Начало Книги Лимитрофии или детински средства на спасението
Книги

Лимитрофии или детински средства на спасението

4459
Златомир Златанов

Лимитрофии. Стихотворения и поеми, Златомир Златанов, изд. Black Flamingo, 2023 г.

С този враг може да се справи само мълчанието.
Франц Кафка, Мълчанието на Сирените

Не съм предполагал, че поетическа книга на Златомир Златанов може да ме изненада като читател и редактор, следящ всяко негово ново стихотворение. Започнах да го чета късно, когато вече всичко беше изгубено, във фазата на първата редакция на неговите кантоси Ектения (2012). Оттам се върнах към ранния Златанов от началото на 80-те, който продължавам да считам за най-силен – за бъдещето в миналото на съвременната българска поезия. „На гроба на Пеньо Пенев“ от Нощни плажове (1983), първата поетическа книга на Златанов (дебютирал обаче година по-рано като прозаик), беше програмно при създаването на Нова социална поезия. След стартирането през 2018 г. на блога Нощни плажове пред погледа ми на читател и през ръцете на редактор на сп. Нова социална поезия минаха ключови текстове от новата му поетическа книга Лимитрофии (2023): приключващото интро „Селско гробище“, любимото „Лъвов мост“, отново созополското encore на нощните плажове в „Криза на стиха“, топонимичното за поета читалищен библиотекар „Jardin Alger“, руинно-графитното „Lost“, танатологичния прочит на абсолютно модерното в „Коктейл „Рембо“ и огромната колкото „Морска ода“ на Алвару д’Кампуш (alias Фернанду Песоа) дидактична поема „Неолибералното изкуство“. Бях чел всичко това в блога и го бях публикувал в списанието – и въпреки това ме изненада в Лимитрофии.

Събрани на хартия, извличаща ги от квазиоралната – устна, но всъщност безгласна – дигитално-виртуална стихия на възникването им, стихотворенията от блога и електронното списание разгръщат онази мощ, която само реалната, субстанциално-пластична пространствена едновременност на хартията осигурява. Лимитрофии с нова сила и свежест ме накара да си припомня разликата, която прави разликата – the difference that makes a difference – между устното творчество (чиято превърната инволютивна форма всъщност е постгутенберговата медиалност), от една страна, и литературата, от напълно друга. Между дигитално-електронния рапсод – и грънчаря демиург на геометричния стил на амфората Илиада, това е разликата, при положение че Златанов – с Лаканиански мрежи (2005) – е първият същински литературен кибернавт по тези земи. Прекосил кибервселената по време, когато „младите“ от 90-те още здраво се държаха за хартията, предусещайки и предвкусвайки вече дискретния чар на тиражите и плътночервендалестите въплъщения на джетсет авторството, в Лимитрофии имаме едно „смело завръщане на Златомир Златанов към началото на творческия му път, белязан от неговата поезия през 80-те години“ (Станимир Панайотов). Решаващ принос за това непредизвестено от нищо в околната среда събитие на завръщането към кайроса на 80-те има редакторът на Лимитрофии Станимир Панайотов, на чиято мека настойчивост и неотстъпчивост дължим преоткриването първо на драматурга Златанов с Никой не знае защо (2021) – а сега и на поета на бъдещето в миналото на 80-те като мощен антидот на вечно сегашното.

По отношение на блогопоезията на Златанов (по аналогия с „блогоромана“ му Лаканиански мрежи) от последните пет години Панайотов е в ролята на александрийските библиотекари, Борхесовите автори на Илиада. Александрийските библиотекари противополагат в края на класическа Гърция на нейния край абсолютното ѝ екстериториално начало в текста – тепърва създадения от тях чрез финална кодификация текст – на Илиада. Редакторската работа на Панайотов върху текста Златанов от Никой не знае защо насетне противостои на социалноисторическата и социалнополитическа ентропия на ляворевизионистките утопии на късния соц (съвпаднал с ранния неолиберализъм на Запад), плавно преходила в окончателния и необратим триумф на неолибералния комсомол. На тази ентропия е противопоставен неизчерпаемият ресурс на поетическата класика на 80-те във формата на Нощни плажове. В още по-голяма степен от събраната драматургия на Никой не знае защо завръщащите се към предзалезното изригване на 80-те дитирамби на залеза – Златанов е парадигматичен Dithyrambiker des Untergangs по формулировката на Михаел Пауен – на Лимитрофии съхраняват и пренасят върховото десетилетие на съвременната българска поезия в едно имагинерно бъдеще-в-миналото, което е същевременно миналото на едно бъдеще в алтернативно историческо разклонение. В него настоящият триумф на неолибералния комсомол е дневно сънуване на амбициозни директори на домове на културата в окръжни центрове или един похотлив следобед на фавни закапичета (завеждащи културно-просветната част? заместник-командири по културно-просветната част?) на студентска бригада от края на 80-те.

Дотук се спрях на това как новите стихотворения и поеми в Лимитрофии подхващат ектенията, идеща от Нощни плажове, но в направата на новата поетическа книга на Златанов е вложено повече от това, за което говори още заглавието, препращащо едновременно към Палинодии (1989) и Хетерографии (2003). В един и същ жест Лимитрофии сочат към естетиката на най-затворената и завършена, извеждаща хомогенността си включително и в метажанров план, книга на Златанов – Палинодии – поставила началото на българския постмодернизъм, от една страна, и към най-обхватната и жанрово разнородна антологична подборка на творчеството му под една постструктуралистка метатеоретична шапка – Хетерографии – която маркира входа на дискурсивните жаргони в поезията му (един вход на пустинята), от друга. Подобно на Хетерографии и двадесет години след нея, Лимитрофии е антология. Подобно на Палинодии и със същата мощ на естетиката на творбата (в смисъла на отчетливо артикулирана Werkästhetik, а не на неразчленим континуум на дискурсивни жаргони), Лимитрофии учредява отново едно постсъстояние на писането, но то вече не е литературно-епохално, а стриктно екзистенциално, съизмеримо със залога на Пизанските кантоси. Описваният в новата книга на Златанов дисциплинарен лагер, който е същевременно и последен лимес, е смъртта.

В не по-малка степен от топонимната идентификация на кантосите, писани в дисципа на American Disciplinary Training Center, задаващ заглавието при Паунд, лимитрофы (на руски) и англоезичното му съответствие limitrophe states в изходното си значение е политически термин. Ако съответната речникова статия в английската Уикипедия си прави труда да започне от Римската империя и повинността на пограничните – limitis – региони да изхранват – τροφός (хранещ, хранител) – разквартируваните там легиони, руската почва направо от вечно завръщащото се систолно-диастолно евразийско пулсиране на Руската империя в различните ѝ държавнополитически формати: „термин, означаващ съвкупността от държави, образували се след 1917 година на територия, влизала в състава на Руската империя“. За протокола и с оглед на настоящи събития наблизо тези държави са „Естония, Латвия, Литва, Финландия, отчасти Полша и Румъния“ (Малая Советская энциклопедия от 1929 г.). Английската статия, на свой ред, привежда многозначителни за тукашните земи синоними на лимитрофната държава: border states (Eastern Europe) (NB цяла Източна Европа „от Финландия до Балканите“), cordon sanitaire (любим термин на прокремълски български сайтове), near abroad („курица не птица, Болгария – не заграница“), за да споменем само някои от по-интимно касаещи ни. Лимитрофии кондензира тази политическа матрица на заглавието в една всеобхватна екзистенциална алегория на захвърлеността в територии на хибридни идентичностни лоялности (наш човек на „Файненшъл Таймс“ и на издателство на снаха на путински олигарх), капиталови потоци („правилни“ и „неправилни“ пари) и в крайна сметка войни (хибридни, „специални операции“, маршал-жуковски затрупвания на врага с трупове), чийто господар от „Селско гробище“ до „Ектения“ (както на пустотата, така и на молитвите) е един – абсолютният господар по Хегел.

Пренаписвайки настоящето на триумфиращия неолиберален комсомол като утопично-лиминалното бъдеще в миналото на Нощни плажове и по-общо – нека повторя – като алтернативно-историческо разклонение на върховото десетилетие на съвременната българска поезия, Лимитрофии буквално, ще рече, в естетиката на производството си пренаписва две ключови творби на зрелия и късен Златанов: „Das Schweigen der Sirenen“ от На острова на копрофилите (1997) и „Ектения“ от едноименната книга. Естетиката на производството (Produktionsästhetik) на Лимитрофии описва една екзистенциална траектория, усукана темпорално на 180 градуса, подобно лента на Мьобиус около гравитационните полета на тези две творби, чието завръщане представлява още една форма на модуса на бъдеще-в-миналото, в който работи книгата. В нея Златанов представя пред най-упорития си имплицитен читател и (не по-малко упорити) имагинерни германски българисти третата редакция на „Ектения“ след първата като отделна книга от 2012 г. и втората като електронна публикация, датирана „28 октомври 2016“ и излязла в сп. Нова социална поезия на 16.11.2016 г. Подзаглавието на Лимитрофии, гласящо стихотворения и поеми, с не по-малко основание можеше да бъде стихотворения, поеми и кантоси, доколкото пренаписванията на огромния и нарастващ от редакция на редакция текстов масив на „Ектения“ определено не се вместват в жанровото определение „поема“, изисквайки за описанието си късно езра-паундовски мерни единици. Знакът за безкрайност, маркиращ частите-кантоси във втората и третата редакция на „Ектения“, е изведен в дизайна на първа корица на Лимитрофии по-скоро като орнамент на старогръцки Океан, отколкото като брегове на умирането и лимеси на безкрайното.

Второто времепространствено усукване в модуса на Мьобиусовата лента на бъдещето-в-миналото, оголено като похват в пренаписването на отделна ключова творба, е втората редакция на „Das Schweigen der Sirenen“, отстояща от първата на четвърт век. (Стриктно текстологично погледнато, редакцията в Лимитрофии е трета, доколкото е предшествана от електронната публикация в сп. Нова социална поезия (19.05.2022), но разликите с хартиения вариант година и половина по-късно се свеждат до лакуна в предпоследния стих поради редакторско недоглеждане – изпусната частица „ще“. Настоящият текст се опитва ретроактивно да коригира това.) Оставяйки на имагинерния германски българист да свърши необходимата работа по синоптичното четене на редакциите от 1997 и 2022 г., ще завърша прочита си на Лимитрофии с уводните думи на притчата на Кафка за Одисей и Сирените, чието заглавие и „слаба“ месианистична сила цитира стихотворението на Златанов, като mise en abyme на новата му поетическа книга: „Доказателство за това, че и недостатъчни, и дори детински средства могат да служат за спасение“. Ще повторя: както притчата, така и пренаписваното стихотворение привеждат доказателства за това, че и неадекватни, и дори детински средства могат да са средства на спасението. Писането е едно от тях, гледането на деца – друго. Лимитрофии е книга за смъртта, посветена на новородено.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display