За конкурса „Ингеборг Бахман“
Трябва да е било в първите години на XXI век, когато случайно попаднах и се загледах в излъчвания по телевизия 3Sat литературен конкурс „Бахман“. Изумлението ми не беше малко. По това време България все още беше в еуфорията на пускането на частните телевизии, които възнамеряваха да сложат край на „говорещите глави“ от държавната БНТ. Не че го направиха, но тогава бяха в периода на щедрите на обещания. И в същото време, когато българските телевизии „се разчупваха“, по западната 3Sat (обединяваща обществените телевизии на Германия, Австрия и Швейцария) излъчват безкрайно литературно четене?! В продължение на три дни писателите застават пред камерата, вадят листове с напечатан текст и… четат. От време на време се вижда публиката, която чете същия раздаден ѝ текст или просто слуша. Предполага се, че и пред телевизионните екрани трябва да има зрители, които да гледат говорещите глави и да слушат литературните текстове. Естествено че първият въпрос, породил се в моята българска глава, беше: Възможно ли е да съществува толкова допотопна телевизия? Но нещата „се раздвижиха“ с излъчването на кадри от стари конкурси с участие на звездата от предаването Литературен квартет на ZDF Марсел-Райх Раницки (1920–2013). В споменатото предаване четирима критици обсъждат литературни творби обикновено разделени две на две „за“ и „против“, като споровете им са така бурни и невъздържани, че се превръщат в същинско бойно поле, т.е. изпълнени са всички изисквания на телевизионното шоу. Благодарение на телевизията Раницки стана толкова популярен, че книжарниците слагаха най-отпред препоръчаните от него книги, а издателите на телефонния указател на Германия го взеха за свое рекламно лице. Тогава разбрах, че Райх-Раницки е и един от бащите на литературната награда Ингеборг Бахман.
Състезанието (колко странна дума за литература) започва като Дни на немскоезичната литература в средата на 70-те години на ХХ век по идея на шефа на студиото на австрийската телевизия ORF в провинция Каринтия, на един местен писател и на Райх-Раницки, по онова време завеждащ отдел „Култура“ във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Примерът са дискусиите на „Група 47“, провеждани след Втората световна война до края на 60-те години, където членовете на групата, сред които Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Петер Хандке, четат и обсъждат свои текстове, както и изслушват мненията на няколко специално поканени литературни критици. За място на конкурса се избира Клагенфурт, а наградата се кръщава на името на австрийската авторка Ингеборг Бахман (1926–1973), родена в този град и член на „Група 47“, като дните на конкурса са около рождения ѝ ден на 25 юни.
Наричат Бахман „първата попзвезда на немскоезичната литература“. Пише поезия и кратка проза, единственият ѝ роман „Малина“ (преведен на български от Федя Филкова през 1985 г.) разказва за отношенията на жена с двама мъже. Когато излиза през 1971 г., месеци наред оглавява класацията на продажбите. Самата Бахман има любовни връзки с поета Паул Целан и с швейцарския писател Макс Фриш, с което привлича вниманието на пресата и личната ѝ история многократно попада на вестникарските страници. Тези допълващи нейната литературна дейност обстоятелства допринасят за популярността ѝ. Бахман умира на 47 години при пожар в апартамента си в Рим. Отначало се разследва убийство, после се казва, че причината е забравена цигара. Още тогава тръгват слуховете, че тя трудно е понесла раздялата с Макс Фриш и едва ли не той е виновен за смъртта ѝ. Подобна теза се загатва във филма на Маргарете фон Трота „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ (2023), в който се набляга и на мачизма на Фриш в отношенията им. Кореспонденцията на Бахман с Целан и с Макс Фриш е обект на изследване от литературоведите, писмата са публикувани в няколко книги, винаги издателски хит. Биографията на Бахман също е многократно описвана в различни издания. Тази година се навършват 100 години от рождението на авторката, затова тя е тържествено чествана в целия немскоезичен свят. На екран сега върви игрално-документалната продукция „Ингеборг Бахман – някоя, каквато бях“, където в ролята на писателката е най-търсената в момента европейска актриса Сандра Хюлер. А в двора на родната ѝ къща тази година на рождения ѝ ден беше поставена статуя, дело на Анселм Кифер.
Когато преди 50 години се умува на кого да бъде назован конкурсът, има предложение за Роберт Музил, също роден в Клагенфурт, но то се отхвърля с аргумента, че това би трябвало да е отличие за цялостно творчество. Докато наградата Бахман е по-подходяща за присъждане на непубликувани текстове. На това място феминистките скръцват със зъби, но приемат – все пак призът е с име на жена. Още в първото издание на конкурса заядливо питат Марсел Райх-Раницки как се е съгласил, нали доскоро твърдеше, че написаното от Бахман става само за убиване на времето в чакалнята на зъболекаря или при фризьорката. Раницки спокойно обяснява, че е променил мнението си. Стават такива работи.
Препирните не спират дотук. Повод винаги може да се намери. Защо решават критиците, това не ги ли поставя автоматично над авторите? Защо, докато авторите четат, журито също е забило нос в текста и не гледа към четеца? Това допълнително смущава автора, който иска да среща очите на публиката. Защо решението за нещо, което е отнело на автора месеци, се взима за един миг? Защо често наградите се определят политически коректно – преди 1989 г. се предпочитат автори от ГДР, а днес с мигрантски произход или пък пишещи на ЛГБТ теми? И т.н. Някои въпроси получават отговори, например в журито се включват и утвърдени автори. Или пък се обяснява, че няма нищо лошо в бързото решение, което трябва да вземе журито, на практика процесът съвпада с този при читателя, който също така мигновено и импулсивно решава дали една книга му харесва, или не. Колкото до политическата коректност – в немскоезичната литература все повече влизат автори от второ или дори вече трето поколение мигранти, които носят със себе си не само темите от земите на баба и дядо, но и техните думи, така че немският език, който и без друго има своите германски, швейцарски, австрийски варианти и съответните им диалекти, по естествен път разширява речниковия си състав и променя звученето си. „Такава дума в немския няма“ отдавна не е аргумент в съвременната литература. Имената на писателите в немскоезичния свят отдавна не са само с германски произход и доста напомнят имената в националните отбори по футбол в трите държави.
През годините регламентът на конкурса е претърпял промени, за да стигне днес до своята категоричност: номинациите се изпращат до журито от издателства и литературни издания. Авторите не могат да се самопредлагат. Седемте членове на журито избират от тях или предлагат други участници – всеки прави две предложения. Така се събират 14 участници. В годините назад различни хора са участвали в журито, но като цяло няма голямо текучество. Тазгодишният председател е ръководителят на Литературната къща в Грац, в журито е от 2015 г., а от три години го ръководи, т.е. няма ежегодни промени. Кандидатите за наградата четат задължително непубликуван текст с времетраене до 25 минути. Работите им се обсъждат от журито публично, гласуването е тайно с 1 до 5 точки, но пред всеки натиска копчетата в таблета на живо пред очите на публиката, като оценяващите нямат право да гласуват за кандидатите, които те са предложили, но пък трябва да аргументират предложенията си. Точките се събират и така се определя класирането за петте награди. На 50-ото издание тази година освен главната награда Бахман (30 000 евро) се даде още една от името на електроразпределителното дружество в Каринтия (15 000 евро), приз на Радио Дойчланд (12 500 евро), на 3Sat (7500 евро) и Награда на публиката (7000 евро). Общият награден фонд показва, че литературата е на почит и дори в различни периоди да е имало съмнения, че организаторите трудно ще съберат парите от спонсорите, в края на краищата са успявали и дори сумите са се увеличавали съобразно инфлацията. След време някои от призьорите казват в различни интервюта, че са приели наградите освен като признание и като вид социална помощ, помогнала им да преживеят трудни дни. В едно интервю Райх-Раницки казва, че смисълът на състезанието е „пари и реклама“. Що се отнася до второто, тъй като самата номинация за участие вече е чест, всички избраниците винаги я посочват в биографиите си. За някои от тях това е върховото им постижение, други надграждат с още награди, не са малко тези, които след това взимат отличията за роман на годината от панаирите във Франкфурт или Лайпциг. През 1995 г. отличен с една от съпътстващите награди, тогава дадена от фондация „Бертелсман“, е Илия Троянов, който чете откъс от непубликуваната все още книга „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Има и такива писатели, които категорично отказват участие, дори да бъдат поканени.
Тазгодишната носителка на основния приз Бахман, както и на Наградата на публиката е 32-годишната германска авторка Лена Шете, която вече има зад гърба си два романа. В настоящия текст тя разказва за две момичета, които се сприятеляват, защото са най-дебелите в училището. Едното е тормозено от майка си, но и поощрявано с пари за всеки смъкнат килограм. „Езикът на Шете е ненадминат в своята красота и простота“, беше казано от страна на журито.
Повод за дискусии в Австрия е, че финансовата подкрепа при главната награда Бахман е равна на сумата (в момента също 30 000 евро), която се получава при Държавната награда за литература – факт, който смущава, тъй като изравнява двете отличия, а би трябвало държавното да е с по-голяма тежест. И в трите държави, Германия, Австрия и Швейцария, има много и различни награди за писатели, но всички те са за вече публикувани книги. Бахман е единственият приз с елементи на спортно състезание и е съобразен с правилата на телевизионното шоу.
Но не всички от авторите притежават артистични способности за четене пред публика. Понякога то е чиста досада, която се увеличава при телевизионното излъчване, особено ако през трите дни се случат няколко мрънкащи един след друг. Има и такива, които залагат повече на пърформанса и по-малко на литературата. Тъй като журито избира автори на базата на предишни техни работи, а задължително новите текстове са непознати, никога няма гаранция, че доказалият се като добър писател този път ще представи добър текст. Изненадата е част от спектакъла. Архивите са запазили записи на странно облечени участници, например жена с лъскава станиолова перука, или на младеж, който, за да подсили емоцията на четенето си, си разрязва с бръснарско ножче челото и кръвта капе върху листовете с текста.
Най-зрелищно обаче е обсъждането на работите, в което журито дава всичко от себе си. Защото литературата е не само в представяния текст, тя продължава живота си и чрез думите на критика, те трябва да са също толкова изобретателни, остроумни, бликащи от метафори и други литературни фигури, както литературният текст. С оглед на публиката в залата и пред екраните се предпочита да не се използват дълги и сложни изречения, които слушащият трудно би възприел, затова в повечето случаи се залага на краткост, ефективност, експресия, придружени със съответните жестове и мимика. Доказано е, че хвалбите рядко се запомнят, в спомените остават острите критики, несъгласието, дори охулването. Освен с авторите, членовете на журито спорят и помежду си. Понякога грубо. „Вие нищо не сте разбрали от този текст! Защото просто нищо не разбирате!“ е документирана нападка към Райх-Раницки например. Нерядко отношението към авторите също е безпощадно жестоко като: „Този текст е точното време човек да излезе да изпие едно кафе, защото не му се слушат глупости“. Или като в тазгодишното издание: „Откъсът е толкова тривиален, нивото му е като на гаров магазин за хранителни стоки“. Случва се авторите да запазят самообладание и да кажат само едно „благодаря“, но има и такива, които се хвърлят в отбрана. Особено мъчително е за издателите, споделят самите те, защото ролята им е на странични наблюдатели, които нямат възможност да защитят своите избраници. Задкулисно конкурсът е и вид борса за автори – тук често се решава дали издателствата да продължат с даден писател, или да поканят друг.
Гледан по телевизията в частта си на обсъжданията, конкурсът много наподобява общуването между участниците в телевизионни реалити формати, където съзнателно се търси непосредствената невъздържаност и погазването на цивилизационните норми, с тази разлика, че няма монтаж, всичко е на живо. С годините журито, разбира се, придобива опит и знае как да владее зрелищността и да насочва поведението си в тази насока, но без да прекрачва границите, след които за една или друга дума някой може да бъде изправен в съда. Пак тази година член на журито обяви друг член за расист, защото не харесвал автори с мигрантски корени, но на следващото заседание се извини и оттегли обвинението си.
Режисурата на телевизионния спектакъл също все повече използва трикове, които да засилят напрежението. Докато стигнат до залата, в която четат, участниците минават по дълги коридори, изкачват се по стълби, в това време се чува музиката като от криминален филм, вървят кратки представяния, както при „Евровизия“ (екипът на ОРФ вече два пъти снима музикалния конкурс), при гласуването точките „летят“ по тв екран, процедурата се следи от юрист за спазване на регламента, водещият се старае да разпали или укроти страстите според ситуацията.
Всяка година за откриването се кани известен писател, който да прочете т.нар. Слово за литературата. Тази година това беше 86-годишната германска авторка Хелга Шуберт. През 1980 г. тя е избрана да участва в конкурса, но от комунистическата партия на ГДР, където живее тогава, не я пускат. За Съюза на писателите в ГДР целта на конкурса бил да се докаже съществуването на „обща германска литература“, а такава нямало, защото не може социалистическата литература да съществува наред със загниващата западна, и освен това според Щази Марсел Райх-Раницки бил „опасен антикомунист“. През 2020 г., вече на 80 години, Хелга Шуберт отново е поканена да участва в конкурса и печели главната награда. В речите си както Шуберт, така и ораторите от предишните години обикновено се опитват да отговорят на един основополагащ въпрос: какво е литературата. Това често се питат и членовете на журито, защитавайки или отхвърляйки текстовете. И тази година се чуха много определения като „литературата е формиране на потока на живота“ или „литературата не е документално отражение на случващото се, а игра на фантазията“. Обикновено всичко това завършва с цитати от Ингеборг Бахман: „Когато чете, всеки читател е читател на самия себе си“ или „Ако владеехме словото, ако владеехме езика, нямаше да ни трябват оръжия“, или „Поезията като хляб? Този хляб трябва да скърца между зъбите и да събужда пак глада, преди да го засити. И тази поезия трябва да е люта от познание и горчива от копнеж, за да тревожи съня на хората“. А съвсем на финала всички винаги се питат дали Ингеборг Бахман би харесала литературния конкурс, кръстен на нея.
