0
3279

Литературата като общо поле

За Емилиян Станев и другите: документално

Ем. Станев

На Емилиян Станев му върви на майки – винаги има някакво топло, грижовно женско, или по-скоро майчинско присъствие около него. След Надежда Станева – Радка Пенчева. Може да се каже, че за нея българската литература се дели на два големи дяла – Емилиян Станев и всичко останало. (Подобна преданост – ако търсим аналогии – може да бъде открита само у проф. Милена Цанева спрямо Вазов.)

…Преди да мина към последната книга на Радка Пенчева, непременно трябва да започна от една друга книга – докторската ѝ дисертация върху архива и историческата основа на „Иван Кондарев“.[1] Не крия особеното си пристрастие към тази книга. Продължавам да смятам, че сред всичко писано за Ем. Станев – а то не е малко – това документално изследване заема едно от почетните места – именно с богатата и съвестна фактология. И което е особено важно – разкривайки историческата основа на романа, тази книга решително допринесе, струва ми се, за отслабването на едно масово предубеждение към него – че е „комунистически“, конюнктурен. Една от големите заслуги на Р. Пенчева е, че активно и главно аргументирано се включи в деидеологизирането на „Иван Кондарев“, един от най-големите, класически български романи, наред с „Под игото“, „Железният светилник“ и „Тютюн“.

След дисертацията си за „Иван Кондарев“ Р. Пенчева издаде и други книги, плод на интереса ѝ към други автори и изследователски сфери… Всъщност тези сфери не са чак толкова много и са ясно откроени. Едната е архивът и архивистиката като теоретичен проблем и като конкретна изследователска работа. Да припомня, че още първата ѝ книга (от 2003 г.)[2] е посветена именно на литературния архив като теоретичен обект на литературната наука, но и като сфера на практическа дейност. Но също и като социо-културен феномен със собствена мисия като носител на колективна памет. Макар и в по-фрагментарен вид, темата я занимава и след това. Но като метод архивистиката продължава здраво, непоколебимо да присъства във всичките занимания на изследователката – и с Емилиян Станев, и с други автори, които съставляват третата основна сфера на професионалните ѝ занимания. А именно интересът към слабо осветените имена в литературата, към маргинализираните, забравените, пренебрегнатите. – Няма съмнение, че това също е една извънредно достойна (отново бих употребил думата „майчинска“) грижа за безприютните, безпризорните. Особено в практическите си реализации, т.е. със съставителската и редакторска работа на Р. Пенчева. Имам предвид цялата поредица книги, подготвени от нея, с избрани творби на Георги-Асен Дзивгов[3], Александър Дзивгов[4], Юлий Розентал[5]; и последната засега в този ред – томчето с повести на Иван Кирилов[6].

Тези три основни изследователски полета (литературната архивистика, Емилиян Станев, забравените автори; към тях можем да прибавим още една, малко изненадваща тема – маринистиката[7]) интерферират помежду си в различни отношения, като първото от тях, макар да е и самостоен обект, има и едно специално, надредно, методологично отношение спрямо другите две.

Но при всичките си забежки към тези „други“ теми и автори, Р. Пенчева никога не изневерява на „своя“ Емилиян Станев. Включително и като съставител/редактор на сборници за него. Няколко са те, няма да ги припомням. Но ще припомня издаването (и цялото съставителство) на дневниците на писателя (2003)[8]. Веднага мога да се ангажирам с твърдението, че това е другият капитален труд на Р. Пенчева, наред с книгата ѝ за „Иван Кондарев”.

Тя е автор и на няколко сборни книги със статии и доклади от различни конференции, в които неизменно присъства и дял за Станев.

Така е и в последната книга – „Забравени и незабравими“ с подзаглавие „Литературно-критически статии и документални изследвания“ (изд. „Астарта“). Тя е кристален образец на паритетното присъствие на всички главни сфери в професионалните занимания на авторката.

Книгата се състои от два равностойни дяла, като първият, разбира се, е посветен на Емилиян Станев. Съставен е от 10 статии (или студии, както самата авторка ги е нарекла – в етимологичния смисъл на етюди), които от различни ракурси се вглеждат в писателската фигура на Станев.

Ясно е, че стимулът за отделните статии е външен, поповоден – различни конференции най-вероятно. Това е особено видно в един поддял от тях, който можем да наречем компаративистки: Станев и Чудомир, Станев и Багряна, Станев и П. Динеков… Този поповоден (конферентен) стимул личи и в статиите за детското творчество на Станев и за присъствието му във „Вестник на жената“.

Което говори, че каквато и външна провокация да възникне към авторката, нейната първа, инстинктивна мисъл – като грижовна майка за чедото си – е: „А Емилиян Станев; какво е неговото място тук?“ Всеки проблем, всяка писателска фигура се пречупва през присъствието ѝ в биографията или в творчеството на Станев. – Взаимно, двупосочно просветване, което винаги притуря нови щрихи и към двете страни. Или поне откроява отделни акценти, около които се преорганизира цялото, очертават се нови сюжети.

Може да се каже, че този първи раздел е конструиран по схемата „Емилиян Станев и“, „Емилиян Станев откъм“: отделни ракурси, които от различни посоки се насочват към фигурата на писателя, за да я разчленят-и-изградят едновременно, подобно на кубистичен портрет.

Що се отнася до стила на авторката, той е семпъл, извънредно пестелив, дори беден, но – максимално ефективен. Статиите са строени по сходна схема: обикновено в началото се дава обща експозиция на „външния“ (поповодния, както го нарекох) проблем, след което се пристъпва към регистриране на основните факти – именно регистриране, т.е. запознаване с тях (често с елемент на преразказ, при което самият художествен текст е сведен до документ, третира се като документ) – и с явно въздържане от анализи и теоретизации. Документалното свидетелство е алфата и омегата тук. – Една сурова, спартанска простота лъха от всичко писано от авторката, следваща англосаксонската школа в архивистиката, където основно е подреждането на фактите по начин, че те да заговорят достатъчно красноречиво, без нужда от теоретизации и тълмачества.

Разбира се, някои от най-важните достойнства на написаното от Р. Пенчева се дължат на една изключителна привилегия, която тя има като уредник на музея на Ем. Станев във В. Търново – достъпът ѝ до архива на писателя, до неиздавани, непознати на широката аудитория документи. В тази книга такива са някои извадки от дневниковите тетрадки на Надежда Станева за Багряна: нелицеприятни може би, субективни преценки, но – несъмнено интересен щрих към образа на голямата поетеса.

Сред страничните ракурси към Станев своето място има и осветляването на някои малкоизвестни (и дори маловажни) страни от дейността на писателя – например участието му в комитета за развитието на В. Търново. На пръв поглед тривиален, извънлитературен сюжет, но по своему характерен за епохата. Но той косвено се отнася и до по-важни проблеми; най-малкото е в някаква връзка с историческата проза на писателя, с цялостното присъствие на Търново в творчеството му – един щрих към това присъствие.

Би било чудно, ако в тази книга липсваше под някаква форма дописването, отзвучаването на „голямото“ изследване на авторката върху „Иван Кондарев“. Има го – статията „Особености на творческия процес на Ем. Ст. в романа Иван Кондарев“, която освен че резюмира част от казаното в книгата, извежда и нов акцент – нов ракурс към този роман. И както винаги, и тук авторката е здраво стъпила на документални свидетелства – и публикувани, и не.

Или съвсем кратката статия за екранизациите на Емилиян-Станевите творби. Без да добавя нещо ново, статията припомня най-същественото (винаги чрез добросъвестно позоваване на предходниците), систематизира го, откроява някои акценти.

И така стигаме до втория дял (можем да го наречем varia) – или „Студии за други писатели“, както го е озаглавила авторката. (Както казах, за нея българската литература се дели на „Емилиян Станев и другите“…)
Този дял за „другите“ съдържа осем статии, посветени на един наистина широк кръг писатели – от Кирил Христов до Ивайло Петров.
При това – само на проблеми, свързани с прозата – с белетристиката и мемоаристиката (поезията отявлено отсъства). Налице са също и по-странични, документално-биографични ракурси, каквато е статията за връзките на Ал. Дзивгов с руската белоемиграция в България. Или тази за пълното събрание на съчиненията на Петко Росен, което едно бургаско издателство („Божич“) осъществи през 2011-15 г.: то преди всичко е повод да се припомни този незаслужено забравен автор.

Тук отново ще изтъкна особената стойност, която има този интерес на Радка Пенчева към писателите, останали по една или друга причина „в сянката на канона“. Винаги в такива случаи припомням едно изказване на Яворов, записано от М. Кремен: че една национална литература не се състои само от гениите си, както една планина не се състои само от най-високите си върхове – те не висят във въздуха, а израстват от по-ниските, от „междинните хълмове“ и предпланините, които, по думите на Яворов, също си имат своя неповторим чар със своите сенчести места, с изворите и ручеите си.[9]

В този втори дял хронологичната подредба е демонстративно пренебрегната. Напротив, започва се тъкмо с най-съвременния автор – Ивайло Петров. Причината, мисля, е ясна: прякото „завързване“ на втория дял за първия чрез отношенията между Станев и младия Ивайло Петров, с чийто преглед започва статията – дневниковите свидетелства и спомените един за друг. Така този втори дял пряко прелива от компаративисткия поддял на първата част (преди статията да се развие по-нататък в собствена посока: колективизацията в Добруджа и нейното „отражение“ в двата романа на Ивайло Петров – „Мъртво вълнение“ и „Хайка за вълци“).

Като отправна точка Емилиян Станев се появява и в текста за Ал. Дзивгов. Негова статия е важен извор при писането на „Иван Кондарев“. Нещо повече, самият Станев е ценял Дзивгов, писал е възторжено за него. И това, изглежда, се е оказало важен импулс за Радка Пенчева да захапе следата (ако използвам ловния жаргон на самия Станев).

Но въпреки тези връзки със Станев, статиите в този дял клонят най-силно към рубриката „забравени“ – не само заради Дзивгов, Петко Росен и Дамян Калфов. Дори когато иде реч за имена като Каралийчев, Талев и Кирил Христов, обект на интерес са периферни зони в творчеството им: мемоарите и писмата на К. Христов, историческите разкази на Каралийчев (образът на Самуил в тях), „малките“ романи на Талев („Кипровец въстана“). – И не просто периферни, а такива, в които връзката с извънхудожествената материя, с факта е най-пряка.

…Опитвам се да внеса някаква логика в съдържанието и подредбата на този втори дял, макар да е ясно, че такава няма. Както казах, тук са събрани различни статии или доклади от конференции. Общото между тях е това, че просто отразяват основни тематично-проблемни интереси на авторката (освен Ем. Станев): 1) към маргиналното, пренебрегнатото, забравеното; и 2) – към документалистиката, разбирана не само като похват, но и в други аспекти, например изследване на отношението на художествената литература към историята; или биографичните контексти на авторската фигура.

Пример за първото е голямата статия за двата романа на Ивайло Петров. Те са четени на ръба на документалистиката – като художествено свидетелство за един исторически факт – колективизацията: как този факт е „преведен“ на езика на художествената проза. Затова текстът стои на здрава документално-статистическа основа – едно специализирано изследване на Михаил Груев[10], което обстойно се цитира. (Това е продължение на подхода, максимално разгърнат в изследването за „Иван Кондарев“.)

Пример за втория подход – биографичния – е очеркът за Дзивгов, където акцент са връзките на героя с руската емиграция в България, познанството му с фигури като Бунин и Балмонт. Вкарани са и други акценти, например един морален, чисто човешки жест на Дзивгов в защита на несправедливо ощетена вдовица – повод той да бъде сравнен със Зола и неговото ангажиране с делото „Драйфус“. (Жест, който има съвсем реални последствия за Дзивгов – хвърлен е в затвора.)

В друг аспект биографичният ключ е приложен в статията за Кирил Христов – този път не „отвън“, а през неговите собствени мемоари и дневници.

Други статии клонят към жанра на био-библиографския очерк, например тази за Дамян Калфов: един щателен синопсис на творчеството му, съчетан с припомняне на някои от най-непознатите творби на писателя (предимно военните му разкази).

В по-различен профил са двете статии за Петко Росен: ако първата систематизира оценките на Росен за прозата на Йовков (в неговите прочути годишни „Сурвакници“), то втората обглежда цялостно фигурата на писателя през многотомното издание на съчиненията му от 2011-15 г.

В заключение бих искал да се върна към заглавието на книгата (самό по себе си находка за авторката), за да откроя едно важно, основно послание: и с големите си имена и творби („незабравимите“), и с по-малките и периферните („забравените“), българската литература е единен, цялостен организъм. – Нормално е, разбира се, да има етажиране. Но също така е нужно „забравеното“ от време на време да бъде припомняно. Да бъдат възстановявани връзките в общия „разказ“ на литературата. – Литературата като едно общо пространство, като пъзел, където всеки детайл има свое място – както „малкият“ автор, така и уж дребният детайл в живота на „големия“ автор; или пък в предисторията на един шедьовър.

А документалисткият подход, максимално обективен по самата си същност, силно охладен откъм емоции, е особено продуктивен тук – във всичките си проявления.

Това, което прави Радка Пенчева – включително и в тази книга – е един от примерите за тази продуктивност.

[1] Р. Пенчева. Творческият архив на Емилиян Станев и историческите му визии в романа „Иван Кондарев”. София: ЛИК, 2009.
[2] Р. Пенчева. Литературният архив – недоразказаната памет. В. Търново: Фабер, 2003.
[3] Г.-А. Дзивгов. Купол. Стихове и литературна критика. Един забравен български лирик. Встъп. студия Радка Пенчева. София: ЛИК, 2004.
[4] Ал. Дзивгов. Литература и общество. Избрани статии. Съст. Радка Пенчева. София: Изток-Запад, 2013.
[5] Юл. Розентал. Недопети песни. Пловдив: Астарта, 2010.
[6] Ив. Кирилов. Избрани творби. В. Търново: Фабер, 2016.
[7] Р. Пенчева. Морето на българина. Морски етюди в българската литература (1924–1944 г.). Пловдив: Астарта, 2016.
[8] Ем. Станев. Дневници от различни години. София: ЛИК, 2003.
[9] М. Кремен. Романът на Яворов. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 195.
[10] М. Груев. Колективизация и социална промяна в българското село (40-те–60-те години на ХХ век). – В: История на Народна Република България. Режимът и обществото. Институт за изследване на близкото минало София: Сиела, 2009.