„Възвишение“ е книга, която българската публика посрещна с възторг и въодушевление. Ще кажа дори, че благодарение на нея тя те откри като автор. Но и предишните ти книги – „Джобна енциклопедия на мистериите“ и особено „Захвърлен в природата“ също са талантливи произведения, издаващи големия писател. Само че трябваше да напишеш книга по български сюжет, както преди време ти препоръча Светлозар Игов, за да стане ясно това. Тази, нека я нарека „местническа ограниченост на погледа“, не те ли дразни малко?

Приемам я като нещо в реда на нещата. Не ми харесва, но знам, че е нормално. Такава е читателската публика навсякъде по света. Хората се интересуват от нещата, засягащи пряко тяхната страна и живот, тоест теми, които са им познати.

Само че ти представяш тази уж позната тема за национално-освободителните борби и Възраждането по съвсем различен начин, поне според мен. Дори бих казал по непознат начин. Дали това също не съдейства за успеха на „Възвишение“?

Този начин на представяне има голямо значение. Той съчетава уюта на познатото със свежестта на новото. Темата, героите, времената, събитията са познати – или поне повечето хора така мислят, понеже са чували нещо за тях, – и в същото време конкретната им разработка в книгата е изненадваща. Аз самият много обичам такива книги – които ми показват по неочакван, непознат за мен начин познати неща.

Като каза, че обичаш такива книги, би ли посочил кои са? Тези, в които познатото, така да се каже, те е изненадало?

От световната художествена литература – Джон Барт със Sot-Weed Factor, която ми се вижда много оригинална реинтерпретация на двойката Дон Кихот-Санчо Панса, поставена в условията на колониална Америка от XVIII век. Подобна реинтерпретация на един или друг класически мотив има впрочем във всички по-късни книги на Джон Барт, но не навсякъде се получава толкова добре. Такъв е и Томас Пинчън в „Гравитационна дъга“, но той има много сложен език и аз просто не мога да го чета. Такъв е и Пруст в „По следите на изгубеното време“, който ми напомня много мои лични преживявания и впечатления, но описани от друг човек по друг начин с други детайли и нюанси. За българската художествена литература не мога да се сетя за такъв тип реинтерпретираща книга, освен може би няколкото, посветени на събитията в България от 20-те години – ако ги съпоставиш една с друга, – а именно „Иван Кондарев“, „Хоро“ и „Кръв“, но те ме оставят някак хладен. От българската документална – „Миналото“ на Стоян Заимов, която прочетох много след „Записките“ на Захари Стоянов (въпреки че те излизат по едно и също време), където открих друг начин да се разказва много интересно за събитията от онези години. От чуждата документална – биографията на Шели, озаглавена Shelley: The Pursuit, с автор Ричард Холмс. Както и по-строго историческите, изпълнени с повече конкретика трудове на Мишел Фуко, например „История на лудостта в класическата епоха“.

Това за двойките при Барт е много любопитно, защото и в твоите романи има такива сдвоявания, проф. Игов го забеляза отдавна. Аз обаче няма да те питам точно за тях, а малко по-иначе: кой е Асенчо на Милен Русков, ако решим, че ти си Гичо, или в теб са и двамата – и Гичо, и Асенчо?

И двамата са в мен, или още по-точно – в моето въображение. Те – и това впрочем се отнася за всички главни герои на книгите ми – са сложно съчетание на черти от моя характер и светоглед, на въображението ми, което може да се оттласне много далеч от мен самия, и на обективните характеристики на онова време и българската народопсихология. Знанието (и в по-малка степен опитът) ви помага да си изясните последните две неща, тоест особеностите на времето и българския характер; въображението ви поражда герои, които носят в себе си тези особености; и всичко това се пречупва конкретно през вашата личност, поради което героите ви са тъкмо тези, а не други. И Възраждането, и българският характер и светоглед са далеч по-широки от една книга или двойка герои и за тях може да са разкаже по множество разнообразни начини и да се напишат всъщност много различни книги, които да бъдат художествено верни и убедителни. Вашите герои са точно такива, а не други, поради индивидуалните особености на въображението и личността ви. Обобщено казано, героите на една книга са сложен конгломерат от обективно присъщи черти, които самото време и място на действието налагат, от характеристиките на вашето въображение и от особеностите на личността и опита ви. Тези последните, заедно с обективните характеристики на времето и мястото, захранват вашето въображение и му служат като изходен материал, като суровина, която то преработва. Съчетанието е сложно и нищо не може без другото, но най-важният фактор е въображението, то е същинската трансформираща сила, един алхимически философски камък, тъй да се каже, и тъкмо неговата работа е най-трудно обяснима. В крайна сметка, ако оставим настрана уговорките, героите ви обитават въображението ви, те са негов продукт и не съществуват никъде другаде – нито в света, нито във вас като човек. Въображението е същинската творческа сила и всички книги и герои живеят всъщност там. И това, нека кажа пак, не е нито място в света отвън, нито конкретен човек, определен прототип, пък бил той и авторът на книгата.

Въображението е наистина страхотен евристичен катализатор в литературата, но как този литературен катализатор може да се пренесе в киното? Започват снимки по „Възвишение“, чието филмиране, поне според мен, хич няма да е лесна работа.

Нямам представа. Аз не съм кинаджия. Този въпрос трябва да зададеш на Виктор Божинов, който е режисьор на филма, и той сигурно би ти дал дълги и обстойни отговори. Знам, имам впечатление от неговите разяснения. Но в края на краищата аз не разбирам от това и не съм наясно как светът на книгата може да се прехвърли на екран, да се разкаже със средствата на киноезика. Но аз исках да дам шанс на кинаджиите да опитат, както преди това направих с театралите. Нека опитат, щом желаят. Може и да успеят. Но аз не знам как това става. Най-сетне тъкмо затова сме различни хора. Аз съм писател, а не кино- или театрален режисьор. Аз знам как стават нещата в моята област, сиреч в литературата. Как стават в тяхната, не знам. Те би трябвало да знаят. И всъщност те знаят доста неща, не трябва да бъдат подценявани. Поне хората, с които аз съм си имал работа – и в театъра, и в киното – никак не трябва да бъдат подценявани.

Не, не, изобщо не иде реч за подценяване, просто ми е интересно, винаги ми е бил интересен процесът на преформатиране, така да се каже, на едно изкуство в друго изкуство. И затова непрестанно твърдя, че да се чака от филма или спектакъла „Възвишение“ да бъдат като романа „Възвишение“ е най-елементарно неразбиране на тази простичка истина. Но ти си прав, не е твоя работа, да му мислят режисьорите. Ти обаче върху какво мислиш сега, това е любопитно? Защото – едва ли е нужно да ти го казвам, след като „изненада“ публиката с „Възвишение“, тя сега ще е жадна, ако мога да се изразя така, за едно още по-голямо възвишение от „Възвишение“.

Пиша книга за 20-те години в България. Но аз нямам за цел всяка моя следваща книга да е по-добра от предишната. Това е и невъзможно. Искам просто да пиша хубави книги. Ако книгата ви е хубава, публиката ще я харесва и чете, дори тя да е по-слаба от предишната. Част от публиката ще е разочарована, но дори тя ще признае художественото качество на книгата ви с уговорката, че то просто е по-ниско от това на предишната. И това действително може да е така. Всяка следваща ваша книга е или по-добра, или по-лоша от предишната и е практически невъзможно да се случва само едното от тези две неща. Аз обаче имам подозрението, че литературата притежава една особеност, която отменя до голяма степен това сравнение. А именно: всяка книга, ако е талантливо, майсторски написана, представлява свой собствен свят, който е много трудно сравним със световете на другите книги. Аз например харесвам Достоевски повече от Толстой, но не ме питай защо. Нещо повече, аз решително харесвам „Бесове“ повече от „Братя Карамазови“, но най-добре и за това да не ме питаш защо. Ще трябва да изсмуквам от пръстите си някакъв отговор, на който дори аз няма да вярвам. Всяка от книгите, пряко или косвено назовани тук, представлява свой завършен, затворен свят, което ги прави много трудно сравними по скалата на художественото качество. Те може би имат еднакво художествено качество. Това, по което се различават, са общите закони на техния свят. Дали там ще има вечно лято или вечна зима, дали слънцето ще изгрява от изток или от запад, дали Испания е по-хубава от Италия, или обратно. В различните литературни светове ще бъде различно. А какъв точно ще бъде литературният свят на книгата ви, зависи преди всичко от нейната тематика. Тематиката определя законите на този свят, тя става неговата природа, тя спуска неговите времеви и пространствени измерения – времето и мястото на действието. Всичко тръгва от тук. Оттам насетне започва художественото изграждане на една по същество въображаема действителност, която, ако е талантливо построена, много прилича на истинска и въздейства върху читателя като такава. Ето защо важното е да напишете хубава книга, което значи да изградите такъв завършен, художествено цялостен и убедителен свят, който прави сравненията извън себе си много трудни. Без обаче да ги премахва. Сравнения продължават да могат да се правят, просто обосноваността им започва да изглежда доста съмнителна и да се опира на фактори извън художественото качество. Поради това аз смятам за достатъчно просто да се пишат хубави книги. Достатъчно за мен и за публиката, за която пиша, тоест моите съвременници. За литературната история с нейния безмилостен редуктивистки гений това, разбира се, не е достатъчно. След време, ако произведенията ми останат в литературната история, тя някакси ще ги систематизира – една от книгите ми ще се смята за най-добра и ще бъде като ос на цялото ми творчество, другите ще се подредят около нея и ще поддържат тази носеща колона, тъй да се каже. Винаги става така. Забелязал съм го, аз познавам литературната история доста добре. Човек остава във времето и в съзнанието на широката публика с едно свое емблематично заглавие, то е, което литературната памет по-късно поставя до името ви като етикет. Въпрос на време и натрупване на художествена култура е накрая всичко, направено от вас, да бъде сведено до едно представително заглавие, отвъд което проникват само специалистите и литературно по-изкушената публика. Ако не приемате спокойно този факт, ще изпаднете в голямо обезсърчение, защото 9/10 от това, което правите, ще се окаже безсмислено. Освен това постоянно ще се напрягате да напишете нещо по-хубаво от предишните си книги, което е много тежък блокиращ фактор. За щастие, аз никога не съм имал такъв. Както казах, винаги съм искал просто да пиша хубави книги, всяка една от тях да е художествено силна и богата сама по себе си. Дали ще е по-добра – никога не съм смятал за важно. Досега се е получавало така, но аз гледам на това по-скоро като на щастливо стечение на обстоятелствата, отколкото като на необходимост. Иначе сега щях да имам грамаден проблем като писател, защото „Възвишение“ е много трудна за надскачане книга. Аз съм в момента точно толкова добър писател, колкото бях и във „Възвишение“ – не по-слаб, но и не по-силен. А „Възвишение“ има предимства с тематиката и езика, които е много трудно да бъдат компенсирани по другите линии на романа, тоест с малко по-интересни герои и сюжет. Нейният свят, поне от гледна точка на българския читател, има много привлекателни закони, страхотен климат, природа и архитектура, тъй да се каже, в които той се чувства много добре, към които тежнее. Ето защо е много възможно това да си остане най-добрата книга, която съм написал – понеже аз ще бъда съден за това по законите на българската литературна традиция и от гледната точка именно на българския читател. В Испания „Захвърлен в природата“ би била навярно по-популярна книга. Това разминаване в оценката би се дължало на факта, че и двете книги представляват завършени в себе си, убедителни литературни светове, разликата между които от гледна точка на художественото качество е много малка. „Възвишение“ е малко по-силна книга художествено, но именно малко по-силна. А разликата във възприятието на българския читател на тези две книги е огромна. Защо? Защото литературният свят на „Възвишение“ му е далеч по-близък. Що се отнася до мен, аз просто смятам да напиша и други хубави книги, защото мога и обичам да го правя. А другото – за което говорех по-горе – е просто несломим механизъм на литературната история. Историята е много силно нещо, не можеш да се бориш с нея, ако не искаш да свършиш по печалния начин на Артюр Рембо или на безчет други писатели, които изпадат в отчаяние, че не могат да надминат себе си, и провалят и творчеството си, и живота си по тази причина. Не е и нужно да надминаваш себе си. Трябва просто да бъдеш себе си, да реализираш художествено таланта си всеки път. Това е достатъчно. Някой път ще стане по-добре, друг път по-зле. Няма как, такива са правилата на тази игра. Трябва да правиш хубави неща, а не всеки път по-хубави. Последното е амбиция, която може да ти види сметката.

Съгласен съм, това е начинът и дано те чуят всички ония, дето тръгват или пък вървят по този лъкатушещ литературен път. Но я да те питам, защото на няколко пъти използва този израз: какво според теб ще рече „хубава книга“?

Хубава книга е тази, която има живи, убедителни и въздействащи герои, своеобразен, нетривиален и емоционално заразителен език и най-сетне интересен, интригуващ сюжет. Грамадно предимство на една книга е и да носи атмосферата на времето и мястото, за което разказва. Но този показател, струва ми се, може да се сведе до предишните три, той се разтваря в тях – героите, стила, сюжета. Писателите се делят по това кой от тези три фактора смятат за най-важен. Когато аз започвах, смятах за най-важен стила и поради това „Джобната енциклопедия“ е пълна със словесни фокуси и езикови фигури – някои от тях са изключително сложни и много красиви наистина. След това обаче промених разбиранията си и започнах да смятам за най-важни героите. Героите са най-важното нещо и в „Захвърлен в природата“, и във „Възвишение“. Продължавам да смятам така.

В тази връзка би ли могъл да кажеш за някои съвременни български „хубави книги“, направили ти впечатление?

Аз харесвам главно Алек Попов и Радослав Парушев. Причината да ги харесвам е стилистична – те имат много добро, тънко чувство за хумор, както и възхитителна ирония. Иронията е стилистично най-трудната фигура, защото представлява разказ на два плана, вторият от които казва точно обратното на първия. За това се иска голямо умение, чудесен езиков усет и то е сравнително рядко срещано в литературата, далеч не само в българската. Но като казвам Алек и Парушев, това е може би малко остаряла информация, понеже не съм чел почти нищо от последните две години, освен техните собствени книги, тъй като подготвях моята и се занимавах изключително с мемоарната и историческа литература за 20-те години, както и със словесността от този период, да речем вестниците, които са нещо невероятно и просто покъртително. Отначало защото ми се налагаше, а после защото ми стана много интересно, тъй че вече чета тази литература не по работа, а за удоволствие. И съм много слабо осведомен за това, което става в българската художествена литература през последните две години. Може да са излезли чудесни неща, за които аз просто не знам, тоест нямам лично впечатление от тях.

Иронията… Помага ли иронията в живота?

Абсолютно всичко помага в живота и абсолютно всичко пречи. Зависи каква точно е целта ти. Иронията е брилянтен начин да се срещнеш с неизбежното и да го преживееш. В този смисъл тя е много добра като тип отношение към миналото. Но ако ти си християнин и вярваш в спасението на душите и в рая, можеш да си сигурен, че иронията няма да те заведе там. За тази цел ще ти трябват други качества. Тъй че за да отговоря на въпроса ти, би трябвало първо да знам кой е правилният живот, какъв е верният начин за това. А тъкмо този въпрос изглежда няма ясен отговор. Поради това всяко качество става ситуационно обусловено – едно качество помага при една ситуация, друго при друга. Качествата изглеждат полезни, доколкото са целесъобразни. Ако има различни цели, за тях ще трябват и различни качества. Ако можеш да отговориш на въпроса кой е верният начин да се живее, тогава ще можеш и да кажеш кои качества помагат за това. Това пак е решение (заключение) по целесъобразност, но в този случай имаш категорично, еднозначно и окончателно определена цел. Иначе си постоянно в състояние на избор – избор на цел, а оттам и на подпомагащите я качества на характера и поведението. Това, впрочем, е много обезсърчително, то е лоша новина. И все пак е за предпочитане пред категоричното спускане на лоши цели. Чисто и просто релативизмът е за предпочитане пред тираничното зло. А от друга страна го подхранва… Според мен в крайна сметка най-добрият избор е в традиционната морална основа. Проблемът е, че и тя не е еднозначна. Старият завет ще ти препоръча като главна ценност справедливостта, Новият – любовта. Между двете обаче често има противоречие. Справедливостта е нелюбовна, а любовта често е несправедлива. Някъде в баланса между тези две неща човек може да намери опора, струва ми се. Но това не е често срещано решение. Ако погледнеш света, виждаш, че той не може да осъществи нито справедливостта, нито любовта, нито някаква форма на баланс между двете, а изглежда изпълнен с лудост, хаос и бесове. Тогава иронията става добър начин да се гледа на него.

Спасява ли литературата от лудостта, хаоса, бесовете?

Не, тя самата е изпълнена с тях. Литературата е начин да се разказва за света и естествено тогава носи много от неговите характеристики. Виж например „Изповедите на английския пушач на опиум“ на Томас де Куинси, една книга, която съм превеждал наистина с любов. Аз обичам много Де Куинси. Но той е напълно побъркан и книгата му е такава. Тя е побъркана не само защото разказва за налудни неща, а и по самата си структура, в организацията си. Това е радикално налудна книга. Но в изкуството това често е грамадно предимство, понеже носи зад себе си една екстатична естетика. Просто красивото и разумното са безкрайно различни неща. Красивото често е неразумно и налудно и колкото по-смахнато, толкова по-въздействащо може да е. Книгата на Де Куинси например има страхотна атмосфера, изгражда много плътен свят, просто го виждаш – виждаш как нашият приятел върви по „Оксфорд Стрийт” от 1808 г., щастливо замаян от опиума, в който той смята, че е открил половината щастие, и гледа на север, където, на 200 мили от потискащия Лондон, се намират сините големи езера, при които той копнее да отиде, понеже смята, че там се намира другата половина от щастието му. И ето, той отива, а ти го виждаш как за малко не умира сред тези езера от въпросния опиум. И после мъчително се опитва цял живот да напусне и едното, и другото. Това е печален опит, но велика литература. Квинтесенция на английския романтизъм. Тъй че литературата може да те спаси дотолкова, доколкото тя въвежда като основна ценност красивото, а не разумното или доброто и тогава лудостта, хаосът, бесовете, с които е изпълнен светът, изведнъж стават полезни, в тях има страхотен разказ, страст, мощен и неочакван наратив, въобще нещо много очарователно, стига да го гледаш отдалеч и да не ти се налага да живееш в него. От живот то става разказ, така попада в съвсем друга парадигма и придобива съвсем различни качества и функции.

Значи, да заключим, пишем лудостта, хаоса, бесовете, за да не ни се налага да живеем в/сред тях?

Не, описваме ги, именно защото живеем сред тях. Но превърнати в разказ, в литература, тоест в изкуство, те придобиват друг живот, могат да станат положително маркирани по една скала, в която красивото (а не нещо друго) е най-високата ценност. А и, разбира се, ние не описваме само тях. Понеже в света има и доброта, красота, сърдечност, човечност – има всичко в света. Това всичко влиза в литературата. Ако човек е талантлив, прави от него красиво произведение на изкуството. Трансформира това, сред което живее, от, общо взето, един неуспех на доброто и милосърдния разум, в триумф на красивото, в победа на естетиката. Това е, като се замислиш, страхотен ход. Някаква много изобретателна форма на съпротива.