Начало Книги Изборът Лисицата дама
Изборът

Лисицата дама

Иржи Кратохвил
08.03.2024
1559
photo Jef Kratochvil

Откъс от романа на чешкия писател Иржи Кратохвил, за който той получава най-високата литературна награда в родината си, Магнезия литера

Романът „Лисицата дама“, вдъхновен от литературните първоизточници „Жената лисица“ на Дейвид Гарнет (1922 г.) и „Силва“ на Веркор (1961 г.), към които авторът и текстът недвусмислено препращат, е сплав между модерна вълшебна приказка, драстична политическа сатира и необикновена любовна история. Главните герои са гениалният, но с твърде спорен морал служител на Държавна сигурност Павлик и преобразената чрез таен биологичен експеримент в Сталиновия СССР в жена лисичка Силва. Двамата са впрегнати в бруталните политически игри на своето време, подготвяни за остриета на борбата срещу световния империализъм, но скритата под повърхността същност на Павлик, както и незаличената докрай животинска природа на Силва провалят плановете на кукловодите. Продукти на чудовищната, смазваща свободната воля идеология, двамата влюбени успяват да се изплъзнат от властта ѝ и да се завърнат към природното и волното. Романът е изпълнен с необичайни обрати, смразяващи и разсмиващи епизоди, изпъстрен с препратки към писателски авторитети като Кундера, Кафка и Набоков. За него Иржи Кратохвил печели най-високата чешка литературна награда Магнезия литера.

Иржи Кратохвил (р. 1940, Бърно) е чешки прозаик, драматург и есеист, една от най-представителните фигури на съвременната европейска проза. След първите му обещаващи литературни опити през 70-те, като дете на политически емигранти става обект на репресии, издаването на книгите му е забранено, работи физически труд и до 1989 г. публикува единствено чрез самиздат и в емигрантски издания. Звездата му на писател засиява ярко след Кадифената революция, когато Кратохвил издава писани преди краха на социализма творби, както и нови свои романи и книги с разкази. С идването на демокрацията настъпва и истинският му литературен дебют. Иржи Кратохвил е носител на престижни литературни награди, превеждан е на десетки езици по цял свят (на български са издадени редица негови творби). Най-ярък представител и основател на едно от двете основни направления в най-новата чешка проза – крещящо фикционалното, контрареалистично, фантасмагорично писане (често определяно като постмодерно), макар канавата на повествованието на книгите му да са реални исторически и автобиографични събития.

„Лисицата дама“, Иржи Кратохвил, превод от чешки Анжелина Пенчева, издателство „Ерго“, 2023 г.

Осиновяването

Стопанина мина мълчаливо покрай огромния си портрет, изпълнен в оптимистичен колорит, и едва тогава се огледа. Значи това бил вълшебният храм на науката, целият съграден от условни рефлекси, както египетските саркофази са били съградени от – Стопанина се замисли – ами, може би от камилски барабонки, защо пък не?
Стояха пред него, облечени в бели престилки, само малко поизцапани с животински изпражнения, което можеше да се очаква при тяхната научна специализация.
Е, къде е, молодцы[1]?
Поведоха го по лабиринт от коридори, където още два пъти срещна собствения си портрет и веднъж – портрета на И. П. Павлов. Хм, възниква въпросът, помисли си Стопанина, дали портретът на И. П. Павлов трябва да е голям колкото моя. Така де, трябва да има някаква йерархия между някой си, който е научил да отделят слюнка по команда кучета, и този, който е научил да отделя слюнка по команда целия свят. Ясно, ще се разпоредя да намалят портрета на И. П. Павлов, или да увеличат моя. Те да решат, юнаците – нека си мислят, че имат свободен избор. Ами заслужили са си го, с големите успехи, които постигнаха в работата си върху условните рефлекси. Е, хайде да ги видим какви чудеса са сътворили от наследството на мъртвия академик.
Тук. Зад стъкло, в неголяма бърлога, за първи път видя лисичето бебе, мъничката лисичка.
Вдигнете стъклото, заповяда.
Не се сърдете, Стопанино, но никак не препоръчваме това. Да, вече е усвоила доста неща, но у нея все още живеят животинските инстинкти. Има много остри зъбки.
Вдигнете стъклото!
Стопанина храбро протегна ръка и в същия момент лисичката се изправи на задните си крачка, патетично размаха предните и изрече с все още доста грапаво произношение: Бъди здрав, Йосиф Висарионович, безсмъртни съзидателю на всеобщото и специфичното.
Стопанина замря, ала само за миг, после завърши движението си и докосна с показалец рижата четинка върху главицата на лисичето. Отдръпна ръката си, спуснаха стъклото, а животинчето отново застана на четири крака.
Безсмъртни съзидателю на всеобщото и специфичното… Откъде ли ѝ е хрумнала тази формулировка?
Вече от собствената ѝ главичка.
По добре щеше да е: безсмъртни строителю на справедлив свят. А и произношението засега хич го няма!
Ще оправим всичко, Стопанино. Като дойдете следващия път, тя вече ще е една лисича комсомолка. А, да – и, разбира се, не може да си позволява да ви говори на „ти“.
Чакайте, чакайте. Говоренето на „ти“ ѝ го оставете. Нека да се вижда, че Стопанина има непосредствен контакт и с целия естествен свят. Сам ще поема грижите за нея. Сам ще я поведа към най-високи цели и ще я отведа до тях. Отсега нататък ще съм тук по всяко време. След тези думи се качи в паркираната през института лимузина Зил.

Дааа, без съмнение са успели да дръпнат доста напред от олигавените със слюнки песове на академика. Да вкараме в главичките на нашите животни втора сигнална система е също толкова важно, както да подготвяме за изстрелване в космоса нашите изкуствени спътници. И от гледна точка на всеобщото, и от гледна точка на специфично военното. За да можем да властваме над цялата планета, завърши мисълта си Стопанина, трябва да я овладеем както отгоре, от космоса, така и отдолу, от главичките на животните. От този ден нататък той сновеше много по-често между Москва и город Петра Великого[2], между Кремъл и Институт „И. П. Павлов“.

Намираме се някъде в края на четирийсетте години, да кажем – септември, октомври 1948 г. От просторната сграда на железничарите в Бърно, на улица „Ленинова“, в момента разкарват железничарите и на тяхно място се настаняват полицаите, по-точно полицейският каймак, подразделенията на „Държавна сигурност“, сиреч куките. Дошло е времето на полицаите и железничарите трябва да им освободят място. Железничарски камиони гълтат изнасяните мебели, докато полицейски камиони бълват нанасяните мебели.

Започва да ръми и преместването за кратко запецва, долу, в коридора, са приклещени чисто новите полицейски бюра със старичките железничарски бюра. Железничарите се опитват да гледат приятелски на кадесарите, а кадесарите пък в отговор им се усмихват, дори ги черпят с цигари, и то не какви да е, а, я виж ти, марка „Америка“. Господ да е с нас, а злото да се пръждосва, засега изглежда, че са свестни хора, също като нас, мисли си железничар, заклещен между две полицейски и едно железничарско бюро.
Дъждът спира и бюрата, столовете, креслата, шкафовете, секциите с рафтове, картотеките, кантонерките и параваните отново хукват в двете посоки.
Павле, веднага сваляй ремъците, имаме си хора за тая работа. Влизай, ето тук ще седиш. Това е нашата канцелария, а аз съм твоят управителен орган.
И докато Павлик сяда послушно, капитан Мишна кръстосва енергично зачислената му стая, прокарва длан по едната стена и поглед – по отсрещната, от която все още стърчи някакъв гвоздей, гази из разхвърляните по пода бумаги, сритва нещо между бюрата. Пали си цигара и протяга пакета към Павлик, той обаче клати глава. А, ще трябва да пропушиш, всеки мъж на място пуши.
Знаеше предварително, че иска млад, интелигентен бачкатор, когото сам ще въведе в работата, а после ще го ръководи. И не просто щателно проучи кадровите досиета във всички бърненски фабрики (е, освен текстилните, в които се трудят само жени), а беше толкова последователен, че посети лично въпросните фабрики и, опирайки се на узнатото от досиетата, огледа съвсем отблизо младите работници, които бе дръзнал да прецени като най-обещаващи, а с някои от тях дори постоя и размени няколко думи. Ето така откри Павел. Работлив, надежден, податлив на обработка, но в същото време способен да проявява собствена инициатива, когато е нужно. Точно каквото търсеше Мишна. Увереността му не произтичаше, и нямаше как да произтича, от кадровите материали, а вероятно дори не и от въпросната среща лице в лице, а преди всичко от инстинкта или интуицията на Мишна. Капитанът беше надарен с почти чудодейна способност да се ориентира светкавично в хората. Този дар досега никога не го бе подвеждал. За него знаеха и колегите му от централата и той доста ги притесняваше. Без някой някога да си беше признавал, всички малко ги беше страх от инстинкта на Мишна.
Трябват ми млади, безстрашни защитници на закона, силни плещи, на които да се крепи справедливостта. Избирах щателно и се спрях на теб. След време ще ти бъде възложена много деликатна задача. Разбира се, първо ще те изпитаме.
Вдига един стол и го занася плътно до стола на Павлик.
Та, както казах, ще получиш много специална, деликатна задача, но преди да ти я възложа, ще преминеш задължителното обучение. Засега само, както се казва, „ще търкаш тротоара“, чака те цял месец второразреден труд. Обаче точно в тези дребни, привидно незначителни задачи най-добре се проверяват старанието и надеждността. Помни добре и това. Встъпваш в най-елитната армия, с най-строгите правила, това е всъщност нещо като манастирски орден, ако ме разбираш. Или пък, ако искаш, мога да го кажа и иначе – това е нещо като сключване на брак: отдаваш ни тялото и душата си и ни се заклеваш във вярност, в добро и зло, докато смъртта ни раздели.
А тук за днеска вече приключи. Отбий се във фабриката да се сбогуваш с колегите си. Вече няма да се виждаш с тях. И, разбира се, те няма да разберат къде си сега. Сбогуваш се с познатия ти свят и вече принадлежиш само на нас. На полицейското семейство.
Мишна стои до прозореца и гледа как Павлик напуска сградата, на другия тротоар поспира за миг и се оглежда.

Само след час доприпкват чистачките. Да, в сградата се стълпява цяло стадо чистачки и постепенно изпълва всички стаи. Издърпват мебелите в коридорите, премитат подовете, минават ги с мокър парцал, подготвят паркетите за търкане с тел. А после вече само клечат и търкат, за да обработят паркетите накрая, доста след полунощ, с воден восък. На другия ден пак доприпкват, внимателно придърпват мебелите обратно, върху плъстени подложки, за да не повредят паркета и едновременно с това да го доизлъскат. И във всяка от стаите една от чистачките държи планче с разположението на мебелите и показва на останалите къде кое ще бъде. Следва измиването на прозорците. А накрая окачват картините – на Готвалд, Ленин, Сталин и Феликс Дзержински, шефа на славната и всяваща страх и ужас ЧК[3], центъра на борбата срещу контрареволюцията. И ето че бившият импозантен дворец на дирекцията на железниците вече е готов за новата си мисия – тук ще бъде централата на бърненската Държавна сигурност и част от нейните следователски звена. Така заедно с пражката централа на улица „Бартоломейска“ сградата вече е живото сърце, мозък и душа на новата ни, революционна родина.
После идва някой да провери как е свършена работата и шляпва по дупето една от чистачките. Веднага обаче се връща, извинява се за стореното и шляпва две други, по-хубави, дупета.

Капитан Мишна бе привикан от началника си, полковник Сад.
Сад държи в кабинета си великолепен портрет на Сталин. С размери 146,2 на 108,5 сантиметра и изпълнен във въздействащ колорит, оригинал, рисуван от прочутия руски художник Иля Репин. Поне така се твърди за портрета. Също така се твърди, че бил подарен на Сад преди пет години, още през войната, по време на руската му емиграция, от самия Сталин. И сега този портрет го задължавал, както Сад неведнъж заявяваше.
Посочва на Мишна креслото и го оставя известно време просто да седи там, самият той остава прав, опрял гръб о стената и втренчен мълчаливо в Мишна.
Да, подхваща накрая, прегледах досието на Павел Сопек. Едва е надраснал момчешките шорти, сигурно още има жълто около устата. Май си го представяш като някакъв твой Павлик Морозов, оня славен герой от революцията, съветски мъченик, който доблестно предава баща си, кулак, на органите на ЧК, заради което после съселяните му реакционери го убиват?
Залагам си главата за него.
Да не стане така, че после да ритаме мач с главата ти вместо топка. Спокойно, всъщност ти се доверявам изцяло. Освен това съм чувал, че имаш специален нюх за хората. Веднага надушваш кой какви качества има. Вот отлично. В края на краищата си другар, минал през антинацистката съпротива и немски концлагер, калèн си по най-радикалния начин. Така че ако ти потрябва каквото и да било, вратата ми е винаги отворена за теб.
След като Мишна си тръгва, полковникът отива при телефона, вдига слушалката, държи я известно време, но после пак я оставя на вилката…

[1] Юнаци (рус.), думата има и архаично значение „слуги, прислужници“. – Всички бележки под линия са на преводача.
[2] Града на Петър Велики (рус.).
[3] ЧК, ЧеКа – съкратено популярно название на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа (на руски: Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем), е първата от поредица съветски тайни полиции, просъществувала от 1917 г. до 1922, след което е разпусната и заменена от други подобни структури, чиито членове продължават да бъдат наричани чекисти.

Иржи Кратохвил
08.03.2024

Свързани статии