За двойственото отношение на Кирил Христов към Иван Вазов
Да, в публичните изяви на Кирил Христов, в официалните му юбилейни слова приживе и постмортем на Вазов, то е утвърждаващо, дори апологетично. Когато четем обаче томовете със спомени „Време и съвременници“, обнародвани без съкращения едва през новия милениум, откриваме съвършено друг авторски поглед – пристрастен, критичен, язвителен, често пъти несправедлив…
След „излизането“ му от редакцията на сп. „Мисъл“ по емоционалната оценка на К. Христов „д-р Кръстев и бандата му“ го подлагат на нечувани „атаки“, способни да го унищожат като поет, „а може би и като човек“.[1] Всъщност става дума за съдбовно погрешен избор на младия лириК (изобретеното от самия него име – Кирил, четено обратно). Той напуска „младите“ и се преориентира към „опълченеца“ Вазов. Сближаването му със „стария поет“, също подлаган на злостни атаки от кръга, го обрича да стане част от дългогодишната и нелицеприятна литературна война, обявена на него и съмишлениците му от кръга „Мисъл“.
Интересна е гледната точка на Гео Милев към Вазов, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Може би очакваме от авангарден творец като Гео да бъде привърженик на основоположника на българския модернизъм Пенчо Славейков, но той е категоричен: „… Вазов беше истински поет, роден с дар и чувство, а Пенчо Славейков не беше поет. Той беше само естет. Затова и неговите поеми и песни („песни“, които не могат да се пеят) изглеждат като нарочно, изкуствено правени – като примери, които илюстрират естетическите идеи на своя автор“. Окончателната формулировка: „Те са само мисли в стихове. Мислени стихове“.[2] Не по-малко безпощаден е Гео и към Кирил Христов, когото счита за свършен поет! Гео го свързва с Патриарха по следния начин: „Вазов е установил себе си като несъмнен фактически патриарх на българската литература – и на поезията, и на прозата. Той проправя пътя на литературното развитие. Неговото дело е основа и традиция на младата българска литература. Без съмнение – първият етап в развитието на българската литература“. А ето е оценката за младия му брат по перо: „Тук към епохата на Вазов, принадлежи и много по-младият Кирил Христов (род. 1875) – най-значителният от епигоните на Вазова; и тъкмо защото е епигон, днес вече неговата поезия е загубила всяко значение – тя е забравена. Поезията на Кирил Христов се е самообезценила поради преходността на мотивите ѝ – оня „нов девиз“ на някакво своего рода индивидуалистично-еротично епикурейство, което Кирил Христов манифестира като идеология на едно преходно поколение: току-що зародената, но още неоформена, неориентирана, със сляп нагон за индивидуалистическо самоизживяване новобългарска полуинтелигенция – същата, която бичуваше в своите сатири Михайловски. Поезията на Кирил Христов се е самообезценила и поради формалното си несъвършенство: суровият делничен език, изнасиленият заради стиха синтаксис, грапавият незвучен стих.“[3] Убийствено звучи „присъдата“ на Гео! Как ли я е понесъл ЛириКа? Той надживява Гео Милев с десетилетия…
Кирил Христов е войнствена личност. Тъй като Вазов „никога не е бивал боева натура“, наложило се според твърденията на по-младия му събрат по перо по-скоро той да го вземе „под свое покровителство“… Признавайки, че Вазов му е бил благодарен за бранителствата, но винаги оставал „загърнат в атмосферата на своя византийски егоизъм“. Обвиненията във „византизъм“ се повтарят често в характеристиките, в които К. Христов щрихира образа на Патриарха, макар че ако сме справедливи, бихме казали, че това по-скоро е вярно по отношение на егоцентрика К. Христов. Ето още едно изявление в този смисъл: „За тоя стар византиец Вазов съм се застъпвал най-малко петнайсетина пъти.“[4] Що се отнася до твърдението, че Вазов не е обичал да влиза в преки и тежки битки с опонентите си, а е предпочитал да се „подкача“ с някоя „литературна бележка“, и то анонимно, това е по-вярно.
Все пак К. Христов ни засвидетелства високото си одобрение на Вазовото умение да противопостави ударната сила на поетическия си талант на своите врази. Такъв е блестящият отговор, даден от Вазов, на „лагера на озлобените безсилия“ със сатирическата поема „Кихавицата на Салюста“. След обидна „сатира“ на дядо Славейков, той е визиран от Вазов като Салвус Протус в поемата, а „Дивний Примус Идиотус“ е първородният син на Салвус Протус, с прототип Иван Славейков, който също ни е оставил знаците на своята „омраза наследствена“ (по израза на самия Вазов)… Слав Кесяков е различим под лъжеримското име Склава („Поетът Склава зелен откъснат“), не са пощадени неслученият поет Голчев (Голиций), още по-малко Иван Пеев-Плачков (Маймунос Плаций). Бликащата от саркастично, но щедро и талантливо въображение поема има нечуван успех! Била е печатана като подлистник на в. „Народний глас“ и според К. Христов в крайна сметка го е спасила от по-нататъшни преследвания, макар че е прибавила още мотиви за прословутата „наследствена омраза“ срещу Вазов у Славейковци и техните политически поддръжници. С времето рафинираната завист към доминиращия талант на вазовци (в този род съждения К. Христов мисли и себе си) постига умението „да целуват и да хапят в едно и също време.“[5] Когато трябва да определим поведението на самия К. Христов към Вазов, трябва да признаем, че тази добре прицелена формула важи в пълна степен и за неговата собствена двойственост, ако четем паралелно, ако съпоставим оставеното в двата „жанра“ – публичното изявление и тайния мемоар…
Дори когато определя категорично като „много сполучлива“ атаката на Вазов срещу „литературното котило“ около „Мисъл“ с мистификацията „Японски силуети“, К. Христов твърди, че било възможно тя да „отиде на вятър“ поради непопулярността на списанието, в което е публикувана. Та се наложило той да я „разкрие“ и обясни със съответни бележки в по-четения вестник „Ден“. И с видимо сладострастие преразказва Вазовия текст, като дава и следното тълкувание: „Кому тая духовита историйка няма да напомни критикарските похвати на редактора на нашето литературно списание „Мисъл“ – например по отношение на мене?“.[6] Да, както може и да се очаква, К. Христов придърпва чергата към собствената си персона. Вазов очевидно представя себе си в персонажа Гехайша Тцузе. Изменчивото отношение на д-р Кръстев – Хара Карасута Кхи Ямацура, е очевидно в полюсните му оценки – от „великий твой поет и син“ (на японската земя), „крилатий гений“ до „бездарен и глупав стихоплет“ и „нищожен дух“…
Драматична е хрониката на отношенията д-р Кръстев – Вазов. Днес дори изпитваме съчувствие към „доктора“, самоотрекъл се от крайните си критики спрямо Патриарха в зрелите си лета. Това е наистина рядък пример за самокритичност. К. Христов обаче злорадо коментира признанието на „доктора“, че когато е възхвалявал Вазов, е бил „млад зелен студент“, защото елементарна справка доказва, че „най-възторжени похвали кающият се е писал за Вазова, когато е бил вече доктор на философията и директор на педагогическо училище. Ако Докторът иска да каже, че човек може да учи години философия, да напише добра дисертация по ученото, да държи отлични изпити, да бъде важно длъжностно лице и пак да си остане безпомощно „млад-зелен“ – аз няма що да му възразя.“[7]
Колебливите партньорски отношения на Кирил Христов с Иван Вазов замалко да се провалят, когато (поради факта, че К. Величков не е подкрепил като жури драмата му „Боян Мага“) младият поет и познавач на италианския книжовен език излиза със съкрушителна оценка на Величковия превод на Данте. Като ни е известно дългогодишното предано приятелство и неизменна взаимоподкрепа между Иван Вазов и Константин Величков, цяло чудо е, че агресивната реакция на Кирил Христов не става причина за рязко влошаване, дори за скъсване на дотогавашните „отлични отношения“ между К. Христов и „стария византиец“… Самият К. Христов предполагал, че статията във в. „Ден“ от 1.09.1906 г. е на Велчо Велчев, докато човек от редакцията не го уверил, че „този камък от засада ми е хвърлен от Ив. Вазов“. А „камъкът“ е оловнотежък: „Кирил Христов, който носи още неизмити литературни грехове (плагиатството със „Стълпотворение“, действително безобразния превод на „Марк Аврелий“ от Ренан и др.), е поискал да унищожи с едно драсване на перото капиталния труд на г. Величкова…“[8]
Съдбата също се намесва, за да предотврати назряващия разрив. Инак нищо чудно, както е скъсал преди време с Пенчо Славейков и с „доктора“, К. Христов да се озлоби и срещу Вазов, че дори да му метне някоя сатирична „запалена стрела“. Заминал в доброволна емиграция, К. Христов престава да чете пощата си, с която идват вестници и вести от България…
Удивително е, че когато в потулените си дневници „себепоклонникът“ (така Кръстю Куюмджиев нарича К. Христов) напада Вазов, той сякаш разобличава собствената си природа! Иван Вазов е тих, умерен и възпитан човек, затова ако не знаехме, че следващите редове са посветени нему, убедено бихме ги възприели като своеобразна Кирилова самокритика: „Разговорът му (на Ив. Вазов, б.а.) със С. Радев е симптоматичен. Той отваря едно прозорче, през което можем да надникнем в една измъчена от злоба душа, готова за припадъци, които едва могат да се простят и на един двадесетгодишен момък“.[9] Става дума за фразата, изречена пред Симеон Радев, относно ранното отпускане на пенсии на Пенчо Славейков и Антон Страшимиров: „Съзнавам, че това не е добро, но аз съм българин и не ми е възможно да постъпя другояче. Аз имам литературни злоби, на които плащам данък“.[10] Вярваме, че Вазов е изрекъл тези думи пред авторитетен свидетел като Симеон Радев. Те обаче са горчива самоирония, твърде далече от емоционалните „припадъци“, толкова чести при Кирил Христов, който едва при писането на „Затрупана София“ се е отдалечил от младежките си ексцесии, дори се разкайва за тях. Една от младежките изцепки на тогавашния жарък социалист е посветена именно на Иван Вазов, с когото живеят на съседни етажи на ул. „Солунска“…
Къде е коренът на тайното ожесточение към Патриарха? Дали единствено в прословутото грамадно его на ЛириКа, който счита до края на дните си, че е центърът на българската класика? Или към егото се притуря и непоносимата обида от обвинението на Гео в епигонството на полуинтелигента, което го кара неистово да се разграничава от Вазов и да се самовъзвеличава като несравним талант до степен на пароксизъм?
Из подготвената за печат книга, втора част, на „Хроники на Вазовия род“
[1] Христов. К. Време и съвременници. С., 2001, т. 1, с. 85.
[2] Цит. съч., с.10.
[3] Милев, Г. Антология на българската поезия. С, 1940, с. 8.
[4] Цит. съч., с. 170.
[5] Цит. съч., с. 99.
[6] Цит. съч., с. 171.
[7][7] Цит. съч., с.127.
[8] Цит. съч., с.211.
[9] Цит. съч., с.337.
[10] Пак там.
