„Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста“, Иван Радев, издателство „Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия“, 2021 г.
Сред възсъздадената в пластически синтези и документални акценти среда на Дом-паметник „Йордан Йовков“ на 29–30 септември 2025 г. в Добрич се проведе конференция с международно участие, посветена на 145 години от рождението на писателя. В програмата на научния форум беше представена „Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста“, последната книга на Иван Радев[1]. Книгата има особена съдба на написване и три предговора. Първи – от издателя Димитър Томов, който с достойнството на човек на полиграфията поема от ръцете на историка оригиналните ръкописи на Йовков и със стаеност пред тленността, надмогната от духа, завършва в книжно издание работата над тях на Иван Радев. Друг – на неписания редактор, негласния коректор – дъщерята Ния Радева, която бди над написването на книгата, уверена в устояването на словото и смълчана пред неотменното. Подходящ аналог е редакторската работа на Елка Йовкова над том втори (1970) и том пети (1971) от „Йордан Йовков. Събрани съчинения в шест тома“. Третият предговор – на Иван Радев, е програма на създаването на книгата: „Държах изложението да стъпва върху оповестяването на новоиздирени факти и свидетелства“, към Йовковите книги от 20–30-те години ще бъдат приведени архивни материали с „интерпретация на един или друг факт, текстова ситуация, нещо от предисторията на текста, от възлаганите роли на персонажа и пр.“. Пиша тази книга, изповядва авторът, „благодарение на категоричните свидетелства на архивните материали“, и обявява намерение да разкрие „творческия труд над словото“, „пътищата и фазите“ на авторския талант. Иван Радев интерпретира биографичната „нелюдимост“ на Йовков като време за труд над словото. Предговорът ни въвежда в уникалната ситуация на създаване на последната книга на акад. Радев – с взряност отвъд, в която доверените Йовкови чернови са веществени следи от автора. Резултатът е особено медиативно състояние на трепет над писателските ръкописи. Изписана на ръка бележка върху лист от тефтерче удостоверява същия трепет на С. Султанов при работа с архива на Йовков. Историкът на Българското възраждане Иван Радев, обичайно работещ с архивни материали, цитира този документ като неочаквано за самия него навлизане в съкровението на творческия процес на Йовков. Съзнава непопулярността на подобна изследователска перспектива и риска бъдещата книга да предизвика конфликт между обекта си – „предварителните, черновите варианти“ на Йовкови разкази и читателската константа за завършени текстове. Текстология, археология на текста – литературният историк редуцира до метафора – „работилницата на писателя“, и отсича: „Оставам задълго там“. Съкровение, което дълго ще отзвучава в книгата.
Преди да мине към детайлна работа с ръкописните варианти на Йовкови творби, изследователят на Възраждането прави завършваща процедура на сравняване. Посочва при Ботев „прецизните естетически намеси в лексика и пунктуация – практика, неприлагана от останалите ни поети на XIX в. (…) – индикатор за модерно естетическо съзнание“. Кой е разказвачът, който бди над словото? – пита Иван Радев и проблематизира въпроси, чиито отговори са резюме на предстоящите в книгата наблюдения над Йовкови ръкописи: „Подменя заглавия и имена на персонажи, работи над стилистиката на изказа, преминава през чернови варианти и всеки от текстовете му в някаква степен има своята „предистория“. „Възприемам практиката на Й. Йовков по отношение на редактирането в прозата като аналогична на Ботевата при редактирането в поезията“, обобщава литературният историк. Неочаквана аналогия не толкова между двамата автори – Йовков е съотнасян със своя бунтовен предшественик най-вече чрез сб. „Старопланински легенди“. Изненадващото свързване на издигащата се през отлики аналогия е по отношение на писателската работа. Всъщност критическата риторика на Иван Радев историзира процеса на писане, постановява „белетристиката като изкуство“, субстантивира езика като създател, атомизира „усилията над словото“ като въображение, комбинаторика, мисъл. В следващите страници на книгата Иван Радев ще се позовава нееднократно на Димо Минев, архивирал жизнената среда на Йовковото творчество, ще привежда писма, в които писателят издирва суров житейски материал за свои сюжети, ще цитира Йовково изказване, че въображението му може да тръгне след вестникарско съобщение за произшествие, но цялото това документиране на жизнена основа, уверяват ни ръкописите, разчетени от историка, е само предистория на бавна и продължителна творческа работа, усилия по самосъздаване на белетриста, по създаване на свят в езика – един от най-вълнуващите, вдъхновено-поетични светове на българската литература.
С изключително внимание, почти благоговейно, Иван Радев разчита ръкописи на Йовкови творби – в повечето от случаите поради предварителната редакция: без заглавие, понякога фрагменти от листи, чието място в окончателния текст трябва да бъде проследено, листи, изписани с молив, втора редакция с мастило, следи от ръката и мисълта на автора, трудно четими поради отминалото време, съвсем неразчетими, първи вариант, втори вариант, които търпеливо и с грижа номерира, подрежда, описва. Тези страници, съставляващи значителни части от книгата, не са за четене. Те предполагат съответното бавно и внимателно вглеждане в редакции, поправки, замяна на думи, прибавени фрази, съкращения; изискват замисляне за ефекта на текстовите размествания, за променената позиция на един пасаж от предварителния вариант в окончателния текст. Това е текстология на най-прецизно ниво, проведена от литературен историк с интерес към процеса на писане и предполагаща структурни наблюдения. В лабораторията на първичните варианти, в колебанията на неокончателните редакции археологията на текста, проведена от Иван Радев, задава ракурс към изкристализиране на устойчивите градивни принципи на Йовковия наратив. Разчитайки и описвайки архивните материали, Иван Радев задава интерпретативни линии и ни позволява, следвайки текстологичната работа, да разгърнем интерпретацията.
Когато се проследява пасаж – вариант за начало на повествование, чиято позиция в окончателната редакция е променена като ретроспекция, и когато ръкописът е на разказа „Индже“, всъщност се отбелязва съществена особеност на поетиката на Йовковия разказ. Но също така се проблематизира поставеният от Иван Радев като отворен въпрос за жанра на легендата. Пред читателя, следващ разчитането на текстовите варианти, винаги е предзададен хоризонтът на окончателната редакция. В случая е направена видима авторската работа по отношение на времевите размествания, разпластявания, особеност на творбите в сб. „Старопланински легенди“. Но също така е зададен тексторакурс към темпоралните сгъстявания, синтези, напластявания – особеност на легендата. Иван Радев свързва уговорката на Йовков с в. „Зора“ за редовно публикуване на негови творби с отработване на жанра на късия разказ. Привежда ръкописни проекти за реда и подбора на тези разкази в книгата „Женско сърце“, като документира най-голямо колебание на автора в сравнение с другите сборници по отношение на композирането. Може би поради факта, че за сб. „Женско сърце“ е съхранен ръкописен архив на най-много разкази (което предполага акцент в работата с тях), тази книга въпреки провеждания текстологичен анализ засиява с магическо обаяние, придавайки на авторския образ деликатна сърдечност. Йовков е писател, чийто образ е различен през оптиката на различни негови книги (и тук не става дума за различие на изследователски интерпретации).
Ръкописните редакции Иван Радев разчита и чрез документното съдействие на Сп. Казанджиев, С. Султанов, Ив. Сарандев. Проследява как споделена пред Сп. Казанджиев идея на Йовков за роман, през запазен първичен ръкопис, след „авторови намеси, които не променят съществено основната му идея“, води до окончателния текст на разказа „Вълкадин говори с Бога“, поместен в книгата на Радев заедно с началния ръкописен вариант. Търсенето на романиста в майстора на разказа е концепция и тенденция в метарефлексивното поле „Йовков“, но Иван Радев (който при Каравелов споделя подобен генеалогически разрез) тук е внимателен и разчитащ на аргументи на ръкописите. Помества три архивни фрагмента от романа „Гороломов“ (така е изписано). В сп. „Българска мисъл“, където творбата се печата по ръкопис, изпратен от Йовков, тя излиза със заглавие „Приключенията на Гороломов“. Иван Радев, който винаги, разчитайки черновите, в своеобразна поетика на заглавието у Йовков отбелязва: липса, промяна, семантика на заглавията, тук не дава повече информация за наименованието в ръкописа. Бихме отбелязали – за съжаление, тъй като допускането за променено назоваване в случая е романопроизвеждащ ракурс. И трите фрагмента са на начало на глава – един от тях изцяло съкратен в романа, другите два – варианти. Ако се прочетат успоредно тези кратки предварителни фрагменти и окончателният текст, с който започва главата – той, от своя страна, своеобразен синтез между тях, ще стане видима наративната насока към лаконичен и синтетичен изказ, въпреки че тук жанрът е роман.
В публикуваните Йовкови ръкописи най-много са черновите на начало и край на творби, което Иван Радев не коментира, но надлежно описва в разчетените от него редакции и варианти. Тези, извадени от архив, някога отворени върху работната маса на писателя Йовков листи ни позволяват различно четене – вглеждане в детайлната, понякога трудно видима разлика между различните редакции и окончателния текст, следване на почти неуловимото движение на смисъла, на променената дума, на редактираната фраза, на все по-открояващия се ритъм – постигната мелодия на словото – дискретна работа върху езика до постигане на това, което в структурен план Искра Панова нарича „музиката на цялото“. Йовков е майстор на мелодичната фраза на началото и смисловото отзвучаване на края. Публикуваните и разчетени от Иван Радев ръкописи на Йовков ни правят преки свидетели на усилията на авторството, което изтръгва художественото от суровата жизнена среда, огражда го от реалността, представяйки го за самата реалност. Йовков съзнателно и упорито (показват ни това вариантите) работи над езиковата рамка, отделяща творбата от действителността, създава свят в езика, който многократно редактира. Търпеливи усилия на писателя над съпротивата на езика, за да орнаментира тежката пластика на словото, както е в „Старопланински легенди“. За да създаде лек и сякаш привичен език, който говори битийното, както е в „Женско сърце“. За да просветли най-дълбоките пластове земя и древност с милостта на човека към живота, както е в „Ако можеха да говорят“. Извайването на словото от модерния автор Йовков неочаквано намира документално потвърждение в наблюденията на философа Сп. Казанджиев, психограф на писателя, уверява ни К. Михайлов, който в метаинтерпретативен ред отбелязва: „Сп. Казанджиев говори за „чистотата и достойнството“ на Йовковата личност, пазени с „истински аскетизъм“, за автор със „съзнание за културна мисия“ и „най-вече за усилия по култивиране на езика“[2].
Разчетените ръкописи на Йовков, сред които също така са разкази от сб. „Вечери в Антимовския хан“, реконструкция на ненаписан роман, преводи от румънската преса, художествени преводи, писма, парична разписка, превръщат „Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста“ на Иван Радев в своеобразен архив, който би обогатил едно академично критическо издание на съчиненията на Йовков. Бележките към Йордан Йовков. Събрани съчинения в шест тома. Под общата редакция на С. Султанов (Български писател, 1970/1973), на които Иван Радев винаги се позовава, отбелязват публикациите на творбите в литературната периодика спрямо окончателния вариант в книгите на писателя. Едно критическо издание би разширило текстологичните бележки с редакции и варианти на предварителната работа на Йовков – изключителна възможност за представяне на писателя. Книгата на Радев включва и статии за Йовков, публикувани от 2013 г. до 2020 г., неиздадени страници за връзката между Йовков и Ем. Станев, както и откъси от т.нар. от него „полудневници“ – кратки записки за времето от средата на 70-те до края на 90-те години. В тези разнородни по писане и социално битие страници Ив. Радев спори, споделя, възмущава се. Строи критически сюжети, един от които ще разкажа.
Многократно заявил отношение към С. Султанов като „вещ ценител на литературата“, Иван Радев, който също така добре знае колко различен е Йовков в отделните си книги, без да смекчава остротата на тона, отбелязва: „Но същността на Йовковото дело не може да бъде постигната без „Жетварят“. Този риск поема С. Султанов, „който пише „Йовков и неговият свят“ точно по тази рецепта“. Уточнява: „Няма да коментирам вината му, щом никой от йовкововедите не обръща внимание на неговия пропуск“. И веднага, като своеобразен аргумент, изненадващо продължава: „Големия урок ни дава Иван Мешеков със скромната на вид книжка „Йордан Йовков. Романтик реалист“ (1947), урок, който остана ненадминат“[3]. Това е. Ако се опитаме да разчетем остротата на този кратък пасаж за пропуска с „Жетварят“ в изследването на С. Султанов „Йовков и неговият свят“ (чиито три публикации са до 1980 г.), отговорът може би ще бъде намерен като неиздадена глава или поясняващ документ в архива на критика. Но какво би могло да значи „големият урок“ на Мешеков, Иван Радев не ни казва повече. В идеологическата нетърпимост на 1947 г., при ясно изразената позиция на Мешеков: „Йовков е такава една архаична народна писателска личност, а не… съвременен обществен водач към прогреса“, талантът и свободолюбивата мисъл на големия критик го правят най-изразителния и мощен като въздействие анализатор на „езическата стихия“ и „религиозно-християнското ѝ умъдряване“ у Йовков[4]. Рефлексивната мъдрост (ако може да бъде придобита такава) е способността да се минава през противоречията неедностранно – това е урокът на Мешеков. „Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста“ на Иван Радев е мъдра последна книга.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
––––
[1] Радев, Иван. Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста. София: Български Бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия, 2021.
[2] Михайлов, Калин. Два благородни характера, осветени отблизо: Змей Горянин за Елин Пелин, Спиридон Казанджиев за Йордан Йовков. В: Добруджа. Сборник 35. РИМ – Добрич, РИМ – Силистра, 2021, с. 251–260.
[3] Радев, Иван. „Жетварят“. Повест за българина, Спасителя и изкуплението. В: Радев, Ив. Йордан Йовков. Самосъздаването на белетриста. Пос. изд., с. 230.
[4] Мешеков, Иван. Йордан Йовков – романтик реалист. [1947]. Цит. по: Мешеков, Ив. Есета, статии, студии, рецензии. София: Български писател, 1989, с. 636; 635; 624.
