Цяло столетие от рождението му и 36 години откакто го няма. За тези по-малко от четири десетилетия в странното ни безпаметно време и Константин Илиев неусетно постепенно сякаш се превръща в една от „Сенките на забравените прадеди“, колкото и абсурдно да звучи това за все по-малко оставащите негови съвременници, които още помнят магнетичното му излъчване, гласа му, енергичната походка, неизменната цигара… И безмерната динамика в многостранната му активност. Константин Илиев – композиторът, диригентът, педагогът, писателят, приятелят… За днешните млади генерации това е митична фигура от далечната история на миналия век, за ролята на авангардното му творчество може би се знае, но то не се познава и днес не се среща в репертоара на израсналите под ръцете му симфонични оркестри, опера, фестивали. И за огромно съжаление, не е единственият колос на своето време, за когото дори в юбилейни годишнини афишно заявеното посвещение се оправдава с дискретно включване в концертната програма на отделен камерен опус…

Затова такава значимост придоби именно на рождената му дата 9 март вечерта с непретенциозното заглавие „СПОМЕН ЗА КОНСТАНТИН ИЛИЕВ“. А всъщност – единственото истинско честване на големия юбилей. Проф. Венцеслав Николов и неговите бивши студенти, талантливите млади музиканти от квартет „Силуети“, представиха един цялостен портрет на този титан в българската култура, с разговор и спомени за него, аудио и видео записи и живо изпълнение на творби от различните му творчески периоди. Сам израснал от детските си години в Русе с впечатленията от диригентското изкуство на Константин Илиев – създател на Филхармонията и Операта в града, по-късно многократно свирил като солист под неговата палка и ревностен интерпретатор на творбите му за виолончело, проф. Венцеслав Николов е съумял не само да възпита у своите студенти вкус и изпълнителски умения за съвременна музика, но и да събуди собствения им интерес и желание за проучване на живота и творчеството на Константин Илиев. И те показаха своето разбиране за музиката му и в прекрасния темброво балансиран диалог на Калина Митева и Габриела Калоянова в по-ранната Дуо соната за цигулка и виолончело (1953), и в изящно поднесените от Лилия Жекова клавирни миниатюри  Детски птици (1963), с постигнатата сякаш зрима звукообразност, и в Седем багатели за кларинет и виолончело (1987), изпълнени от Кристиян Калоянов и Габриела Калоянова с усет за почти веберновската чистота и субстантивност в късния камерен стил на композитора. В съразмерно замислената драматургия на вечерта звучащата на живо на сцената музика на Константин Илиев се редуваше с разговор, спомени и негови записи като диригент – от първата русенска „Травиата“ до „Фантастична симфония“ и прочутите му симфонични „Фрагменти“, през разнообразна поредица от огромния му репертоар, заедно със солисти като Георги Бадев, Венцеслав Николов, Антон Диков, Давид Ойстрах, Святослав Рихтер, Дмитрий Шостакович… Един празник, дълбоко преживян от аудиторията, събудил много спомени, много размисли за отминалите, но и следващи години, за липсващия във всички измерения на творческия му дух Константин Илиев в днешната ни действителност.

Подобни размисли предизвика още в началото на вечерта и първото представяне на ново издание на автобиографичната книга на Константин Илиев „СЛОВО И ДЕЛО“, дар от сина му арх. Венцислав Илиев. Прeдишното издание от 1997, съставено посмъртно от събраните и оформени от съпругата му Валя Илиева ръкописни текстове, е отдавна изчерпано. Но въпреки че тази книга е била трудно достъпна, няма музикант – изследовател или изпълнител, който сериозно се е интересувал и занимавал с българската култура на ХХ век, да не я е цитирал, да не е намирал в нея същностна информация за творби, автори, събития. Защото тя е много повече от лични мемоари, тя е истинска летопис на цяла една сложна и изключително важна епоха – епохата на съзряването на българския музикален авангард в мрачните десетилетия след 1944 и особено след зловещото постановление от 1948 г.

В началото на онова първо издание стои цитат: „… Питам се: къде са книгите (именно книгите) за Илиев, за неговите опери и симфонии, за камерната му музика? Как и откъде студентите, музикантите и любителите, историците ще се запознаят с тази толкова богата творческа биография? Нима не трябва всеки да върне поне малка част от това, което е взел, което е научил от Константин Илиев?…“ – из текст на Иван Спасов, композитора, приятеля, автора на единствената книга за Симфониите на Константин Илиев. А самият Константин Илиев, в разговор с най-близките му съмишленици Лазар Николов и Георги Тутев в дома на Тутеви (неговата съпруга Мара Чапанова е успяла да направи запис на тези съкровени приятелски, но много съществени творчески диалози), с горчивина споделя: „Знам, че са малко хората, които ги интересува моята музика… но дали ще се намери някой, който да каже за тези трагични години, в които сме живели и да има смелостта да го напише…“

Затова навярно той създава тези текстове, които далеч не са само автобиографични. Така започват неговите спомени: „Аз не съм забележителен човек, нито животът ми е бил изпълнен с особено значими събития, но времето, в което съм живял, и хората, с които се кръстоса моят път, заслужават да бъдат описани. Може би читателят от бъдещето ще научи за тях неща, описани по-различно от други източници…“ Смелостта да пише за жестокото време на отрицание и преследване на авангардната музика има само Константин Илиев – бунтарят, трибунът, защитавал с пламенно слово естетическите си позиции, своето творчество и творбите на съмишлениците си в обкръжаващите ги ожесточени дискусии и публични нападки. И в хрониката си за онези години той със същата безкомпромисност разголва остро факти, събития, променливото поведение на отделни личности, безпощаден и към големите, авторитетни фигури. Описва премеждията около новаторското творчество с болката и огорчението на вечно атакувания, но и с гневния патос на непримиримия водач на новото мислене, което отстоява неотстъпно и с композициите, и с диригентското си изкуство. „Константин Илиев във всичките си амплоа е ледоразбивач“ – казва в едно интервю синът му арх. Венцислав Илиев. А Лазар Николов подчертава: „Ако приемем за стилова граница в световната музика годината 1950, то трябва да констатираме, че в този исторически момент българската музикална мисъл в лицето на Константин Илиев разбра важността му и изпревари много други страни със стари и славни традиции в музиката“. По-късно и Георги Тутев (в статията „Творческа съдба и национална култура“, 1984) ще напише: „Всяко следващо негово произведение, което се появяваше на бял свят, все по-силно възбуждаше духовете и все по-страстно биваше критикувано… такова огромно внимание, такива нестихващи страсти можеше да събуди само едно творчество, което притежаваше определено своя физиономия, правеше решителни крачки в бъдещето и докосваше душите на слушателите. Творчество, което чертае пътища в една национална култура, винаги е трън в очите на посредствеността, защото ѝ пречи спокойно, без излишни тревоги, да върви по своите утъпкани и добре познати от миналото пътища, които винаги приживе осигуряват успех и материално благополучие“.

В потока на спомените на Константин Илиев през годините се очертава и своеобразният пътеводител през неговото творчество, с често лаконични, но особено ценни, ключови коментарии за отделни опуси. Но показателно, винаги в паралел и с родените по същото време произведения на Лазар Николов, като потвърждение за движението в един общ верен път на еволюция на музикалния език, независимо от негативните околни реакции. Но освен перипетиите около собствените му творби и сложната съдба като цяло на новата музика, в двете първи глави на книгата – „Хроника на ранните години“ и „Битие и творчество“ – Константин Илиев разгръща всъщност една много широка панорама, в която израстват образи и ситуации и от живота в Консерваторията, и в Академията в Прага (където учи дирижиране и композиция и се запознава с четвърттоновата система на Алоис Хаба), рисува и картината на музикалния ни живот – от съграждането на Симфоничния оркестър и Операта в Русе, работата с филхармонията във Варна (тогава Сталин) и Софийската филхармония, с проблемите, но и с успехите и признанието по света. И книгата наистина е документът, без който този период от цялата ни култура, не само музикална, би бил исторически непълен. Това е разказ с ярки, изключителни моменти, фигури и събития, предадени с пределна убедителност, независимо дали се приемат безрезервно от всички.

И тук отново възхищава Писателят Константин Илиев (познат ни и от книгите му за Любомир Пипков и Лазар Николов), чието майсторско перо умело преплита спокойния повествователен тон на летописеца с гневния патос на бунтаря, представянето на собствените творби и вътрешни размисли с пряката реч в припомнени диалози, в комични или трагични ситуации. Но и деликатно промълвени съкровени интимни мигове – като трогателното с многозначната си лаконичност изречение за погребението на майка му „Пръстта и снегът затрупаха младостта ми“ или горчивото заключение в последните години: „Така завърши за мен дългата и кошмарна 1948 г. Тя трая 38 години“. Годината на онова постановление, което жестоко опустошава съдбата на мнозина и дамгосва целия му живот.

Разбира се, редом с мрачните драматични моменти, в книгата присъства и топлотата на изключителните приятелства и колегиална подкрепа в тесния кръг на единомислещите. На тях, най-близките, е посветена третата глава в изданието – „Спомени за живите“, писана в последните му години, сякаш като предчувствано прощаване. Това е единственият текст, който самият Константин Илиев напълно е завършил и е видял публикуван в два поредни броя на списание „Музикални хоризонти“ през 1987 г. Там се редят проницателно точни портрети, с техните характери, живот, творчество – съученици, колеги от Консерваторията, цигулари, пианисти, диригенти, верните приятели Лазар Николов, Георги Тутев, Иван Спасов, Йордан Дафов, Васил Казанджиев. И Добрин Петков, с когото в Русе дирижират заедно Филхармонията, свирят в квартет, заедно са и в Софийската филхармония, а при поредното напускане на Константин Илиев на Филхармонията и Добрин Петков солидарно напуска. (И от този свят един след друг си отиват на една и съща възраст, 64 години). А за 60-годишнината на Константин Илиев Добрин Петков му пише: „…Знаеш ли, Константине, в днешната ни музикална действителност, за чест на нашето племе, има съвсем немалко високо талантливи извисени силни големи личности, хора с благородни сърца и чисти мисли, но аз винаги ще изпитвам най-топло чувство и странна особена гордост от това, че съм живял по едно и също време с Константин Илиев и Лазар Николов“.

Като Приложения са поместени в края на книгата съставените от Валя Илиева Хронологичен списък на творбите на Константин Илиев и Хронология на диригентската дейност. И това е особено важна част, даваща реална представа за удивителния мащаб на Делото на големия творец, за неговите „три живота“, както озаглавява Веселин Байчев своя предговор към новото издание (обогатено и текстово, и визуално със снимков материал от личните архиви на арх. В. Илиев и В. Байчев и от Русенската опера). Десетки радикално новаторски творби във всички жанрове, чиито премиери ще се превръщат в културни събития, знакови за времето, неизброимо количество концерти с репертоар, изменил границите на интерпретаторската естетика и самата звукова среда у нас с шедьоврите на Шьонберг, Берг, Стравински, Бритън, Лютославски, Мартен, Жоливе, Пуленк, Месиен и още много значими автори на световния ХХ век, редом с премиерите най-нови авангардни опуси на Лазар Николов, Георги Тутев, Йордан Дафов, Симеон Пиронков, Иван Спасов, Васил Казанджиев… „Сред многото еднообразие в програмите и на подиума на Софийската филхармония, концертът на 17 април под диригентството на Константин Илиев, подейства като пролетен вятър в задрямалата гора. Посредством Константин Илиев и майсторството на софийските филхармоници нашият музикален живот намери връзка с един пулсиращ преден пост на нашата съвременност: Барток, Равел, Онегер“ – пише Любомир Пипков през 1956, а по-късно добавя: „… Всяка негова програма продължава да носи нов влог в нашето диригентско изкуство, да възбужда спорове, да поражда мисли. Това се дължи най-вече на жаркото му отношение към проблемите и творбите на съвременната музика, на която той стана най-яркият и последователен бранител у нас“. С възторг и благодарност след изпълнението му на техни творби са писали и Пендерецки, Месиен, Шостакович и много други композитори.

Новата поява на „Слово и дело“, книга-летопис, но и изповед, ключ към творческата мисъл на една личност – епоха в българската култура, ще събуди, да се надяваме, и нови бъдещи погледи, ново усещане за музиката на Константин Илиев. Книгата си той завършва така:

„Зад нас остава само следата от стъпките, с които сме минали през нашето време. Едни ще бъдат изличени от вятъра на годините. Други ще останат да блестят и по тях ще тръгнат новите поколения. Знае ли някой каква следа ще остави след себе си?“ (24 октомври 1986 г.)