0
1064

Линията на недостижимото

Неподозирана красота от Източна Европа: Седмият жест в двуезично издание на испански

През юни тази година излезе испанското издание на книгата на Цветанка Еленкова Седмият жест от престижното мадридско издателство Vaso Roto. В същата поредица са включени автори като Елизабет Бишъп, Антонио Гамонеда, Томаж Шаламун, Адонис, Чарлз Симич, Ан Карсън и др. Книгата е билингва и преводач е Рейнол Перес Васкес, който е известен с преводите си на испански на Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Радичков, Кристин Димитрова. Това е четвърти език, на който излиза Седмият жест, след изданията в Англия, Сърбия и Франция. Почти веднага след като книгата бе достъпна на книжния пазар, тя бе обявена на два пъти за книга на седмицата: в мексиканския вестник La Razón и в мадридския литературен сайт Zenda, като откъси от нея бяха публикувани в най-престижното чилийско списание за поезия Revista Altazor. Издателството, избирайки Еленкова за свой автор, оценява високо поезията ѝ, като пише: „Заглавието намеква за седмия печат на посланието от Откровение в Библията, което означава мълчание и служи като претекст на автора да се потопим в неговата стимулираща поетична вселена, където границите между реално и нереално, свещено и скверно са абсолютно необходими, въплътени тук с голям талант… Неподозирана красота от Източна Европа!”. Карлос Оливарес Баро в своята колонка El Convite добавя: „Това е двуезично издание, което приближава читателя до най-внушителната поезия на Югоизточна Европа: болката, потопена в плътското и осветена; всекидневното, което граничи с въображаемото; границата между достоверното и илюзорното. Цветанка Еленкова представлява голяма изненада за читателите на испанския език, а Седмият жест е вертикалната памет на човешкия епидермис”. Неотдавна в електронното литературно списание Vallejo & Co. за книгата писа и мадридската поетеса и литературен критик Марина Касадо: „Това отсъствие на „сантиментални чувства“ е една от първите характеристики на поетиката на Еленкова, тя разкрива своята реалност с аналитично призвание, близко до студенината, постигайки обаче топлина, изградена чрез нейната особена и изключително оригинална визия… Тънкостта, деликатността са съществени черти на поетиката ѝ, до която не може да се доближат всякакви очи. Така е с автентичната поезия”. В същата рецензия дълбоко е оценен прекрасният превод на драматурга и преводач Рейнол Перес Васкес. За него Касадо споделя, че той винаги е имал куража да представя на световните автори от всяка епоха по-малко познати имена, нарича го „литературен търсач на съкровища”. Едно от големите достойнства на изданието е и неговият предговор от известния галисийски поет и прозаик Мануел Ривас, който публикуваме тук без съкращения.

* * *

Линията на недостижимото

Мануел Ривас

В „Стихотворение, n.º 66” Емили Дикинсън пише:

Тя дава знак и почват горите
тя вдига глава и всичко започва
навярно има такава страна,
но мен там не ме има.

Не, никога не ме е имало там. Познавах само шепа стихове на Цветанка Еленкова, сега ги виждам като проблясъци – мрачни и пророчески. Публикувахме ги в сп. Luzes, преведени на галисийски, благодарение на алхимията на Джонатан Дън, като метафора на пътека от светулки.

А теб те има там. Има те, където никога не си бил. Позицията ти не е на човек, който чете поезия от онзи вид, дето само се прави на поезия.

Има те в стихотворението.

Има те в изходната точка – най-истинската и най-въображаемата, там, откъдето започват координатите на пътешествието.

Има те в онази точка на Духа, в епицентъра на творческия трус – там, където сюрреалистите откриха, че се сливат противоположностите, където казаното и усетеното си противоречат.

Има те в митичната и жива природа, която пуска корени като секвоята в устата на мъртвите.

Има те в тревожния рай на Шагал.

Има те във вървежа напред, а може би в слизането, във въртенето, както го прав Чеслав Милош в своето хайку: „Да вървиш през ада / и да виждаш цветя“.

Има те в тази психо-география, на кръстопътя, където ромонът на реките, обградили тяло с болезнени вени, се пресича с грохота на езика.

Има те в декора, където влаковете не спират за повече от три минути, цветовете се раждат от тъмното и телата са градини с огради от лиани.

Има те в ексцентричното място, в изконната тъкан, в знанието-пазач на думите-майки.

Има те ниско долу, като изтощен охлюв, има те в облаците; правиш тесто от въздух, правиш тесто от вода.

Има те и гледаш – и то как – работата на най-тайнственото сечиво, това, което Симон Вейл наричаше „лост на трансценденцията“.

Има те и изпитваш това, което етолозите наричат „светкавично познание“, както малките птици опознават радостта от летенето, докато бягат от човешката заплаха.

Има те и усещаш ласка, която боли.

Има те в едно „друго време“ – нито минало, нито научна фантастика. Просто друго време. Време от клепсидра. Капка по капка.

Има те на повърхността на земята и ухаеш на трева. Има те и горе на зида, направен от любов с трохи от хляб, дишаш тичинковия прашец от атмосферата, която охранява въглеродните частици на думите.

Всички същества, всички неща говорят – символизират. А символите се ашладисват в учудената природа.

Има те в невъобразимите руини на една къща – изкачваш стъпалата на паметта на погледа, а светлината изгражда сянката на нова загадка.

Има те в чувствата и мислите, които чупят зъбите си, като гребен в гривата на кон. Никакви сантиментални чувства. Думите като елени се борят със заплетени рога. Това им помага да останат прави.

Има те и на мястото на катастрофата, където жертва е иконата на една Богородица.

Има те и си на път да преминеш през тунела. Или през ухото на игла. Колко е светъл тъмният стих.

Има те там, където никога не си бил, отвъд линията на недостижимото. Виж – износил си два чифта обувки.

Има те в чудото на света, където тишината се е раздвижила.

Има те в „Седмият жест“ на Цветанка Еленкова.

Превод от испански Лиляна Табакова