Улавяне на „критския бик” (и справяне с гръцката дългова криза)?
Открадването на златните ябълки на Хесперидите (за попълване на европейските валутни резерви)?
Или пък справяне със страшното триглаво куче Цербер, което е на подстъпите към Европа и ни грози с война?
Явно тъкмо в персонификацията на този мит е и разковничето на „либерализма по български”.
