0
1661

Лисица

На 23 октомври 2019 г. Дубравка Угрешич стана Доктор хонорис кауза на Софийския университет.

Откъс от книгата на хърватската писателка, която преди дни бе удостоена с почетното звание Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

От минните полета на Балканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон, от потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, до българска народна песен, книгата на Дубравка Угрешич наслагва пластове география, история, литература, традиции и култура. Обявена за най-добра книга на 2018 г. от „Пъблишърс Уийкли“, „Къркъс Ривюс“ и „Ню Стейтсман“, „Лисица“ пленява читателя с оригиналността и ерудицията на авторката и виртуозното преплитане на реално и въображаемо. Угрешич разсъждава как се създават разказите и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Фантазия и действителност, автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“.

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия. Завидно е умението ѝ остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет. С помощта на искрящи асоциации и хрумвания тя разнищва проблемите на идентичността и имиграцията, както и нездравото, често снизходително отношение към жените писателки. Преведени на повече от 20 езика, произведенията ѝ са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт“, наричана още „Американската Нобелова награда за литература“ и номинация за Международната награда Букър.

Дубравка Угрешич, „Лисица“, ИК „Колибри“, превод Русанка Ляпова

Лисица

… В почти всички фолклорно-митологични традиции символно-семантичното поле на лисицата включва хитрост, арогантност, лукавство, измама, лъжа, двуличие, притворство, егоизъм, подлост, себелюбие, алчност, съблазън, похот, отмъстителност, самота. Във фолклорно-митологичните текстове лисицата най-често се свързва със „съмнителни“ начинания, тя неведнъж попада в беда, затова я смятат за неудачница и поради тези свои особености никога не е поставяна сред висшите митологични същества. В символичните прочити е поместена сред по-нисшите митологични видове. В японската митология лисицата е пратеничка на Инари, богинята на ориза и плодородието; като неин вестител е свързана с хората, със земната сфера, докато с „по-висшето“, с небесното или духовното тя няма много допир.

Сред индианците, ескимосите, сибирските народи, както и в Китай е широко разпространена легендата за бедняка, при когото всяка сутрин идвала една лисица, свличала козината си и се превръщала в жена. Щом сиромахът открил тайната ѝ, той откраднал и скрил козината ѝ и лисицата станала негова жена. Но след време, когато я намерила, тя приела отново лисичия си облик и напуснала завинаги бедняка.

В западноевропейските и източноевропейските фолклорно-митологични представи лисицата най-често е трикстер, измамница, но се появява и като демон, вещица или „прокълната невеста“, а в китайската митология е душата на умрелия, приела животински облик. Във фолклорно-митологичните представи на западняците лисицата е предимно от мъжки род (Reineke, Reynard, Renard, Reinaert), докато при източноевропейците тя е от женски род. В китайската (huli jing), японската (kitsune) и корейската (kumiho) митология лисицата е майсторка на преобразяването и илюзиите, символ на смъртоносния женски ерос, демон. Китсуне в японската митология има няколко превъплъщения; тя може да бъде обикновена дива лисица (ногитсуне) или да стане майобу – небесна лисица, но за това трябва да чака хиляда години. Броят на опашките ѝ показва какво е мястото ѝ в йерархията: най-могъщи са деветоопашатите лисици.

Като че ли Пилняк е прав: в много отношения лисицата има качества да се превърне в тотем на съмнителния вид на литераторите.

***

Кой е Борис Пилняк?
Снимките на привлекателния мъж с кръгли очила с тънки рамки, облечен в елегантен костюм, винаги с папийонка като истински денди, никак не отговарят на „западняшката“ представа за руски революционен писател. Все пак Пилняк е бил точно това: руски революционен писател.
Истинското му име е Вогау (Пилняк е псевдоним), син на поволжки немци, детството и ранната си младост прекарва в руската провинция. Бил е един от най-продуктивните писатели на своето време, жанрово и стилово разнолик. Интересите му на прозаик обхващат традиционна проза със силен уклон към натурализма и „примитивизма“, репортажи, пътеписи, така наречения „производствен“ роман, документална, както и модернистично „орнаментирана“ проза, пример за която е романът „Гола година“.

Пилняк е бил обичан и мразен, известен и влиятелен; доста писатели имитират стила му; бил е превеждан на различни езици и свободен да пътува по места, за които другите можели само да мечтаят. Посетил Германия, Англия, Китай, Япония, САЩ, Гърция, Турция, Палестина, Монголия… Към японския му цикъл спадат пътеписните творби „Корените на японското слънце“, „Камъни и корени“, „Еленовият град Нара“ и „Разказ за това как се създават разказите“[1]. На Америка посвещава книгата „ОК – американски роман“[2], на Англия – сборника „Английски разкази“, а на Китай – „Китайски дневник“.

Жените го обичали, може би защото доста от тях имат слабост към писателите, особено рускините. Пилняк се жени три пъти. От първата си жена, Мария Соколова, лекарка в болницата в Коломна, има две деца. Втората му съпруга, красавицата Олга Шчербиновская, е актриса в московския Малий театър, а третата е грузинската актриса и режисьорка Кира Андроникашвили. От нея има син, Борис. Притежавал не една, а две коли (успял да си купи форд в Америка и да го транспортира до Съветския съюз!), както и просторна дача в Переделкино, прочутото писателско вилно селище, недалеч от Москва.

Библиографията на Пилняк е впечатляваща. Освен антологичната „Гола година“, другите му значими произведения са „Машини и вълци“ и „Волга се влива в Каспийско море“. Неговата „Повест за неугасналата луна“ за убийството на комунистическия командир Фрунзе предизвиква огромен скандал. В нея е представено как по нареждане на Сталин Фрунзе е отровен от лекарите с прекомерна доза хлороформ.

Пилняк е бил близък приятел с Евгений Замятин. Замятин – инженер по професия, който работел за Руския императорски флот, а книги пишел като хоби – е автор на най-силните думи, които един писател би могъл да отправи към своя екзекутор. В писмото си до Сталин, в което го моли за разрешение да напусне Съветския съюз (по внушение на Максим Горки Сталин все пак му разрешава!), той пише: „Истинската литература не се създава от усърдни и послушни чиновници, а от самотни безумци, еретици, мечтатели, бунтари и скептици“. Романът на Замятин „Ние“ (публикуван на английски през 1924 г.) е изплагиатстван от редица автори: Джордж Оруел („1984“), Олдъс Хъксли („Прекрасният нов свят“) и др. Кърт Вонегът е единственият, който си го признава открито, останалите предпочитат да се сочат един друг с пръст (като Оруел и Хъксли например). Емиграцията не носи щастие на Замятин: той прекарва в Париж всичко на всичко шест мизерни години и умира от сърдечен удар през 1937-а – същата, в която е арестуван Борис Пилняк. Сякаш куршумът на Сталин, покосил по онова време толкова руски писатели, не подминал и Замятин, макар че той бил извън неговия обсег. Впрочем това не е разказ за Замятин, а за разказа, който разкрива как се създават разказите.

***

„Разказ за това как се създават разказите“ е написан през 1926-а. Същата година е родена и моята майка. През тази година са се случили ред други неща, които бих могла по-уместно и по-успешно да свържа с биографията на майка ми. Въпреки това предпочитам да си представям, че между разказа на Пилняк и биографията на майка ми съществува дълбока поетична връзка.

„Качил я на влака, като ѝ казал, че брат му ще я посрещне в Осака, а той има „малко работа“. После изчезнал в мрака, влакът потеглил през тъмните планини, за да я остави в най-жестоката самота и най-твърдата вяра, че той, Тагаки, е единствен в целия свят, любим, верен, на когото дължи всичко, неразбираща, изпълнена с благодарност. Във вагона било много светло, а зад прозорците всичко тънело в мрак. Край нея всичко било страшно и непонятно, особено когато японците, пътуващи в същия вагон, мъже и жени, взели да се събличат преди лягане, без да се срамуват от голите си тела, и когато на гарите започнали да продават през прозорците горещ чай в бутилчици и вечеря в елови кошнички с ориз, риба, ряпа, с хартиена салфетка, клечка за зъби и две пръчици, с които трябвало да се храни. После във вагона угаснала светлината и хората заспали. Тя не мигнала цяла нощ, самотна, объркана, уплашена. Не разбирала нищичко.“

Двайсет години след разказа на Пилняк, през 1946-а, моята двайсетгодишна майка поема по пътя на живота си. С купуването на билета за влака тя си купува билет за пътуване в непознатото. С избора точно на този път започва да се размотава кълбото на нейната съдба, която сякаш била предначертана в линиите на дланта ѝ заедно с пътните знаци и железопътните гари. На Черно море във Варна, където живеела, учела в гимназия, обожавала филми и книги (особено романи с женско име и фамилия в заглавието!), в края на войната се запознала с някакъв моряк, хърватин, влюбила се в него, сгодили се и след като войната свършила, се запътила за Югославия. Родителите ѝ я настанили във влака, положили я нежно в купето като в някаква лодчица, която щяла да отведе чедото им до сигурен пристан. И то съвсем буквално: бащата на майка ми, моят дядо, бил железничар. Мама пътувала от Варна до София, от София до Белград, от Белград за Загреб. Влакът минавал през руините от войната и това щяло да я разтърси най-силно – часовете, докато пътувала през опожарените земи,– а после, според указанията на моряка, на осемдесет километра преди Загреб тя слязла и се озовала в тъмнината на опустялата и запусната провинциална гара. Там не я чакал никой. Тази мрачна и изоставена железопътна гара белязала сърцето на мама като с нажежено желязо, като първото тежко и болезнено предателство.

Всъщност „Разказ за това как се създават разказите“ на практика повтаря модела на приказките; приказките за тайнственото същество, дето не е от този свят, за „неведомата сила“ (Звяра, Ворон Воронович, Змея, Слънцето, Месеца, Кашчей Безсмъртни, Синята брада и т.н.), която отнася невестата зад седем планини и седем морета в далечно царство господарство (онова, дето в приказките се нарича „желязно“, „сребърно“, „златно“ или „медно“). За Пилняк ясписът е синоним на Япония и на щастливите дни на София („ясписови дни“, „броеницата от ясписови дни се изнизала“, „трепетът на ясписовите времена“). Тайнственият Тагаки отвежда своята руска невеста в „ясписовото“ царство. И наистина Тагаки не прилича ни най-малко на прапоршчик Иванцов например, когото София „спряла да поздравява“, защото „се раздрънкал пред всички за срещата им“. Загадъчният Тагаки, за разлика от простака Иванцов, целува ръка на дамите и им подарява „шокорад“. Вярно е, че отначало „този японец, този мъж от друга раса“ не ѝ харесал, изглеждал ѝ физически страшен, но точно както в приказките, в които „звярът“ се превръща в прелъстителен любовник, съвсем скоро покорил душата ѝ.

И ето го парадокса: ако разказът на Пилняк не съдържаше в себе си модела на приказката, нямаше да бъде толкова убедителен. Момичето, което по нищо не се различава от хилядите други, в мига, в който приема да тръгне след златното кълбо на женската си съдба, се превръща в убедителна героиня. Впрочем каква би трябвало да бъде женската съдба? Отговор на този въпрос ни дава преобладаващият корпус от класически произведения в световната литература. Съществува почти неизтриваем шаблон (нещо като чип, карта памет), който текстовете от световната литература (онези малобройните, писани от женска ръка, и другите, по-многобройните, писани от мъжка ръка) си предават от поколение на поколение като наследствена болест. И героинята трябва да се държи в съответствие с него, за да я разпознаем като такава. С други думи, тя следва да премине през тест за унижение, за да заслужи правото си на вечен живот. В разказа на Пилняк героинята е двойно измамена, разголена и „окрадена“: веднъж от Тагаки и втори път от Пилняк. Пилняк го нарича „да минеш през смъртта“ (!). Така София, малката героиня от краткия разказ, се присъединява към всички онези женски литературни образи, пренасящи този модел чак до ден днешен, до романите с многомилионен тираж, в които Тя трепери очарована пред Него, тайнствения непознат. Той ще я плени, покори, унижи и предаде, а накрая Тя ще възкръсне като героиня, достойна за уважение и самоуважение.

Що се отнася до моята майка, нейното младо и несломимо сърце щяло да заздравее. Истинско щастие е, че Съдбата, тази некадърна писателка, забравила, че на перона на провинциалната гаричка трябвало да я чака морякът. Обикновено моряците не чакат своите любими по пероните на гарите, тяхното място е на пристанищата, може би затова Съдбата забравила за него. И тогава, като в някакъв отложен хепиенд, в края на метафоричния тунел се появил Той, истинският герой в мамината история, моят бъдещ баща. Впрочем това не е разказ за моите родители, а разказ, който се опитва да разкрие нещо за това как се създават разказите.

[1] Благодарение на добрите отношения между Русия и Япония и на благоприятния исторически момент в културно-политическите връзки между тях Пилняк на два пъти посещава Япония  – през пролетта на 1926 и 1932 г. Що се отнася до културните отношения между двете страни, те са драматично интригуващи: по правило Япония демонстрира подчертан интерес към руската култура още от времето на реализма и първите преводи на Толстой на японски, през силните катедри по русистика, чак до самия Пилняк, чиито произведения, като например романа „Гола година“, са били познати на японските читатели още преди неговото гостуване там. Новият, наскоро публикуван превод на „Братя Карамазови“ е разпродаден в милионен тираж – нещо, което не се случва дори в Русия. Културните връзки между двете държави не се основават на реципрочност: японците открай време са показвали много по-силен интерес към Русия, отколкото руснаците към Япония. В този смисъл писателят Тагаки, който говори руски и рецитира наизуст стихове на руски поети, е напълно убедителен образ. Б.а.
[2] Пилняк пътува в Америка през 1931 г. по покана на MGM във връзка с филмовия проект за американски инженер, работещ на грандиозен строеж в Съветска Русия (темата на неговия роман „Волга се влива в Каспийско море“ е строежът на водноелектрическата централа „Днепрострой“). Скоро след пристигането си Пилняк разваля договора с MGM, но затова пък си купува на старо един форд и кръстосва цяла Америка от единия бряг до другия. По време на своето пътуване той се среща с известни писатели като Теодор Драйзер, Синклер Луис, Флойд Дел, Реджина Андерсън, Уолд Франк, Майк Голд, Макс Ийстман, У. Е. Удуърд и Ъптон Синклер. Б.а.